Завижда на славяномакедонското население в Солун, което смята за българско, за напредналия национализъм, но го вижда като предателско към отечеството

Тези дни излезе книгата на проф. М. Шюкрю Ханиоглу "Ататюрк. История на идеи", в превод на журналиста Явор Сидеров. Поводът е 86-ата годишнина от кончината на турския държавник, чиято съдба е тясно свързана с България, където той е живял.

Авторът на книгата е експерт по история на късната Османска империя в Департамента по близкоизточни изследвания в Принстънския университет. Благодарение на преводача Явор Сидеров в този брой представяме няколко любопитни откъса от книгата за визионера реформатор Ататюрк, свързани и с България.

Балканските войни от 1912 – 1913 г. нанасят смазващ удар на Ататюрк и съвременниците му от европейските провинции на империята. В неговите очи загубата на европейския ѝ компонент е много повече от поредната загуба на територии. Смисълът е в промяната на традиционната имперска визия за Румелия и Анадола като двата носещи стълба на държавата, които поддържат перлата в короната – Истанбул, на върха на арката.

След войните Ататюрк повече никога не може да се върне у дома.

Те го принуждават да търси нови начини да запази европейското в турското общество – задача, която той и другарите му намират за екзистенциално важна. От стриктно географска гледна точка останалият след Балканските войни османски анклав в Европа не е достатъчно голям, за да направи от империята и наследилата я модерна турска държава европейска страна.

Затова Ататюрк полага максимум усилия, за да превърне Турция в културна част от Европа, като за целта прилага цялостна програма – прозападни реформи и грандиозна историческа теза, според която прародителите на турците са основатели на световната цивилизация и оттам – на западната цивилизация.

Балканските войни дават основание на Ататюрк да вярва, че историята играе не по-маловажна роля от демографията, географията и културната принадлежност при определянето на съдбините на даден регион. Макар да е единственият голям европейски град с преимуществено еврейско население и дом на значително мюсюлманско малцинство, родният му Солун се превръща в част от гръцката държава именно благодарение на древната си история. В добавка към претенциите за световна цивилизация и най-изявената ѝ издънка – западната ѝ разновидност, конструираната от Ататюрк турска историческа теза е и инструмент за борба с претенциите на конкурентните иредентистки национализми.

След като турците се позиционират като "основатели на световната цивилизация" и автохтонно население на Анадола и Балканите, никой няма да може да предявява претенции към тези региони, базирани на късната турска поява в тях.

14-месечният мандат на Ататюрк като военен аташе в българската столица

оказва много силно влияние върху преоценката му на модерността. Той расте в Европейска Турция – епицентър на османската модерност наравно с имперската столица Истанбул. Ататюрк прекарва съвсем кратко време в Европа - като чуждестранен наблюдател на военни маневри във Франция през 1910 г., като генерал от свитата на османския престолонаследник в Германия през 1917 – 1918 г. и на лечение в Австро-Унгария през 1918 г. Затова мнението му относно неосманската модерност се формира от наблюденията му в българската столица, където прекарва повече от година. От особена важност е фактът, че София е витрина на модернизацията през деосманизация и на замяната на ориенталска модерност с предполагаема западна.

Следователно опитът на Ататюрк от София играе изключително важна роля във формирането на по-късната му модернизаторска програма, според която деосманизацията и деориентализацията трябва да бъдат двата стълба на кръстоносен поход, целящ превръщането на Турция в европейска страна в културно отношение.

Тази програма е основана на допускането, че всеобхватната деосманизация и въвеждането на западна естетика, нрави, културни ценности и начин на живот ще доведат до модернизиране на обществото. С други думи, общество, което възприема западната култура, архитектура, мода, начин на живот, добри обноски и забавления за сметка на ориенталските, неминуемо ще се превърне в модерно.

Един анекдот илюстрира силната му вяра в тази хипотеза. В съдбовната 1914 г. Ататюрк присъства на постановка на операта "Кармен" в Народния театър. Еклектичната неокласическа архитектура на сградата, с фронтон, на който са изобразени Аполон и музите, и две кули, увенчани със статуи на древногръцката богиня на победата Нике, дълбоко впечатлява бъдещия лидер на Турция.

