Предлагаме на читателите си интервюто, взето от ген.-полк. Васил Зикулов през 2013 г. - 2 г. преди смъртта му. Той е най-дълго служилият началник на военното разузнаване в България. Роден е на 17 октомври 1923 г. в сливенското село Ичера. Участник е в съпротивата в България по време на Втората световна война като политкомисар на партизански отряд, а след 9 септември 1994 г. е офицер в българската армия и воюва срещу Германия.

След края на войната завършва последователно с отличие Военната академия "Фрунзе", а след това и тази на генералния щаб "Ворошилов". В българската армия последователно е началник-щаб на Противовъздушната отбрана и ВВС, командващ е на 2-ра армия, заместник- началник на Генералния щаб и началник на неговото разузнавателно управление.

- Господин генерал, тези дни излезе информация, че военното разузнаване е имало свой свръхсекретен логистичен център под сградата на Правителствената болница. Колко време беше използван той?

- Не, никога не е имало! Категорично не е имало такова нещо. И военното разузнаване никога не е подслушвало български граждани. Не му е работа това.

- А вашата служба някога намирала ли се е на това място?

- Пак ще кажа - не, никога. Били сме на три различни места, преди да се преместим в 14-етажната сграда в полите на Витоша. Тази сграда съм я строил аз. След като я завършихме, възникна въпросът как да я афишираме? Ние я нарекохме “Главен военен регистър”. Това нищо не означава, но се досещаха какво е.

- Службата е била на три различни места едновременно или последователно?

- И двете. Първо бяхме в една стара артилерийска казарма на Първа армия до затвора. Ако службата е такава, защо трябва да се знае къде се намира?

- Как попаднахте в разузнаването?

- Никога не съм си мислил, че ще бъда военен, а още по-малко, че ще трябва да работя това. След войната исках да работя като инженер в индустриалната химия. Но не стана. Извика ме министърът на отбраната генерал Добри Джуров, прочете ми една блестяща атестация. Беше написана от генерал Семерджиев, а Джуров я бе подписал.

И казва: “Имаме една служба, където сме изостанали. Нямаме действащо разузнаване, нямаме началник. Разбито е, интригантства се. Предлагаме ти да поемеш ръководството.”

Казах му, че от атестацията излиза, че аз съм отличен командващ на армия (2-ра армия - бел. ред.). Вие искате да се откажете от това и да ме направите разузнавач, какъвто аз не съм. Вие знаете, че аз не разбирам нищо от добиването на информация в мирно време. Във военно време - зная, но то се базира на онова, което е събирано в мирно време. А как се събира такава информация, аз не зная.

Ще ви кажа нещо, което никога досега не съм споменавал - бях най-фаворизираният генерал в армията, единственият началник на управление, който е генерал-полковник. Имах всички отличия, единствено без “Герой на Република България”. За мен имаше един въпрос: Защо Живков се е съгласил?

- Кога научихте причината за това?

- Почти веднага. От разговора на Джуров с тогавашния завеждащ военния отдел на ЦК на БКП Ангел Цанев. Джуров говори по телефона с него и му каза: “Зикулов е при мен, той няма принципни възражения.” При Цанев министърът повтори тези думи и допълни, че имам едно условие - предложения по кадрите ще прави той, аз ще ги защитавам пред Политбюро, но членовете на колегиума няма да се месят в назначаването на хора в службата.

- Доста стряскащо да поставите такова условие!

- Това го казвам за първи път. Цанев казва: “Вземи когото искаш от двамата заместници на Първо главно управление за свой заместник. Казах, че няма да взема никого, ще се огледам и сам ще направя предложенията си. Дали ще ги утвърдите, или не - това ще направите вие, но аз ще решавам кого ще предлагам. Моята оценка за кадрите в Първо главно не е висока, знам, че там се занимават с интриги много повече, отколкото в министерството. Аз интриганти не искам.

- Но, генерале, това е доста смело изказване по онези години. Как реагираха Джуров и Цанев?

- Цанев се обърна към Джуров и му каза, че трябва да се съгласят с мен. Тогава разбрах, че Живков е казал да бъда назначен, но само ако се съглася. Тогава възникна въпросът: “А ще ми вярват ли така и занапред?”

- Всъщност имали сте само обща представа за това къде ви назначават…

- Да. Беше 6 април, четвъртък. Бях пристигнал от Пловдив (по това време Зикулов е командващ на 2-ра армия - бел. ред.), върнах се в Пловдив и в петък отново пристигнах в София. Събитията в Близкия изток бяха напрегнати и от мен се искаше да представя пълен доклад за военното положение там. През юни щеше да избухне 6-дневната война.

Още в петък поисках да се видя с военното аташе на Съветския съюз у нас Колованов и поисках помощ. Събрах си багажа и в понеделник на бюрото ме чакаше много дълга шифровка, изпратена от ГРУ със съгласието на армейски генерал Пьотр Ивашутин.

Всичко се изброяваше и за двете страни - Египет и Израел: оръдия, танкове, самолети, пехота, организация. Но в края на шифровката имаше и една бележка - да не се заблуждаваме от количествата в египетската армия, защото Израел би бил победител в бъдещ военен конфликт. Веднага след това поисках и да мина през кратък курс във Военно-дипломатическата академия на Генщаба на СССР.

- Това е непосредствено преди 6-дневната война?

- Точно така. Когато се върнах от Москва, при мен дойде мой приятел, човек, който беше гарантирал за мен при приемането ми в РМС. Той работеше в Първо главно, заведе ме в техния стол. Когато излязохме, малко преди да се разделим, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми даде лист.

