9 септември е класически военно- политически преврат, повечето партизани са разбрали, че са "взели" властта, 2-3 дни по-късно, когато полицията ги издирва, за да им предаде оръжието си, казва шефът на Държавна агенция "Архиви" пред Лиляна Клисурова от "24 часа"

На 9 септември Държавна агенция “Архиви” пусна специален сайт “Съветската окупация в България (1944-1947 г.)”. На него са показани 1472 документа с 2670 изображения. Събрани са от 27 архива, като най-ценните се съхраняват в Централния държавен архив. За първи път се публикува и списък на жертвите на Червената армия в България, извлечен от самите документи.

- Г-н Груев, как се роди идеята да извадите тези документи за Червената армия?

- Поводът сега е 80-ата годишнина от преврата на 9 септември и от съветската окупация на страната, но идеята е по-стара. Преди години случайно попаднах на този масив в архива на външното министерство. Той е част от фонда на Комисарството по изпълнението на Съглашението за примирие с България. Този орган е своеобразна буферна институция между българското правителство и съветските окупационни власти, който да посредничи в спорове и да представлява българския държавен интерес. Създаден е след подписването на Съглашението за примирие на 28 октомври 1944 г. Ръководител на комисарството е самият външен министър Петко Стайнов, което е знак, че правителството си е давало сметка за значението на тази институция. Всъщност този орган представлява своеобразна фуния, до която по йерархичен ред постъпват всички сведения от официалните български власти и от граждански лица за различни издевателства, грабежи, изнасилвания, убийства, вършени от червеноармейците на българска територия. Разбира се, трябва да си даваме сметка, че нагоре по веригата достигат най-драстичните и най-тежките случаи. Иначе в цялата страна има хиляди други случаи, които въобще не са били и регистрирани. Например - съветските войници са имали особена фиксация към часовниците и към велосипедите и тези кражби изобщо не са влизали в регистрите.

Документите са хиляди, затова имаше доста предварителна работа по селекцията им. Повечето са много дребни - различни форми на кокошкарства и битови престъпления. По-важни са докладите на отделните министерства и институции за официализирането на грабежа на страната. По силата на Съглашението за примирие България е задължена да издържа Червената армия, да предостави всичките си пристанища и цялата логистика, всичко, което бъде изискано от нея. Това отваря вратата за съвсем официално разрабване на суровини, ресурси, транспортни средства, на националния доход на страната.

- Колко е струвало това?

- Има много цифри. По принцип българските власти се опитват да остойностят като реален разход всичко това и да го предявят на съветската страна. Има и писма, включително на премиера и на външния министър Стайнов, в които те пишат: “Стига, не можем повече”. Така че - има много цифри, но е трудно да се борави с тях. Колегата Даниел Вачков беше посочил една цифра - 128 млрд. лева за 1945 г. Но не е ясно как е сметнато при инфлацията на лева - тогава той е много нестабилен, през 1947 г. има пък парична обмяна... Много е трудно да преведем тези цифри на съвременен език.

- Знае ли се колко войници е имала Съветската армия у нас?

- В началото, когато Червената армия влиза у нас, са около 360 хиляди войници, които страната ни трябва да храни и издържа. След това, когато фронтът се премества на Запад, тяхната численост намалява. Към края на периода през 1947 г., преди влизането на мирния договор в сила, са около 95 хиляди души. Но това са войниците, отделно са комендатури, Съюзна контролна комисия и т.н.

- Повече от 3 г. ние издържаме всички тези хора. А какво правят те в това време - безчинстват?

- Случаят е съпоставим с поведението на Червената армия в другите страни, в които влиза тя. Разликата при нас е, че на територията ни не се водят сражения, така че няма предпоставки за такова развихряне на грабежи и терор, както в Унгария и Германия. Въпреки това, отношението към България и българите е като към завоювана територия, която търпи всички несгоди на окупацията.

- А всички тези истории, които сме учили по история - как българите са посрещали братушките освободители с цветя и радост...

- Не отричаме това. Безспорен факт е, че Червената армия е посрещната с огромни надежди, очаквания и радост от голямата част от българите. И това се случва не само в България, но и в голямата част на Източна Европа. Но много скоро картината се променя, защото червеноармейците показват другата си същност. И чрез тези документи се опитваме да покажем именно това - че ролята на освободителка и на окупаторка е едновременна, това са двете страни на една и съща монета.

- Но това променя историята...

