На 16 април преди 99 години е извършен най-кървавият атентат в историята ни. Дълги години той няма и аналог в света, не само по броя на загиналите (през целия XX век той държи печалния световен рекорд по броя на жертвите), а и заради коварния си и светотатствен план - извършен е в храма на Велики четвъртък през Страстната седмица, и то по време на погребална церемония на военен деец, застрелян точно с тази цел - да се съберат на едно място повече хора. Да не говорим че, случайно или не, датата на злодеянието

съвпада и с деня

на Търновската конституция

Убитите в момента на експлозията са минимум 213 души, ранените - повече от 500, загиват жени и деца. Сред труповете има 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-има капитани, 3-ма депутати и множество граждани.

В наши дни, дори и след толкова години, за всеки непредубеден изследовател е ясно, че замисълът е бил с един удар да се сложи край на българската държава и само случайността спасява правителството и цар Борис ІІІ да не бъдат между стотиците жертви. Няма съмнение също, че подобен заговор изисква и солидна подготовка, която не би успяла без силна подкрепа отвън.

На този фон е любопитно, че в много публично достъпни съвременни ресурси, дори на Запад, се говори, че връзката на

преките извършители

и техните помагачи

с Москва и Коминтерна "не била доказана". Вероятно една от причините е, че с лека ръка чужди историци са се предоверили на тълкувания, които са залегнали в идеологически подковани издания от времето преди идването на демокрацията у нас. А в тях, заради безспорната жестокост на деянието, често се разказваше за някакви екстремисти, които заради "многото дадени жертви" и едва ли не на своя глава и по вина на ръководителя на военното крило Коста Янков са решили да отмъщават по този начин.

По своята несъстоятелност подобно твърдение може да се сравни само с генерираната по време на соца теза, че и БКП не е имала нищо общо с атентата. А истината е, че след 9 септември 1944 г. участниците и техните наследници се ползват с всички привилегии на номенклатурата и са били обявени за герои.

Подобна на нея е теорията, че главните организатори всъщност били свързани с други, западни разузнавателни служби, които са ги "поощрявали". Тъкмо напротив - от начало до край всички документи и факти от епохата говорят не само за съветска следа, а и за пряко съучастие на Коминтерна и Москва в терористичния акт. Самият съдебен процес, както и всички полицейски документи показват, че атентаторите са поощрявани от Москва и сумите, изпратени оттам за целта, са баснословни за онова време. На всичкото отгоре някои от заговорниците бягат в СССР, където получават награди и почести точно за тази си дейност.

Такъв е например случаят с Петър Филипов Абаджиев - главния ръководител на организацията, извършила кървавото покушение. Като началник на софийската терористична група Абаджиев е внесъл от Съветска Русия пакетите с взрив, за които е доказано от следствието, че са с вещество, което не е било познато у нас в онези години.

За това свидетелстват експертите по делото, които не са могли да определят вида му. Един от тях, професор Караогланов от Софийския университет,

определя количеството

на около 50 килограма,

докато други считат, че е по-малко. През лятото на 1926 г. в землището на село Слатина, Карловско, са намерени две газови тенекии с остатъци от взривна смес. Тогава специалистите са доказали, че става въпрос за същото вещество, използвано при атентата.

Отново Абаджиев, под псевдонимите "Иван" и "Симо", по-късно го доставя в църквата. Той има и друга зловеща идея. Иска на тавана да се заредят шрапнели, които, като се взривят, да увеличат поразяващия ефект. Обмислял е и да се сложат бойни отровни вещества, така че никой да не излезе жив от храма след взрива. В крайна сметка оставят само съд с малко повече от литър концентрирана сярна киселина - колкото са успели да намерят. 

Абаджиев е организирал и наредил убийството на генерал Коста Георгиев, извършено с цел да се събере държавният елит на погребението му в "Света Неделя". Убийството на запасния генерал е извършено вечерта на 14 април около 20 ч., когато той заедно с внучката си отива към църквата "Св. Седмочисленици". Ликвидиран е от членовете на наказателната група на Петър Абаджиев - Атанас Тодовичин и Живко Динов.

Накрая, като опитен конспиратор, за разлика от голяма част от подчинените му, след атентата

Абаджиев успява

да избяга в Москва

с помощта на специално организиран за целта канал.

Впоследствие, явно заради "заслугите" си в родината, той прави и главозамайваща кариера в Съветския съюз, откъдето се завръща у нас след комунистическия преврат вече като политически офицер от Червената армия. Тук, независимо от лицемерното официално разграничаване на БКП от мрачното събитие, той продължава да се издига. За по-малко от година става зам.-командир на 1-ва пехотна дивизия и от подполковник е повишен в полковник, а малко по-късно е назначен и за зам.-командир на Въздушните войски. Вероятно съвсем скоро е щял да стане и генерал, но през април 1946 г. животът му е прекъснат при автомобилна катастрофа край Враждебна.

Но почестите към един от главните организатори продължават и след смъртта му, като дървообработващо предприятие в родния му Тетевен дълги години носи неговото име и на видно място в града е поставен барелеф с неговия образ.

Друг

знаков съветски

кадрови офицер

от военното разузнаване е Иван Цолов Винаров, с псевдонима "Март". Роден през 1896 г. в гр. Плевен, той произхожда от богато земевладелско семейство. Участник в Първата световна война и член на БРСДП (т.с.) от края на 1916 г., изпълнявал партийни задачи по изземването на оръжие от складовете на Съюзната контролна комисия и е активен сътрудник в нелегалния партиен канал Варна - Севастопол. Арестуван е през есента на 1921 г. и е осъден на 8 години затвор. През декември 1922 г. бяга от ареста и емигрира в Съветския съюз. Като част от група на РУ на щаба на РККА се занимава с прехвърлянето на оръжие за БКП и разгръщаните от нея партизански шайки (април 1924 - ноември 1925). След тримесечно обучение в специалната военна школа в гр. Тамбов той нелегално посещава България и Австрия, за да помага за извеждането от страната на комунистически функционери след атентата в "Света Неделя".

