• Писателят не реагирал на писмата ѝ със стихове, отговорил чак на рими за чичкото с файтона
• Авторът на "Диви разкази" днес щеше да е потресен от опростачването на езика, убедена е тя

“Вятърът пищи в ушите ми, аз се гушкам от страх в баща си, който ме е качил на кобила, и препускаме в гората край Персенк.”

Това е първият спомен от Николай Хайтов на дъщеря му Елена. Той е полуосъзнат, защото е била едва 3-годишна, но много са ѝ разказвали по-късно как големият писател, работещ тогава като горски, искал да я кали и от съвсем малка да я научи да не се плаши от опасности, качвал я на любимата си кобила Стела и хуквали между дърветата. “Аз съм треперела от страх, но той препускал, майка ми крещяла: “Спри, ще пребиеш детето!” Но как ще спреш човек с такава любов към природата?”, казва Елена Хайтова в навечерието на 105-ата годишнина от раждането на автора на “Диви разкази”.

Вече по-голяма, тя отива да учи в Пловдив и макар баща ѝ никога да не я е насочвал към литературата, прави първите си стъпки в писането. Започва със стихове, които праща на вече прочутия си като майстор на словото баща, но не получава отговор.

“Просто не реагираше. Писа ми чак когато му изпратих стихотворението “Чичкото във файтона”. Някога в Пловдив имаше файтон, който предлагаше разходка на туристите. Гледах човека в него и се чудех кой ли му обръща внимание”, спомня си Елена Хайтова. Затова и се вдъхновила и му посветила стихове, чието начало помни наизуст и до днес:

Как с жалост ми пълни сърцето

тоз стар и олющен файтон.

И чичкото, влюбен в небето,

със своя добричък стар кон.

“За първи път баща ми отговори и ми написа: “Ленче, браво! Щом си успяла да докоснеш моето сърце със своя все още детски талант, ще имаш успехи на това поприще, защото усещаш вълнението и тъгата на човека. Може пък и да изскочи заек от тази трънка”, описва похвалата дъщерята на Хайтов. 

Не я поощрявал да твори и после, но не се възпротивил и когато тя се насочила към журналистиката, но винаги ѝ казвал:

“Човек, за да пише, трябва да има характер, защото има и градушки, не е само слънце

Аз съм живял в гората, свикнал съм на изпитания, затова издържам на козните и препирните. Но ти си момиче, за теб ще е по-трудно. Затова, ако ти е само амбиция, избий си го от главата, но ако ти припарва отвътре, пиши”, разказва още Елена Хайтова. Никога не забравила обаче писмата без отговор и когато през 1987 г. написала първата си книга за голямата народна певица Валя Балканска “Сама сред звездите”, Хайтов научил от “Профиздат” за това. Елена продължила да пише и станала член на Съюза на писателите с книгата “Баща ми - най-дивият разказ”, но Хайтов   нямало как да я прочете - написана е след кончината му. Посветила му е още 3 книги, сред които “Гладиаторът Хайтов”, защото целият му живот е минал в битки.

Най-драматичната от тях е с историците, които не приемат тезата му, че Васил Левски е погребан в черквата “Света Петка Самарджийска” в София. “Последните 15 години от живота на баща ми бяха посветени на Апостола, казваше, че сърцето му е останало при гроба на Левски. Критикуваха го, съветваха го да си гледа “Дивите разкази”, но все пак на черквата беше сложен надпис, че има данни там да е погребан Левски. “Това е една малка победа, а и моите братя - Здравец и Александър, продължават битката”, казва Елена Хайтова.

Писателят научил дъщеря си на две основни неща – всичко да прави с мярка, но и да не си оставя магарето в калта. “Казваше ми никога да не започвам първа, но ударят ли ме, да знам как да отговоря, обаче без нерви. Да не се ядосвам на критикари и да знам, че ако човек няма опоненти, трябва да си отгледа, защото именно те го държат във форма. Обясняваше, че

в една гора елените са толкова по-красиви, колкото повече са вълците”,

предава заветите на баща си Елена.

Казва, че ако Николай Хайтов беше жив, би бил потресен от сегашното опростачване на българския език. Не приема, че децата не разбират словото на автори като него заради остарелите и диалектни думи, убедена е, че работа на учителите е да обяснят значението им. Ако това се случи, и най-малките ще попият очарованието на умалителните родопски форми като “ръчинки” и “очинки”, казва тя.

