• “Летете, черни магарета”, запял той, когато комисия спира “Мои бели коне” - звучала белогвардейски
• Емил беше инструмент за музика. Малцина знаят, че той и рисуваше. Първата ни обща песен се казва "Ретролюбов"
• Емил не успява да напише музика към "И Господ каза да се върна, и Дяволът не възрази"
• Един духовник от Пловдив ми каза, че четат "Ако си дал" като проповед в храма

- Кога и как се запознахте с Емил Димитров, г-н Велчев?

- За първи път видях Емил в Белград. Министър-председателят на Югославия даваше семейна вечеря на баща ми Борис Велчев в един ресторант-градина. Емил пееше там, аз бях шестнадесетгодишен, а той вече беше звезда.

Десет години по-късно моят оператор Красимир Костов ми каза, че Емил много иска да се запознае с мен, впечатлен от младото ми творчество. Отидохме на парти в къщата му и там той ме помоли да напиша нещо за него.

Тогава вече бях заснел няколко игрални филма, които той беше гледал. А шлагерите на Лили Иванова по мои стихотворения - “Осъдени души”, “Стари мой приятелю”, “Хризантеми”, също го бяха впечатлили. Търсеше млад, модерен поет и това беше началото на нашето творческо приятелство.

- Коя е първата песен, която направихте заедно?

- “Разпалете старите огнища” е нашата първа песен, музиката и аранжиментът са на Митко Щерев. След нея Емил започна да пише музика по мои стихове.

- Кои са общите ви песни? Как Емил Димитров “обличаше” в ноти думите на вашите стихове?

- “Ретро любов” е първата ни песен с негова музика. В къщата му, обзаведена със старинни мебели, под светлината на горящите свещници, на пианото му се родиха най-хубавите ни песни. Емил беше инструмент за музика. Докато четях стиховете, той се вълнуваше, намираше една, втора, трета тема, докато извикваше: “Това е!”. Повечето песни ставаха толкова бързо, че съпругата му Мариета едва успяваше да записва нашите импровизации на касетофона.

Последва “Моят смях”... Горчив смях. Всичко е свършило. Останал е спомен за момиче. Очи, които гледат невинно. Очи, пълни с разкаяние. Молби за прошка. Сълзи, лъжи, на които сама си вярва. Вживява се до болка. Трогателна. Артистична. Почти гениална. Но вече позната. Надява се? На състрадание? На милост? Иска да се върне? Не знае как се е случило? Самотна била. Самотна. Прегръща. Топла е. Топла като пепел...

Когато Емил ни канеше с Миленчето, моето красиво момиче, у тях, ѝ показваше свои картини и проекти за театрални декори. Беше му интересно впечатлението ѝ на художник. Малцина знаят, че той рисуваше. Мариета умееше да създава приятна атмосфера. След една такава вечеря Емил беше извикал млад певец с китара. Той изпя странно, бунтарски нашата нова, незаписана още песен “Между две целувки”. Казвал съм му да отделя по-голямо внимание на композиторския си талант, да дава песни и на други певци. Съгласяваше се, дори извикваше някой певец, нещата като че ставаха, а после ми се обаждаше: “Иля, моля те! Тази песен много ми ляга! Ще си я изпея аз, пък другия път...”. “Между две целувки” е такава песен.

- Имате ли песен, която в най-висша степен изразява съдбата на твореца, на артиста?

- “Без грим”. Често артистът съзнателно търси самотата. Тя му е необходима след многолюдните спектакли. Но когато славата си тръгне, публиката се устреми към нова звезда, когато артистът е забравен, самотата е страшна.

Емил се разболя тежко, публиката не го забрави, но самотата стана неговата постоянна компания. В дома му не звучеше музика, веселите компании ги нямаше, шумните партита бяха останали в отраженията на потъмнелите венециански огледала, белите му костюми бяха заменени от халата на болния. И когато една негова фанатична почитателка най-сетне успя да се срещне със своя идол и той не беше на висотата на нейните очаквания, тя се почувства ограбена от него и наскърбена си тръгна.

- Винаги ли създаването на песен е свързано с усилие?