- Така е. Освен това официалният разказ, който беше обект на мемоаризация и на фалшификация, ако щете, той приключваше с идването на Червената армия на българска територия. Оттук нататък завесата падаше. Сега ние се опитваме да извадим какво се е случило след това.

- Изваждате за първи път списък на жертвите - какви са тези хора?

- Това е непълен списък, извлечен от документите. Предстои да се добавят още имена, но това едва ли ще промени съществено картината. Става дума за около 120 човека.

- Убити цивилни хора?

- Говорим за цивилно население, което е убито. Голямата част от тях са загинали при пътни инциденти, сгазени от съветски камиони. Но има и немалко, които са убити при грабеж или след изнасилване.

Ние си даваме сметка, че този разказ е непълен, защото нямаме документите на съветската страна. Тоест как и доколко тя насърчава, одобрява, как реагира въобще на всичко това. Къде си затваря очите, къде приема, че това е естествено право на силния. Но има и сведения за реакции от Съветската комендатура, че на места действат доста сурово при случаи на мародерство - съответният войник е наказван и разстрелян.

- За какви хора става въпрос сред жертвите?

- Има най-различни - и млади, и стари, от големите градове, от села. Това е само част от цялата картина.

- Като публикувахте списъка, обадиха ли ви се наследници?

- Да. Оказа се, че в списъка е вуйчото на мой приятел. Случаят е от Пазарджик, а семейството не е знаело подробности. И благодарение на този списък разбрало какво се е случило с техния вуйчо. Това е и смисълът на този регистър.

- Умишлено ли са прегазвани хора от камиони, или по невнимание?

- Не можем да разберем. Възможно е част от тях да са добавяни към случайно загинали и друга категория. Тези от списъка са изрично посочени от комисарството като жертви.

- Каква е била съдбата на този списък - пратени ли са тези имена до Съветския съюз с искане за компенсиране на наследниците на жертвите например?

- Не. Има процедура по обезщетение, но от българска страна. Но явно случаите стават толкова много, че през 1947 г. Народното събрание гласува закон за обезщетение на пострадалите по време на присъствието на съюзническите войски, не цитирам точно името. Така че е предвидена дори законова процедура на обезвъзмездяване по някакъв начин на жертвите. Разбира се, човешкият живот няма как да бъде възмезден.

- От присвоеното имущество кое е представлявало интерес, освен часовниците и велосипедите?

- Има и съвсем кокошкарски случаи - грабежи на кози, овце, кокошки. Също и футболни топки, кофи за вода, грамофон, палто... Повечето са предмети от бита, които червеноармейците не познават в собствения си бит.

- Какво са правели с тези вещи?

- Изпращали са ги на близките си, най-вероятно. Всеки червеноармеец е имал правото на колет до 5 кг на месец безплатно. Това отново е окупационен ангажимент на “Български пощи”. Така че всичко се изнася съвсем канализирано.

- Присвоява си грамофон, слага го в колета и го изпраща в Русия?

- Да. Единия месец това, другия месец друго. Безплатното е било до 5 кг, но пратките е можело да бъдат и по-големи при доплащане.

- Разказахте, че момичетата са имали правила да избягват срещи със съветските войници.

- Това са били вътрешни правила в семействата. Много от случаите на изнасилвания остават в рамките на семейството или на селото, не се шуми. Но има много такива случаи.

- Как тогавашната българска власт излиза от тази конфузна ситуация - да се слагат спирачки на зверствата на червеноармейците, които вече са братушки и другари?

- Много е сложно. Ако се влезе в стилистиката на тези документи, ще видите, че администрацията се опитва да изготви някакъв метаезик, с който да обясни съвсем прости факти по много заобиколен и дори извинителен за отсрещната страна начин. За чест на Петко Стайнов, той опитва, доколкото е по силите му, по конкретни казуси да защитава българския интерес.

- Използвано ли е било присъствието на Червената армия от българските власти за политическа саморазправа?

- Да. Най-важното, което излиза от тези документи, за мен е, че самото присъствие на съветските войски се използва като инструмент от комунистическата партия за налагането на волята ѝ по отношение на останалите съюзници. Може би най-яркият пример е със съдбата на Г. М. Димитров. През последните месеци на 1944 г. той вече е идентифициран от комунистическата партия като враг. Проблемът обаче е, че има много силно влияние в земеделския съюз и те се опитват да го отстранят като лидер на БЗНС. През януари 1945 г. Върховният съюзен съвет на БЗНС много категорично дава подкрепа на политиката, която Г. М. Димитров води.

