Слово, произнесено в Карлово на 18 юли 2024 г. на Митинг-заря по повод 187-годишнината от рождението на Васил Левски

Задължаваща чест е да говоря в деня на рождението на един от най-величавите европейци – Апостолът на българската свобода Васил Левски.

Защото ако през ХІХ-и век делото и саможертвата на Апостола имаха народоспасителния смисъл да направят освобождението незабавно, днес те имат държавоспасителния смисъл да будят българската памет. Тоз, който падне в бой за свобода, не умира само ако е жива и националната памет! А българската национална памет днес искат да окачат на бесилото...

Да помним Левски, другите ни героите и историята си е наш дълг не толкова към тях, колкото към бъдещето ни. Няма утре без вчера. Разочарован народ, остане ли и без памет, е свършен народ. Затова и Паисий, когото също почти сме забравили, сложи началото на Възраждането и Освобождението именно с опазването на националната памет. И тогава от народ станахме нация и отново изградихме държава!

Дали обаче днес в държава с посичана историческа памет не се превръщаме от народ с величаво минало в рая без бъдеще?...

Българският народ е народ с изключителни качества. Народ, който може да роди величава личност, като Васил Левски, е велик народ!

Апостолът е най-яркият национален пример за нравствена чистота, пълна саможертва за народното дело и изумителен демократизъм.

Именно в Карлово, а не в Карлови вари, Карлсруе или Кан, се роди един от най-големите демократи на Европа, който заяви: „...всички щем живеем като братя"!

Никой друг голям европейски ум – от Просвещението, Ренесанса, Буржоазната революция и републиканска Европа – никой друг не стигна до великата формула „Чиста и свята република"!

Тя е втъкана и в духа на българския конституционализъм. И в триединството нация-конституция-държава. Но републиката не може да бъде чиста и свята, ако допуснем да бъде очистена от спомена за всичко свято! България има бъдеще само като република на живата национална памет и опазената национална свяст.

А националната свят изисква да си казваме и кривиците, както изискваше и Левски. И сме длъжни да си кажем, че много от заветите му не разбрахме, пък и повечето от тези, които уж разбрахме, не изпълнихме. Не разбрахме и онова за времето, дето е в нас и ние в него: в тия 35 уж свободни години историческото време профуча покрай нас – и други народи, които тогава бяха от нашата черга, днес са много, много пред нас.

Да си кажем, че едно от качествата, които днес тежко ни липсват, е способността да отсяваме зърното от плявата, да надмогваме дребните страсти заради истински важното за Отечеството... Както и той беше прозрял в своето писмо до Филип Тотю, „цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме"...

И да си кажем ясно, че Левски не увисна на бесилото със страшна сила, за да има толкова много беззаконие и толкова много гладуващи или бягащи от Родината си негови потомци... Не за такава България се жертва Апостолът!

Отечеството ни драматично се нуждае от левски скок към добруване на целия народ!

Онова, „що гордо разтупва нашите гърди", за мен все още е силно! Все още е силна убедеността ми, че щом сме могли след пет века робство да родим свободомислещи герои, убедени демократи и водачи несъмнено толерантни и същевременно непоколебимо готови на саможертва за Отечеството, можем и днес.

Можем със собствените ни задружни сили да бъдем равни с другите европейски народи, като направим действителни и задължителни национални норми почтеността, законността, духовността и патриотичната образованост!

И трепета към всеки лев народна парà, който извираше от тефтерчето на Левски.

И грижата за народа...

Убеден съм, че можем! Длъжни сме да можем!

За да е имала смисъл саможертвата на Апостола – и за да я има неговата и нашата България!

БР - Чл.-кор. проф. д.ю.н. Атанас Семов
Носител на Катедра "Жан Моне" на ЕС, Софийски университет
Съдия в Конституционния съд на Република България