- Какво усилие? Стиховете ми се раждат почти винаги завършени, идват и сякаш казват: “Ето ме!”. Когато се превъплъщават в песен, поезия и музика се срещат и чудото се получава. В песента ни “Хей, човече” се пее: “Ти ли, завист, открадна гласа на моята песен, на сърцето свободния смях?” Завист, отвратителна е тя, но песента се получи волна, някак лятна, слънчева. Когато я работехме с Емил, ни дойде спонтанно да иронизираме завистта, да ѝ се надсмеем, да не ни пука особено, макар, че и двамата изпитвахме отровата ѝ. Искахме да няма назидателност, прекалена сериозност.

И когато мелодията се появи, Емил предложи да я аранжира в стил реге с характерния китарен ритъм, с духови инструменти, с баса като контрапункт, с неговото шаба-даба-ди, с неговия смях...

А песента ни “Мефисто” е приказка за един излъган в любовта дявол и веселата мелодия е захарната обвивка на тъгата от измамата, меркантилноста, егоизма, несподелената любов. Емил беше певец артист, привличаше го театърът, спектакълът, възможностите да разкаже артистично историята в песента.

По това време между интелигенцията наричаха властника Тодор Живков бай Христо, като си говореха подигравателно за него, за да избегнат неприятности, ако някой подслушва. Забавляваше се, когато ми пееше мелодията и вместо “Мефисто, Мефисто...” се провикваше на припева: “Бай Христо, бай Христо, боли ли сърцето човешко, боли...”.

Но последва “Убий ме за това, че цял живот ти бях приятел...”.

Когато написах тези куплети, предателствата около мен вече не бяха сюжет от трагичен роман. Простих се с тълпицата от реални приятели дезертьори с тази заупокойна молитва. Двамата с Емил пеехме, докато разработвахме песента: “Приятелство не се купува, приятелството се доказва!”.

И вярвахме в това. Вярвам и сега. Винаги, когато остане без златен пагон кървящото ти рамо, настъпва мигът на проверката. О, този миг, не миг, а меч, от който всички се боят! Любовта и приятелството са двете сърца на човека, без да е динозавър. Онова древно животно е имало два мозъка, което не го е спасило от изчезване.

- Група “Сигнал” пеят една песен - “Мои бели коне”. Ваша е, нали?

- Да, Йордан Караджов и “Сигнал” направиха страхотно близо петминутно раздиращо рок парче от песента ни с Емил “Мои бели коне”, като я белязаха със свой автентичен отпечатък. Обичам да слушам и тяхната версия.

Спомням си как Емил ми се обади по телефона гневно: “Тия педерасти от комисията в радиото спряха “Мои бели коне”! Песента не можела да се казва така, звучала им белогвардейски! А в Народния театър как играят “Нощем с белите коне”, но щом го казваш ти, веднага им звучи дисидентски. Майната им!”

“Емчо, не се ядосвай, ще сменя заглавието и ще им го пратя.” И го пратих. Над текста бях написал новото заглавие “Мои черни и злобни магарета”.

На другия ден Емил ми се обажда и се смее: “То се видя, че няма да я пуснат, ама да вземем да я направим за концерти – и съвсем сериозно предложи: “Има една прозодия и мисля да я пея така - и запя: “Ах, летете, летете, мои черни магаретааа...” Как ти звучи без злобни, само с черни магарета?”

Аз: “Готино е.”

Той: “Готино, но пак ще те викат в Държавна сигурност”. Емил визираше историята с песента ни “Ако си дал”.

- Как се роди тази митична вече песен? Доколкото знам, сте имали неприятности около “Ако си дал”. Бихте ли разказали за тях?

- Написах стихотворението “Ако си дал” непосредствено след филма ми “Завръщане от Рим” и последвалите обвинения към баща ми, Борис Велчев, втория човек в държавата тогава, и към мен, че с този филм се налага нова културна политика, различна от политиката на партията. Това беше политическо обвинение. Баща ми бе освободен от всичките си постове, а аз уволнен от Кинематографията и със забрана да издавам книги и да снимам филми.

Стихотворението е посветено на него, на вярата ми в светлия човек и в Истината. Песента не просто се роди, тя избухна на пианото на Емил и двамата чувствахме, че сме направили песен, която ще е важна за хората. Емил започна да я пее на концерти, публиката страшно я хареса, бисове, бисове, не го пускаха да си тръгне от сцената. Бяхме щастливи. Не за дълго.

Повикаха ме в Държавна сигурност. Обвиниха ме, че песента е призив за бунт срещу властта и лично срещу Живков. И министърът на вътрешните работи извика баща ми да го предупреди, че поведението ни се следи. “Ако си дал” беше забранена.