И други от преките извършители на злодеянието намират убежище в Съветския съюз. Никола Петров (Васко), който поставя взрива, се спасява и през май 1925 г. емигрира в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Но независимо от заслугите си към комунистите, само няколко години по-късно там той е въдворен и умира в трудов лагер.

Атанас Тодовичин (Янко), който по-късно разказва, че организаторът на атентата Петър Абаджиев

му наредил до 14 април

да убие генерала,

също е емигрант в СССР. Помощникът му Живко Динов, с нелегално име Коста, който го охранява при убийството на генерала, също намира убежище в страната на победилия комунизъм.

Такъв е случаят и с Димитър Златарев, ръководителя на Софийската военна организация, който подготвя пакетите с взрив, преди да бъдат внесени в черквата от Петър Абаджиев. По обяд на 15 април Златарев и Абаджиев се срещат в Борисовата градина, за да обсъдят конкретните подробности по атентата в черквата. Двамата решават, че "Никола Петров трябва да влезе още сутринта на тавана". Преценяват, че ако случайно го открият, той трябва да открие стрелба и независимо дали черквата е още празна, веднага да възпламени взрива, за да не попадне в ръцете на властта.

На тази среща, според по-късни разкази на Абаджиев, Златарев му нарежда: "Да се пали фитилът!". Шефът на Военната организация на БКП в столицата най-спокойно следи за изпълнението от един балкон и отброява оставащите минути до чудовищното събитие. Точно в 15,23 ч. по неговия часовник, когато митрополит Стефан започва опелото, се чува страшният взрив. Златарев също е осъден на смърт по процеса, но задочно, тъй като успява да избяга в СССР. Сменя името си на "Фьодоров" и още през същата 1925 г. е приет за член на ВКП (б).

Най-после и Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, на процеса признава, че БКП е получила пари за атентата "през Виена" от Съветския съюз. Още по-смехотворни са опитите да се отрече съпричастността на Коминтерна към чудовищното злодеяние.

Да не говорим, че след Петия конгрес на Комунистическия интернационал (17 юни – 8 юли 1924), където се взема решение за

пълна болшевизация

на партиите членки,

той минава изцяло под ръководството на Сталин и на практика действията на атентаторите са в пълно съгласие с идеите му за световна революция. Точно това потвърждава и самият Марко Фридман в защитната си реч на процеса: "Интернационалът, към който принадлежа, не е държава, а международно сдружение на работниците".

А какво става с въоръженото въстание, препоръчвано от Станке Димитро (Марек) и Георги Димитров след атентата? След разкритията на 26 март полицията твърди, че е намерила тайни документи на Коминтерна, с които се нарежда на БКП да вдигне въстание на 15 април. Още на 4 април българските, а след това и европейските вестници публикуват документите. Според тях от тази дата всички работници от контролата на балканския център се обявяват за мобилизирани.

Оръжието се раздава

през нощта

на 15 срещу 16 април.

По-късно Коминтернът, както може да се очаква, яростно отрича и нарича документите фалшификация. Все пак се набива на очи съвпадението на датите.

Неосъществената цел за превземане на държавната власт по насилствен път, както и огромното възмущение, не само у нас, а по целия свят от извършения кървав атентат принуждава комунистическата партия да направи всичко възможно да се разграничи от него. Така тя се опитва да изкара виновни някои "крайнолеви" елементи в нея, които, подтикнати от многобройните жертви, дадени преди това, са търсели отмъщение и са действали "на своя глава", без да се съобразят със задграничното ръководство. По-късно партийното ръководство ще хвърли цялата вина върху самоубилия се, след като е обграден от полицията, комунистически деятел Коста Янков, но той всъщност е спазил партийната дисциплина и е получил санкцията на ЦК. Другият обвиняван за крайното решение е Тодор Павлов, който бил предал невярно нарежданията от центъра от Виена. След атентата той е арестуван и осъден на 12 години затвор, но през 1929 г. е амнистиран и освободен.

Но въпреки всички увъртания на партийните историци цялата

политическа отговорност

за подготовката

и провеждането на атентата се носи от БКП. Освен това всички запазени документи свидетелстват, че макар и след разгорещен дебат, решението за атентата, което е било недвусмислено, е било внушено отвън. Нещо повече - самите комунисти са знаели, че то е било одобрено от задграничното им бюро.

Неофициално и тайно те се надяват с обезглавяването на държавата да се стигне до вълна от революционни действия, които да доведат до създаване на съветска република. С практическото изпълнение се заема Военната организация на БКП, която за осъществяването на плановете си е привлякла на своя страна и леви земеделци в т.нар. Единен фронт.  В архивите има останали и сигурни следи - запазено е писмо на Станке Димитров до Коста Янков, в което той пише: "Аз съм "за", Виктор казва, че може". Виктор е нелегалното име на Георги Димитров.

А година след това, на 12 април 1926 г., не друг, а самият Георги Димитров пише на Васил Коларов: "Нежеланието на нашите софийски другари да бъдат във връзка с Виена се дължи на недоверието им към Виенския център". Това недоверие, според него, произтича от обстоятелството, че "софийските другари" смятат, че начело на Виенския център "стоят същите хора, които "според разпространената легенда" са поддържали или санкционирали фаталната идея за атентата".