Елена Хайтова  е живяла много години в Смолян и е

издирвала  прототипите на героите от “Диви разкази”

и техните наследници. “За пореден път се убедих колко много приятели има  баща ми  сред обикновените хора - попове, ходжи, орачи, копачи. Смятат ги за по-ръбести, не са като гладки камъни. Той търсеше именно такива личности, теркове им казват. Срещнах се например с наследниците на Асан Мешов – прототипа на героя от разказа му “Сватба” (Премиерата на екранизацията на “Сватба” беше преди дни - виж карето). В Смолян има паметник - баща ми, Асан Мешов и между тях книгата “Диви разкази”. Мешов беше един от най-добрите му приятели и аз реших да издиря неговите роднини. Открих, че в електротехникума в Пловдив учи неговият внук Димитър Мешов. Срещнахме се и установих, че макар да е в техническо училище, той има отношение към литературата. Запознах го с неговите връстници от варненската гимназия, която носи името на Николай Хайтов. Много ми е интересно дали тези млади хора имат интерес към Хайтов като своите деди и се убеждавам, че е така”, разказва Елена Хайтова.

Във Варна пък се запознала  с млада жена, след чието раждане майка ѝ и баща ѝ били на гости в  къщата на Хайтов в родното му село Яврово  и   решили там да хвърлят пъпчето ѝ - за късмет и за да се насочи към някоя творческа професия. Така и станало - момичето се казва Сияна Георгиева и е работила като радиоводеща във Велико Търново, сега живее във Варна и е в майчинство . “Аз не вярвам напълно в такива неща, но Сияна е убедена, че се е насочила към журналистиката именно защото майка ѝ като учителка по литература е хвърлила пъпа ѝ в родната къща на  писател като баща ми”, допълва Хайтова.

Била изумена, когато научила, че в училище “Йордан Йовков”

в Плевен има дете, което се казва Николай Хайтов

“Установих, че то е от род Хайтови, който на пръв поглед няма връзка с нашия. Но според бащата на момчето – Димитър Хайтов, връзка има, макар  и много далечна. Има само няколко рода Хайтови в страната и всички те произлизат от Родопите, така че имат  общ корен.

Затова и са кръстили детето Николай Хайтов. То ще бъде в пети клас сега и от училището твърдят, че има литературни заложби. Но аз се надявам, че ще се реализира като своя съименник не толкова като талант, колкото като горещ родолюбец, какъвто беше баща ми”, казва дъщерята на известния творец. И се радва, че е виждала снимка на малкия Николай Хайтов в носия.

“Разкази от белия чаршаф”, или как силният дух на писателя се изправя срещу болестта

Дни преди годишнината (Николай Хайтов е роден на 15 септември 1919 г.) бе предпремиерата на новия български филм “Сватба”. В самия ден по инициатива на синовете на писателя Здравец и Александър Хайтови в Драматичния театър в Пловдив ще бъде открита плакатна изложба, а на 17-и в къщата на Верен Стамболян в Стария град – експозиция с дърворезби. На следващия ден във фоайето на Дома на културата “Борис Христов” ще бъдат показани илюстрации, вдъхновени от творчеството на големия разказвач.

На 15 септември в рамките на фестивала “Сцена на кръстопът” Държавният драматичен театър от Търговище ще представи спектакъла “Когато светът беше шарен” по “Когато светът си събуваше потурите” от “Дивите разкази”.

“Много се радвам, че театрите не спират да обръщат поглед към Хайтовото творчество и че залите са пълни, когато Мариус Куркински играе по негови произведения”, казва дъщеря му. Тя има свой личен план как да отбележи 105-ата годишнина от рождението на баща си. “Аз имам 4 книги за него със спомени и разкази. Сега пиша “Разкази от белия чаршаф”, посветила съм му я, макар да разказвам за неблагополучията със здравето си от последните години. Той си отиде от левкемия и аз правя съпоставка как всеки от нас се справя с болестта - това е разказ за силата на човешкия дух”, обяснява Елена Хайтова. 

Избрала заглавието заради спомен от последните дни на Хайтов – на чаршафа, с който бил завит, паднала череша и се пръснала. “Тогава си казах: “Ех, ако можеше малко от този червен сок да се пренесе на бузите му, той беше страшно блед като всички болни с тази коварна диагноза”, връща се тя 22 години назад. Книгата ще излезе от печат в близките месеци.