Отидох при Емил да му разкажа за визитата си в ДС, да знае, че ако продължи да я пее на концерти, ще има и той неприятности. Емил се ошашави! Беше имал и други премеждия в живота си, но чак такова...

Но свойствено за волния си характер взе, че я изпя на сватбата на сина на Т. Ж., където беше поканен да пее с групата си ,“Синьо-белите”. Бил любим певец на младоженците.

На сватбата са присъствали много големи началници и песента им е подействала убийствено. След последвалата конфузна тишина. Т. Ж. пуснал своя грозен смях, започнал да ръкопляска и след това всички вече аплодирали.

Емил наричаше “Ако си дал” морален химн. А хората я избраха за най-великата българска песен на всички времена. В първата десетка на тази класация, за мое щастие, има още три песни по мои стихове - “Блус за двама”, “Стари мой приятелю” и “Осъдени души”.

Кой ли не поиска да притежава “Ако си дал”. То са избори - в едната част на площада я пеят едни партийни привърженици, в другата част на площада – други партийни привърженици. Пеят и се освиркват едни други.

То са откриване на форуми, конгреси, бизнес срещи, телевизионни формати, фризьорски конкурси, пледоарии на адвокати в съда, епитафии в града на мъртвите и какво ли не... Народна песен. Но щастие е да видиш написан на стената на училище стих от “Ако си дал”. Да звучи като ежечасно признание и подкрепа за лекарите по време на ковида. Някой да ти каже: “Тази песен спаси живота ми!”. Или на тротоара да видиш хладилник с надпис “Ако си дал - безплатна храна за хора в нужда”. А наскоро един духовник от Пловдив ми каза, че четат “Ако си дал” като проповед в храма...

- Коя е последната песен, която написахте с Емил Димитров?

- С Мариета и Емил понякога си гостувахме семейно. Свирел е на пианото вкъщи. Мариета му създаваше уют и атмосфера за работа, беше му стабилен другар. С Миленчето ни стана мъчно, като се разделиха. Но когато Емил много се разболя, те отново се събраха. Тогава той ме помоли да напиша нещо, с което да се върне към живота, към сцената. Нещо, за което да се хване.

Затворих телефона и написах заглавието “И Господ каза да се върна, и Дяволът не възрази”. Завърших стиха и му се обадих да му го прочета. И след петнадесет минути той ми звънна с още завален от болестта и вълнението глас и ми изсвири мелодията.

Прекрасна мелодия. Но нито Господ, нито Дяволът му дадоха време да я завърши. Когато Емил си отиде, синът му ми каза, че тази негова последна песен не се е намерила сред купищата касети и ленти, на които Мариета беше записвала работните му импровизации. Остана само стихът, който прочетох, когато си взимах последно сбогом с Емил в деня на поклонението.

Звучеше нашата песен “Ако си дал”, с която беше пожелал да го изпратят. Емил, който нищо не беше взел незаслужено и никой не беше му дал, освен хората, обичта си, хората, наредили се в дълги мълчаливи опашки отвън. Протоколен тържествен миг на почит. И после сановници, които ги нямаше, когато той боледуваше предсмъртно, се разотидоха, денят препусна със сивите си прашни обувки, запъхтян и угрижен. Отнякъде пак засвири музика и се чу смях. До следващото поклонение.

България богата е на всичко. Богата е дори на преждевремена и горчива смърт на своите певци и поети. Истината, макар винаги да идва, често закъснява да ни се покаже с добри очи. Не е вярно, че творецът колкото по-жестоко живее, толкова по-значимо ще е сътвореното от него. Вярното е, честното е да се опитаме въпреки нашите собствени трудности и пристрастия да покажем навреме уважението си в красивия и груб живот и така да станем сътворци, спомагачи на съзиданието.

- Защо днес много рядко една песен живее повече от няколко месеца? Как може да бъде обяснен многогодишният живот на вашите песни?

