Съединението е голям български успех, но като всяко историческо събитие има и сенчести страни. Това се опитвам да припомня в следния текст.

Съединението на Княжество България с Източна Румелия и съдбата на Македония

Съединението на Княжество България с Източна Румелия и особено защитата му в Сръбско-българската война от есента на 1885 г. е едно от най-важните събития в новата българска история. Тогава българите не само извършват велико национално дело, но и с невероятно себеотрицание побеждават в първата война на модерната си държава. Затова с пълно основание отбелязваме 6 септември като празник.

Но като повечето исторически събития и Съединението има тъмни страни, които обикновено пренебрегваме в празничната атмосфера. Поуките от историята обикновено са скрити в детайлите, затова ми се иска да обърна внимание точно върху това. Става дума за съдбовността на избора, който правят националреволюционерите, извършили Съединението.

Ще припомня. Берлинският конгрес разпокъсва освободена България, което предизвиква у много българи желанието да продължат борбата до пълно освобождение. Така създаденият на 29 август 1878 г. в Търново комитет „Единство" си поставя за цел „Единството на всичките българе и улучшението на тяхното днешно положение". Следва изграждането на македонските комитети, чието има говори ясно за целите им. За никого няма съмнение, че най-важната задача е освобождението на Македония, върната на Османската империя.

Такива са емоционалните реакции на българите. Реалностите обаче са други. С течение на времето за националреволюционерите става все по-ясно, че освобождението на Македония трудно ще се реализира, както показва поражението на Кресненско-Разложкото въстание от 1878–79 г. Изправени пред избора да продължат борбата за Македония или да се насочат към обединението на двете български държави – Княжество България и Източна Румелия, националреволюционерите правят верния извод да приемат реалностете. Затова през 1885 г. Захари Стоянов създава БТЦРК в Пловдив. И макар в целите да е записано първо освобождението на македонските земи и второ обединението на Източна Румелия с Княжество България, в средата на годината първата задача е изоставена като нереалистична.

Успехът на акцията от 6 септември 1885 г. рязко увеличава територията на България. От 63 752 кв. км. тя нараства до 95 223 кв. км., което я прави най-голямата християнска държава на Балканите. От национална гледна точка това е голяма победа, но от гледна точка на баланса на силите на Балканите е голям проблем. Съседите на България започват да я гледат с опасения и шансът да продължи по същия начин обединението на българските земи на практика изчезва.

Изборът, пред който са изправени Захари Стоянов и неговите съратници през 1885 г., е Съединение или Македония. Те избират първото, което означава отказ от второто.

Всичко това остава скрито зад триумфа от успеха, особено в Сръбско-българската война, но се оказва съдбовно за по-нататъшното развитие на македонското националноосвободително движение. Доказва го Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Българската държава му оказва скрита подкрепа, но заради общото международно неодобрение тя няма как да го направи открито и въстанието завършва с поражение. И не е само това – въстаниците са силно разочаровани от липсата на открита българска помощ. Това проличава в Писмото на Главния щаб на Втори македоно-одрински революционен окръг до българското правителство от 9 септември 1903 г.: „Предвид на критическото и ужасно положение, в което изпадна българското население..., предвид на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпваща мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на Почитаемото Българско Правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози общебългарското отечество днес..."

Такива се реалностите. България не може да се намеси открито в защита на въстанието. И въстаниците най-после разбират, че великите сили няма да им позволят да се присъединят към България и се ориентират към други възможности – например, автономията.

От тук нататък България трябва да търси международно решение на проблема с Македония. И е най-близо до реализацията на общонационалната идея, с която започва държавния си път, в края на първата Балканска война. Но получената част от Македония изглежда несправедливо малка. Затова по логиката всичко или нещо България влиза в Междусъюзническата война, завършила с национална катастрофа.

Изводът, който искам да направя, е, че когато правим избор, трябва да мислим и за по-далечните му последици. И най-вече – да се съобразяваме с реалностите.

*От фейсбук