Той е омагьосан и от играта на актьорите от трупата на театър "Сълза и смях".

Твърди се, че Ататюрк коментира пред свой приятел турчин, депутат в българското Народно събрание: "Сега разбирам защо бяхме победени в Балканските войни". Този анекдот обобщава и разбирането на Ататюрк за модернизация и обяснява реформаторската програма, която той неуморно и безкомпромисно налага до смъртта си през 1938 г.

Роден и израснал в Европейска Турция, Ататюрк фокусира вниманието си върху македонските борби, които следват Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и наложилия ново статукво на Балканите Берлински конгрес. Като човек, живял и образован в двата големи градски центъра на Македония – Солун и Битоля, той наблюдава от първа ръка развитието на т.нар. Македонски въпрос.

Солун с неговото значително на брой българско население е родното място на ВМОРО и сцена на анархонационалистическите атентати на гемиджиите през 1903 г. Битоля има дори по-многобройно славянско население и е друга важна арена на междуетнически борби. Социализацията на Ататюрк в тези градове оказва силно влияние върху начина, по който той гледа на официалната тогава идеология на империята – османизма, както и върху решението му да прегърне зараждащия се тюркизъм.

Мустафа Кемал развива отношения едновременно на любов и омраза към българите и други славянски групи в Македония.

В бележниците му откриваме думи за войводата анархист Михаил Герджиков

от формираната по време на избухналото през 1903 г. Илинденско-Преображенско въстание Странджанска комуна, както и описания на събития и сцени, вероятно копирани от левичарските публикации на ВМОРО.

Подобно на много млади османски офицери с тюркистки уклон, Ататюрк се възхищава, от една страна, на славяномакедонското население (което той смята за българско) и му завижда за напредналия национализъм и готовността за саможертва в името на националната кауза, а от друга, гледа на него като на предателско спрямо отечеството – население, което работи за разделението на империята. Този възглед е често срещан в османските кръгове, прокарващи прототюркистки националистически идеи.

Организацията, към която Ататюрк се присъединява – османският Комитет за единство и напредък (КЕН), величае Борис Сарафов като личност в служба на нацията си, но същевременно вижда в него пламенен враг на османската държава. Следвайки тази линия, комитетът иска от турците да подражават на българските революционери, които пеят "Шуми Марица" на път към изгнанието и затвора, но от позицията, че тези хора с развито национално чувство са заплаха за империята.

Как турците създадоха и римската, и гръцката цивилизация

Според тезата за турската история люлката на човешката цивилизация е прародината на турците – Централна Азия. Оттам те мигрират из всички континенти на Стария свят, създават важни държави като империите на шумерите и хетите и помагат на „изостанали" човешки групи като китайците и индийците да създадат впечатляващи цивилизации.

На турците се пада немалка част от заслугата за постиженията на гръко-римската цивилизация, които също са резултат от турска миграция към Крит и Италия. Макар не всички народи на Китай, Индия и Средиземноморския басейн да са турци от расова гледна точка, те дължат окултуряването си на турската миграция. Тя от своя страна е причинена от промени в околната среда.

Подобни разсъждения напомнят хипотезата за „културните кръгове" (Kulturkreise) на германската дифузионна школа антрополози и я надграждат с твърдението, че „турците са носили дрехи през неолита (12 000 години преди Христа), докато европейците достигат тази степен на развитие 5000 години по-късно". Следователно турците са не само създатели на човешката цивилизация, но и нейните разпространители. Без турската миграция останалите региони на света биха тънали задълго в примитивизъм. С други думи, турчинът от Анадола през XX в. е наследник на „расата, която е дала на човечеството огъня, хляба, сечивата и опитомените животни".

Един от най-полезните аспекти на тази ревизионистична интерпретация на човешката история е заобикалянето на османското минало. За да утвърди новия режим, Мустафа Кемал иска да изтрие всякакви следи от османската история. Най-добрият начин за постигането на тази цел е османският период да бъде представен като скромна бележка под линия, частица от дълго и славно минало.