По това време ръководител на Съюзната контролна комисия в България е командващият фронта маршал Толбухин, но той е в щаба в Крайова, а след това във Виена. Фактическият ръководител е ген. Сергей Бирюзов, който след заседанието на съвета извиква земеделските водачи и им заявява, че ако запазят Г. М. Димитров като лидер, БЗНС ще бъде разтурен по силата на Съглашението за примирие, което дава право на комисията да разтурва организации, за които прецени, че са фашистки. И тогава става смяната на Г. М. Димитров с Никола Петков, който е бил възприеман повече като компромисен.

- Как дойде комунизмът у нас?

- На щиковете на Червената армия.

- Тези документи дават ли нов прочит на историята?

- Като цяло много трудно можем да променим общата картина и фактите за това, което знаем. Тези документи показват по-скоро как Червената армия и съветските окупационни власти се явяват своеобразен инкубатор, който насочва политическите процеси в посока на постепенното комунизиране в цяла Източна Европа. Защото това е матрица, модел, който се прилага не само в България, а и в останалите европейски страни.

- Включвали ли са се съветски войници в създаването на структури на новата власт, на ТКЗС-тата?

- Не. Но има документи, че са се включвали в помощ на ТКЗС-тата - за изораване и т.н. Тъй като идеята е да се покаже, че това е по-успешна стопанска структура, че има бъдеще.

- А каква е била тогава тяхната роля у нас? Какво са правили 95 хиляди души у нас цели 3 г.?

- Освен политическата роля - да насочват процесите в желаната от Кремъл посока, и като резерв при преговорите със съюзниците, според мен Сталин ги държи в България, а и в другите окупирани страни, и от икономическа гледна точка - по-изгодно е тази гигантска мобилизирана армия някой да я храни и издържа.

- Говорите за 9 септември като за преврат, дълги години са ни учили, че е народно въстание. Къде е истината за партизаните според документите в архивите?

- Колкото и да се раздува числеността и влиянието на партизанското движение, дори към началото на септември 1944 г. става дума за групи с обща численост не по-голяма от 7000 души. Трябва да се отбележи фактът, че България е в условия на пълна мобилизация и само редовната армия е над 510 хиляди души. Отделно има полицейски подразделения, жандармерия и т.н. Наивно е да се твърди, че тези 7000 души са в състояние да се противопоставят на държавната машина. Така че по метод и технология на извършване 9 септември си е класически военно-политически преврат. Разликата от предходните преврати от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. е, че се извършва в условия на започваща ден по-рано съветска окупация. Това е мощен фактор, който не само предопределя успешния изход на преврата, но и цялата по-нататъшна съдба на България.

- А партизаните кога разбират, че са “взели” властта?

- Много е различно. Има такива, които научават по радиото и тогава предприемат действия. Както и от обратната страна - полицейските сили започват да ги търсят, за да сдадат оръжието си и властта. И този процес продължава през следващите 2-3 дни, докъм 12 септември. Местните власти търсят на кого да сдадат.

- Тоест сме имали няколко дни безвластие в България, така ли?

- Да. В различните градове е различно, не се случва наведнъж.

- И тогава, научили от радиото, че са взели властта, партизаните излизат от гората?

- Трябва да кажем, че последните дни някои водят сражения - в Родопите, на Милеви скали и т.н. Но голямата част не участват непосредствено в завземането на властта нито в София, нито в големите български градове. Полицейските сили сами ги намират, за да се разоръжат.

- Това е доста различно от всичко, което сме учили?

- Да, но е факт. Говорят го не само документите, има и спомени. Да вземем Денчо Знеполски - един човек, чиято партизанска биография е несъмнена. В спомените си той пише, че “народната победа ни завари на връх Дъхчан кладенец” - това е високо в Руй планина.

- Вие сте историк, но сте учили в други години, когато историята се преподаваше по друг начин. Днес, когато откривате всички тези документи, какво е усещането ви за това как се пише историята у нас?

- Първо трябва да кажем, че историята винаги е обслужвала управляващите в България. В годините на комунистическия режим тя беше и идеологически много важна и заради това беше наука, която беше обект на мащабна манипулация и на фалшификация. Но в крайна сметка трябва да се стремим да намерим истината. Аз също си давам сметка, че съм подценявал ролята на Червената армия като своеобразен инкубатор, полог, в който се излюпва комунистическият режим.