Да се запише в закона, че дарените имоти не се продават и точка

ВСЯКО зло за добро! Покрай изгорелите тютюневи складове в Пловдив от една седмица се говори непрекъснато за Кудоглу. Какъв голям българин бил, как бил спечелил, пък как бил дарявал от спечеленото. Здравни центрове, сиропиталища, училища, плюс стопански сгради за издръжка на здравните центрове и сиропиталищата.

Изградил човекът цяла самоподдържаща се икономическа система, работеща в обществена полза. По сегашному, основал фондация, обезпечил я с имущество, с приходите от което да се гарантира реализирането на целите ѝ. Единственото необходимо е било някой да гарантира, че тази самоподдържаща се система

няма да се пипа

Тази гаранция през 20-те и 30-те г. на ХХ век (златните години на България) са я дали държавата и община Пловдив. Дали са дума. След което не са я спазили.

След 9 септември 1944 г. стопанските постройки (тютюневите складове) и кой знае какво още – национализирани. Домът на благотворителността и народното здраве – разрушен. Сиропиталището – национализирано, после превърнато в детска градина. След 10 ноември 1989 г. – детската градина разрушена, парцелът продаден. Тютюневите складове – национализирани, след 10 ноември – продадени. Пълен погром! Кудоглу? Кой беше тоя?

Воля на

дарителя? Абе

я си гледайте

работата!

Имаше след 10 ноември реституция. Реституция на дарителската воля нямаше. Всички имущества, дарявани от онези добри, почтени българи преди Втората световна война на държавата и на общините с надеждата, че ще принасят обща полза, след 9 септември са минали през задължителната национализация. След 10 ноември те просто бяха сметнати за държавно/общинско имущество и разпродадени по надлежния ред. От държавата и общините, които, както е известно, са лоши стопани.

Нищо по-лошо, нищо по-гадно не мога да си представя от това да нарушиш волята на мъртвец, изразена, докато е бил жив. То не е вандалщина, то не е мародерство, то не знам какво е! Много ми е интересно как се чувства някой, придобил от общината чрез заменка апартамент, който преди Девети ѝ е бил дарен от някоя баба, вдовица без наследници, за да се използва за жилище на бедни студенти от художественото училище примерно?

Обаче след Десети общината удобно е забравила как се е сдобила с въпросния апартамент и е решила да се освободи от него, защото, както е известно, тя не бива да има собственост. Собствеността ѝ пречи да разгръща “политики”, нали така? Добре, общината е юридическо лице и няма чувства. Юридическото лице, собствено, не може да е добро или лошо. Добър и лош са качества на физическите лица, на хората. Физическите лица - кметове, които са продавали даренията, как се чувстват? Приобретателите как се чувстват? Добре ли им е? Духовете на предците не ги ли мъчат? Явно не.

Чуват се чат-пат оплаквания, че дарителството в днешно време не вървяло. Нещо българите били забравили традиционната си щедрост и не се включвали в грижата за бедните и слабите в това общество. Е, как да се включат? На какво отгоре? Да се подиграва някой с волята им

и да краде

даренията ли?

Познавам бая състоятелни хора, които, замисляйки се за вечността (която няма да се размине никому), си мислят дали да не направят по някой такъв хаир, че потомците да ги спомнят с добро. Ама как да направят? На кого да разчитат, че волята им ще бъде зачетена? Докато имат преки наследници, добре. А после? После ще дойде държавата/общината, ще отчужди изоставения имот и след малко ще го продаде. След още малко този, дето го е купил, ще го събори или запали. Скотска работа!

Другото, което не обичам, са празните констатации. Емоционални излияния, фрустриращи епитети и никаква идея за полезно действие. “Изгоряла памет”, “поругана култура” и пр., и пр. Добре де! Е, и? Каквоще правим?

Само ще

мрънкаме ли?

Както казахме – всяко зло за добро. Изгорелите тютюневи складове в Пловдив може да станат двигател за много полезни действия. Най-важното от които не е как чрез законите по-добре да опазваме паметниците на културата, а как чрез законите да почнем да спазваме волята на дарителите. Първото отново е грижа за материалното, за материята. Второто е грижа за духа. Дайте да видим с духа какво правим, той ще се погрижи за материята. В този ред на мисли да споделим две практики, които може да се окажат добри.

По едно време бях общински съветник в София и председател на комисията по жалбите. И ми попадна една жалба, в която пишеше, че е злоупотребено точно с апартамент като описания по-горе. Дарен преди Девети и продаден след Десети. Светна ми нещо и поразпитах какво, аджеба, е станало с недвижимите имоти, дарени на Столичната община. Казано ми беше: “По-добре не питай!” Това даде повод през 2007 г. да се разработи и приеме Наредба за реда за получаване и управление на дарения от Столична община. В нея досконално беше описано как става получаването на дарения, как те се обявяват, описват, поддържат, как се спазва волята на дарителя, какви дарения се приемат и какви отказват. Единственото, което не можа да бъде записано, беше, че ДАРЕНИЯ НЕ СЕ ПРОДАВАТ. Намесиха се някакви многознайковци, специалисти по вещното право, според които не можело да се ограничават човешките права, в случая правото на общината все пак да се разпорежда с имущества. Но берекет версин. Наредбата си беше и е голяма стъпка напред. В защита на ценностите. Нали за ценности говорим?

Втората добра практика е на Българската православна църква. През 2008 г. тя записа в новия си устав, че църковни имоти НЕ СЕ ПРОДАВАТ.

Да се учредява върху тях право на ползване за 25 или право на строеж до 50 г. може. Но изобщо да се
продадат –
не може

И логиката зад тази норма е безкрайно ясна. Бабката, която дарява нива на църквата “Св. Богородица” примерно в родното си село, дарява нивата на Света Богородица. И никой смъртен няма право да реши от името на Света Богородица, че на Света Богродица тая нива вече не трябва, защото е притрябвала на братовчеда на един от църковните настоятели, примерно.

Слава богу, там не се намериха специалисти по вещното право, да кажат, че не може и че не бива така да се връзват ръцете на юридическото лице да се разпорежда с имущества. Могло! Е, намериха се други многознайковци, които се размрънкаха: “Ааа, те разпродадоха всичко и сега се сетиха...” Нищо де. Важното е, че са се сетили. На българина нали вторият акъл му е правилният?

Та използвайки обществената енергия след опожаряването на сградите на благодетеля Димитър Кудоглу и имайки пред очи горните две добри практики, дали няма да е възможно например за община Пловдив да приеме сега една Наредба за даренията, ако няма такава? Да вземе за пример софийската и само да добави един член: “Дарени недвижими имоти не се продават!” А държавата, ако иска да е държава, може да вкара същото просто изречение в законите за държавната и за общинската собственост. За да е скрепен принципът и с нейната дума. Не е кой знае какво, но пак е нещо.

Нека дадат дума,
пък после нека
да не я спазят
Те, ценностите, се налагат и възстановяват бавничко. Отведнъж не може. Започва се от там - от дадената дума.

Ето, струва ми се, една практическа обществена полза, която може да се извади от пожара в Пловдив. На община Пловдив най отива да потегли в тази посока. Да даде дума, че никога, ама никога волята на Кудоглу или на такива като него няма да бъде нарушена. Толкова е лесно и просто! Пък ако и държавата даде такава дума, може дарителството пак да потръгне.