• 24-годишен става началник на лабораторията за производство на бактериални препарати
• Родителите му са изпратени в концентрационен лагер край Плевен заради бягството му.
• Преживяват пожара в лагера, но в него загива по-малкият им син

Бивш партизанин е ръководител на екипа, който разработва българската ваксина срещу коклюш през 50-те години на миналия век. Това е оригинален проект, потвърждават днес негови колеги.

Естествено, в онези години, когато започва Студената война, няма как Азаря Челеби Поликар да почерпи данни от САЩ, които още през 1948 г. въвеждат имунизация с трикомпонентен препарат, вкл. срещу дифтерия и тетанус. Негови колеги предполагат, че е

обменял информация с учени от Москва.

Очевидно обаче ги е изпреварил, защото страната ни започва профилактика срещу бактерията през 1957 г. - една година преди Съветският съюз да създаде своя първи задължителен имунизационен календар.

Колеги на Поликар го определят като изключително позитивен и уравновесен, а като шеф – с много добро отношение към колегите.

“20 години сме работили заедно, той беше много сериозен и качествен човек”, коментира акад. Богдан Петрунов. “Посвети целия си живот на ваксините. В онези години не се мислеше как ще се финансират проучванията, а беше важно какъв ще е здравният ефект”, припомни си и проф. Пламен Ненков, също колега на изобретателя. Държавата отпускала средства, колкото са били необходими.

Българската ваксина е била пълноклетъчна – съдържала е целия геном на бактерията Bordatella pertussis, причиняваща коклюш. Тя е влязла в комбиниран препарат за ваксинация още срещу дифтерия и тетанус. В период от няколко години

Министерството на здравеопазването е намалило дозите,

които да се инжектират на подрастващите. Когато Световната здравна организация (СЗО) е повишила изискванията си за имунния отговор, у нас отново са се върнали старите количества от комбинираната ваксина.

“Като ефективност българската беше изключително добра. Това не е просто мое мнение, а всички признават колко качествена е била коклюшната компонента”, коментира проф. Пламен Ненков. Страничните ефекти се състояли в зачервяване на мястото на убождането или лека температура.

На въпрос дали е имало деца, страдащи от енцефалит (мозъчно възпаление) след поставяне на ваксината, проф. Ненков бе категоричен: “40 години съм работил с препаратите, но тежки странични ефекти у нас не са били докладвани”.

Същото потвърди и акад. Богдан Петрунов: “Разработената в България ваксина беше по-ефективна, а имунният отговор - по-траен”.

В световен мащаб обаче са наблюдавани, макар и изключително рядко, нежелани реакции при инжектиране с произведени в други страни ваксини.

СЗО обаче пак променя препоръките си

именно заради тези проблеми и тогава се създават т.нар. ацелуларни ваксини, в които не е включена цялата бактерия, а само компоненти от нея. Това се случва първо в Германия през средата на 90-те години. У нас поетапно те са въведени в календара, като окончателно това става през 2012 г. Но в България не са разработени наши препарати и ползваме чужди.

Те създават по-краткотрайна и по-слаба защита в сравнение със създадената от проф. Азаря Поликар. Самото ѝ изобретяване преди повече от 70 г. му е отнело продължително време. Колко точно, вече никой не може да си спомни. Но преди да започнат да ваксинират децата с неговата ваксина, са минали всички проверки и тестове на нея и на помещенията, в които се е произвеждала. Приет е имунизационен календар и нормативен акт за него.

СЗО е регистрирала българския препарат за употреба у нас,

обаче не го е сертифицирала за износ в други държави, защото за това има отделни условия. Необходими са допълнителни проверки и инспекции, а в годините на Студената война България избягва контакти със западните страни.

Разработките за тази ваксина започват веднага след като през 1949 г. се създава Републиканският институт по епидемиология и микробиология (РИЕМ) с отдел по производство на биопрепарати. На помощ от Москва идват съветски учени – проф. Н. П. Иванов, М. З. Теросипова и М. С. Захарова. Към РИЕМ се отваря и лаборатория за производство на бактериални ваксини, в която Азаря Поликар постъпва като заместник-директор едва 24-годишен и веднага започва с научната си дейност. Участва в разработките на препаратите и срещу дифтерия и тетанус, които впоследствие влизат в обща защитна трикомпонентна доза.

През 1964 г. Поликар поставя началото на технологични иновации за времето си, като внедрява заедно с Пламен Ненков т.нар. реакторно култивиране на патогенни за човека микроорганизми, използвани за получаване на живи и убити ваксини. Тази технология отдавна е основна в производството им.

Лабораторията, която е ръководил в продължение на десетилетия, впоследствие е наследена от имунолога проф. Андрей Чорбанов. На въпрос какво заварихте там, той отговори: “От него бяха останали главно книги, научна литература за всички видове ваксини, които се произвеждаха - срещу дифтерия, тетанус и коклюш, срещу тиф, листерия, БЦЖ и други”.