"Давам ти го, за да се убедиш, че тебе те подслушват. Слушат те в квартирата. Не мога да ти кажа кой точно те слуша." Беше разговор - дума по дума - с мой съпартизанин по повод организирането на едно тържество, след което той започна да ми говори срещу Живков. Живков знаеше, че не го харесвам, но в разговора с моя съпартизанин аз бях категорично срещу използването на армията за политически цели. Дори казвах, че това, което правят, може да удави в кръв България. Винаги съм смятал, че армията не трябва да оправя въпросите на Политбюро.

- И въпреки това сте били назначен за началник?

- Живков обаче знаеше, че не го харесвам, но нямаше никакви причини и да не му вярвам. Идваха при мен мои съпартизани, които непрекъснато ми казваха: "Абе, питат ме за теб! Какво да казвам?" Отвръщах им да казват истината.

Пред Живков ме спасяваше едно - аз нося вярна информация, аз не го лъжа.

Много пъти ми се е налагало да отстоявам информацията за това, което сме научили. Четяхме турските шифри.

Дешифровките ги носех на Живков на ръка, лично, в два плика. Прочиташе ги и слагаше една чавка, че е прочетено.

После ми връщаше пликовете. Информациите се базираха на "достоверен източник". В информацията обаче не се казваше какъв точно е този достоверен източник. Бяхме получили информация от наш гръцки агент в Северен Епир, че Албания се готви да напада Гърция. Което не беше вярно. Вярно беше само че сме получили такава информация и беше достоверно като информация, но не се оказа достоверно като изпълнение.

- Коя беше силната страна на службата?

- Географското положение.

- Имате предвид положението на България?

- Точно така. Природата ни беше предоставила това положение. Имахме височината на планините. Оттам можехме да подслушваме армиите на съперниците. Радиоразузнаването ни даваше огромна информация. Степента на достоверност на тази информация от електронното разузнаване беше най-висока.

Радиоразведката в България е създадена още по време на войната от германския Вермахт.

Получавахме тяхната информация, но това беше информация, която те използваха за свои нужди. Примерно става нещо в Мозамбик. Проверявахме с какво разполагаме, дали имаме каналите, по които те обменят вътрешната си информация. Проверявахме дали имаме чуваемост на каналите или трябваше да търсим чуваемост в страна, която е по-близо до Мозамбик.

Можеше да получим сведения от трета страна, но тогава степента на достоверност ставаше различна. След 6-дневната война имаше съвещание на дипломатите ни и тогава министър Иван Башев обяви, че в Близкия изток е имал 200 дипломати, но само военните разузнавачи са могли да кажат за какво става дума преди и по време на войната.

- Наблюдавахте ги отвисоко?

- Да, печелехме от добрата географска позиция, с електронното разузнаване ги следяхме от планините покрай границата.

- Но това е във времето, преди сателитите да поемат по-голямата част от електронното покритие на армиите.

- Не, не е така. Спътниците имат едни задачи, наземното електронно разузнаване има други. Правят се много долнопробни спекулации за военното разузнаване, защото ние не бяхме ръководени от Политбюро, а от Министерството на отбраната.

Получавахме повече пълномощия, защото се месехме и в работата на Министерството на външните работи. Всъщност аз съм авторът на постановлението от 1973 г., което точно се нарича "Положения за работата на военното разузнаване". Това беше третият поред такъв документ, който беше направен заради променените условия при евентуална термоядрена война. Аз писах черновата, но след това дори и на мен не ми даваха да прочета оригинала. Черновата я запазих.

- А имаше ли разлика между проекта и оригинала?

- Не, нямаше никаква разлика.

- Значи вие сте си свършили работата перфектно, но не сте имали право да четете онова, което сам сте написали!

- Не е точно така. Аргументът беше, че аз, като началник на разузнаването, трябва да изпълнявам заповедите на министър Джуров. Но на нас, военните разузнавачи, ни тежи държавното решение, с което ни отъждествяват с разузнавателните служби на Държавна сигурност. А ние никога не сме били едни и същи!

- Държавна сигурност опитваше ли да вербува хора от вашата служба?

- Не само се опитваха, но и го правеха.

- Как реагирахте на това вие, като служба, защото предполагам, че така или иначе сте разбирали кой за кого работи?

- Някога успявахме, някога - не. Твърде често идваха при мен и ми казват, че са им правили вербовъчно предложение. Аз реагирах в зависимост от това какъв е случаят.

Имало е такива, когато съм казвал да им помагат. Не всички бяха като Мирчо Спасов. Но при мен идваше и много информация от контраразузнавателен вид.

Наш агент в Турция идва и казва какво се готви срещу България.

Тогава препращах информацията или към Първо, или към Второ главно управление. В други случаи казвах на хората си да не се занимават, защото виждах, че се прави интрига. Даже когато колеги от Първо главно имаха провал, го преписваха на нас. Общественото мнение е много чувствително към добиването на военна информация.

КРАДЦИ ЗАДИГАТ ВОИНСКИТЕ ОТЛИЧИЯ НА ГЕНЕРАЛА

За военния ордените и медалите са онова, което за артистите ролите от големите спектакли. Още повече, ако тези награди са получени заради бойното им участие на фронта.

Когато говори за своите отличия, генералът, дори без най-малък яд казва, че неговите са ги откраднали, заедно с генералската му униформа. "Предполагам, за да ги продадат като антики на пазарчето до "Александър Невски".

Едно от отличията му - позлатената звезда "Герой на социалистическия труд", е успял да опази. "Беше у дома, а не при другите отличия на тавана."