- Рядко се съгласявам да пиша текст по музика, освен когато мелодията много ми хареса. Силната песен трябва да има стих, а не текст. Словото, посланието трябва да е водещата посока. С Емил всички песни, които създадохме, бяха по мои стихотворения. А това винаги е по-трудно за композитора. На него обаче не му пречеше, въздействаше му, вдъхновяваше го. Говорим си и със сина му, също Емил, че трябва да се запишат най-хубавите песни на баща му с млади изпълнители. Нещо, което сме си мислили и с Митко Щерев за песните ни с Лили. Това е хубаво, това трябва да стане, прекрасното трябва да живее и с нови гласове. А тайнството на първите ни записи, когато бяхме всички заедно в песента, е онази музика, която не бива да се разваля!

Случва се и днес, като напиша стих, който ми звучи песенно, ми иде да вдигна телефона, да се обадя на Емчо: “Приятелю, искам да ти прочета нещо”. Но това няма как да се случи.

- А колко са книгите, които написахте досега?

- Тридесет... Поезия и проза...

- Коя е новата книга?

- Едната е поезия, защото стиховете най-истински, макар и безмилостно одират паяжинните воали, с които спасявам очите си от грубото осветление, с което животът наднича в тях. Все още нямам усещането, че е завършена... Винаги ще е трудно в този наш свят, който по-често не е нежен за двама, а е тесен за сам. Ала друг аз не зная да има. Не зная докъде ще стигне колесницата на моята поезия, не зная колко още избухвания ще понесе сърцето, но бъди, Поезия, бъди!

- А втората книга?

- Тя е роман, вече финализиран, предстои да бъде публикуван от Книгоиздателска къща “Труд” вероятно до края на тази година. “Мак” е история, която за някои би звучала не съвсем реално. Главният герой е особен, едновременно привлекателен и отблъскващ, действията му изглеждат хиперболизирани, мислите му са толкова откровени, че на моменти звучат цинично. И това не е, защото формално действието се развива в недалечното, неприемливо и неразбираемо за мнозина минало на соца, а защото, надявам се, е провокиращо сетивата откровение на автор, наблюдател на процесите, които описва.

Животът, който наблюдавах до смяната на системата, и животът, в който съм сега, извикаха желанието да създам героя на “Мак”, човек, извършващ в името на самосъхранението и благоденствието си саморазрушително покушение върху душата си. А не е ли това най-страшното, което един човек може да си причини?

Образността на историята е постмодернистична, на границата на реалността, хиперболизирана, еклектична действителност със сюрреалистични моменти. Съвременната рамка показва, че не може да се избегне възмездието, че цената на всезадоволеността се плаща, че никой не е недосегаем. Написах сценарий по този роман, с който участвам в предстоящата филмова сесия на Министерството на културата.

- Компютър или пишеща машина?

- Обичам си пишещата машинка. Между нас се е създало отдавнашно настроение на доверие. Категоричният звук на клавишите, чистотата на хартията, изострената невъзможност да поправиш нещата веднага, споменът за предишните творби, все неща, които ме възпират да мина на компютър. Миленчето преписва вече напечатаните текстове на компютър. И понеже я обичам повече, отколкото Толстой е обичал жена си, на нея ѝ се налага понякога да го прави по четири-пет пъти, а не по десет-дванадесет.

Ако тълкувам въпроса в неговия актуален, метафоричен контекст, имам в новата поетична книга едно стихотворение за изкуствения интелект - “ТОЙ”

Избра ни двамата с тебе.

И ти ме целуна много изкусно.

И аз те прегръщах почти съвършено.

Усмихнахме се перфектно дозирано.

И плачехме (понякога)

много прилично.

Всичко беше любовно изпипано,

външност, характери, мечтоподобия,

дете, което да вземе

колкото трябва

от двамата.

Беше ни избрал, измислил,

програмирал,

но не бяхме се избирали ние.

ТОЙ беше решил.

ТОЙ.

Само че нямахме чувства,

омразата беше изкуствена,

обичта беше изкуствена,

човешкото беше

предписано толкова,

колкото да му служи.

И така времето се обърка

и хората не знаеха кои са

и какво ще направят.

Вече не мислеха, че те са го

измислили,

ТОЙ ги домисляше и решаваше.

Бяхме го създали за приятел,

а тръгваше да става враг,

а друга планета нямаше

където да крещиш от любов,

крещиш от щастие

и целуваш, целуваш

истинските си бащи и майки,

истинските си буйни деца,

нежно-нежно да можеш да дишаш

дори след жестоките глупости,

и целуваш - целуваш

живота.

Кой беше ТОЙ ли?

Другият мозък.

Неизвестен,

посвоему сам...