Азаря Поликар е родом от Ямбол и се е включил в партизанското движение през април 1944 г., едва 19-годишен. Това става ясно от два източника. Единият е в книгата “Опитът на бедите и оцеляването на евреите в България по време на Втората световна война” на Лариса Дубова и Георги Чернявски. Те споменават, че бащата на Азаря е изпратен в концентрационен лагер заради това, че синът му става партизанин. Вторият източник е документ, запазен в Регионалния исторически музей в Плевен. В него се разказва за концентрационния лагер в местността Кайлъка – един от трите, които са съществували на територията на България през Втората световна война.

Авторът се е подписал като Ф. Поликар и също говори за 19-годишния си син Азаря. Вероятно Ф. е майка му. Тя споменава, че още

на следващия ден след бягството му полицията дошла да го търси.

Когато не получили отговор къде е голямото ѝ дете, разпоредили заедно с други еврейски семейства да бъдат закарани на гарата и натъпкани в конски вагони. Ф. Поликар пише, че последен в редицата е вървял Челеби Азаря Поликар, носейки внучката си Херцелина Пинкас, едва на годинка и половина. Това е бащата на изобретателя на ваксината, а момиченцето е племенницата му от сестра му Полина Пинкас. Към Плевен заедно с родителите си пътува и по-малкият им син Сами, който само три месеца по-късно загива при пожар в лагера “Табакова чешма” в местността Кайлъка.

“Вода, вода. Гори ми нещо, вода!”, стенел 16-годишният младеж,

съвсем мокър и зъзнейки от студ, докато около него хората търсели близките си и се препъвали в трупове. Това пише в спомените си Ф. Поликар. По-късно тя научила, че младежи са измъкнали сина ѝ от пламъците “като горяща факла” и са го хвърлили в реката. Влизал няколко пъти в бараката да спасява жени и деца, но накрая умира в болницата от изгарянията. Пожарната дошла на развиделяване, когато от дървената постройка е останала купчина пепел, а линейката – чак към 8,30 ч. Тя едва побрала ранените. Сами бил хвърлен на покрива и родителите му повече не го видели.

Трагедията в нощта срещу 11 април 1944 г., в която изгарят още 9 души,

е описана от Челеби Азаря Поликар и от Ф. Поликар като свидетели. Неговият разказ е 5 дни след събитието. От ръчно написаните показания, запазени в Държавна агенция “Архиви”, става ясно, че пожарът е избухнал към 2 часа през нощта и всички 112 души са се втурнали да бягат.

“На единствения изход на бараката, тесен и еднокрилен, почнаха боричкания кой да излезе пръв от огъня. Настава неописуема блъсканица около вратата, при което мъчно се измъкват навън нещастниците обитатели на лагера – пише Челеби Поликар. - Тук става нещо ужасно, нещо сърцераздирателно, видях как се задушават хората и огънят бърже-бърже обхвана целия изход. Докато там, откъдето излезе пожарът, се правеха усилия да го угасят, след 5 минути вратата беше обзета от пламъци и хората умираха. А вратата е точно в средата на бараката, дълга 30 м, широка 5 и висока 5, покрита с дъски, върху които са настлани катранени хартии, за да се опази бараката от дъжд...

Пожарът унищожи бараката в 10 минути до основи, отне живота на 10 лагерници, между които бе и моят син Самуил, 16-годишен, обгори силно двадесетина души и разсипа от отчаяние и ужас останалите оцелели боси и голи лагерници.”

Челеби Поликар видял как младежи са се наредили в редица и пренасят с кофи вода от близката река.

Бараката била дървена и по думите му вътре е било пълно с всевъзможни кошници с орехи, с продукти. Те допринасят пожарът да се разрази главоломно бързо и цялата барака да изгори за десетина минути, пише Поликар. Тя става “един горящ факел”. Полицията е пристигнала, но нейната роля се изразявала само в гърмежи. Впоследствие след 1944 г. Поликар добавя, че домакинът на лагера не само че не е помагал за потушаването на пожара, но даже е пречел на опитващите се да излязат през единствената врата. Той често заплашвал евреите с револверите си, гаврел се с девойките и по спомените на Ф. Поликар знаел “еднакво гадно да рови във вещите и в душите на хората”.

В това време синът им Азаря Поликар е някъде из горите край Ямбол с партизанския отряд. А само 5 години по-късно ще се заеме с производство на български ваксини. Успешното им прилагане води до значително намаляване на случаите на коклюш, дифтерит и тетанус. Те дълги години са единични. Но

за разлика от д-р Сребра Родопска и д-р Стамен Григоров,

благодарение на които имаме препарат срещу туберкулоза (известния БЦЖ) и тя е изкоренена, а паметта за човека, който разработи трикомпонентната ваксина, е изгубена. Името му помнят единици, при това само специалисти или колеги.