В процеса ролята на исляма е напълно преиначена – от цимента, който крепи османската власт, до основната причина за упадъка на тюрките. Това изфабрикувано минало носи допълнително преимущество: то служи като аргумент срещу твърденията на съперниците, че турците идват късно в Анадола и на Балканите.

Тезата за турската цивилизаторска мисия с корени в неолита утвърждава позицията на страната като интегрална част от Запада и измества Гърция от ролята на извор на западната цивилизация. Неслучайно младата република обосновава претенциите си към санджака Александрета, даден на Сирия под френски мандат, с довода, че регионът е бил неделима част от старата империя на хетите и че е населен от тюрки – хуритите, много преди появата на семитите, т.е. на арабите.

По думите на Мустафа Кемал „домът на турците в продължение на четири хиляди години (Александрета) не може да остане в плен на врага". В същия дух, когато режимът се опитва да сближи позиции с Гърция, тезата му е, че турците са създали т.нар. гръцка цивилизация и че гърците и турците са расово подобни. И обратно, когато режимът иска да подчертае проблемите между двете страни, конфликтът бива проследен до Троянската война, тъй като „опитомителите на коне" – троянците, са от турски произход.

Трима от братята и сестрите му умират като бебета

Баща му Али Риза и майка му Зюбейде наричат четвъртото си дете Мустафа, или „избрания" – една от титлите на пророка Мохамед. Трите им по-големи деца умират или като бебета, или в ранна детска възраст и само една от дъщерите, родени след Мустафа, доживява пълнолетие. Зюбейде е израснала в близкото до Солун село Саръяр. Баща ѝ, някой си Софузаде Фейзула, работи при турски земевладелци. Предполага се, че семейството произхожда от град Воден, днес Едеса, и че води началото си от стар туркомански род. Зюбейде е образована по традиционния начин и изглежда, е била в състояние да изрецитира целия Коран наизуст. Освен това е грамотна – рядкост сред мюсюлманките от онова време.

Дядото по баща на Мустафа, Хафъз Ахмед, е издънка на местен турски род. Той е дребен чиновник с религиозно образование, но кариерата му приключва, след като взима участие в бунтовете, довели до смъртта на консулите през 1876 г. Няколко европейски сили реагират на убийствата, като пращат бойни кораби в Солунския залив и принуждават османските власти да накажат виновниците. Хафъз Ахмед бяга в планините и прекарва остатъка от дните си в доброволно изгнание.

Синът му Али Риза, също дребен чиновник с оскъдно образование, работи за османската администрация на религиозните фондации, а впоследствие се мести в управлението на митниците. Решени да окажат родовата принадлежност на Ататюрк към военното съсловие, някои турски историци твърдят, че баща му се е присъединил към солунските резервисти, за да вземе участие в надвисналата през 1876 г. война с Русия. Няма фактологични основания за подобно твърдение. Последният официално заеман от Али Риза пост е на служител, отговорен за борбата с контрабандата на дървен материал между Кралство Гърция и Османската империя.

На теория работата му носи приличен доход. Реалността е съвсем различна – след 1878 г. обеднялата държава се разплаща с чиновниците само през няколко месеца от годината. За да свърже двата края, Али Риза използва опита и връзките си и влиза в партньорство с виден солунски търговец на дървен материал.

Отначало предприятието е успешно, но скоро избухва конфликт между Али Риза и гръцките бандити, които се издържат от рекет над търговците. Партньорството се разпада и след още един опит, този път в търговията със сол, той окончателно банкрутира. Отчаянието го разболява и той умира на четиридесет и седем. Мустафа остава без баща едва на седем, а майка му Зюбейде става вдовица на двайсет и седем.

Докато Али Риза е жив, Мустафа се радва на относително благополучие. Семейството е от средната класа и обитава триетажна къща в квартала „Ахмед Субашъ" – един от по-хубавите в мюсюлманската част на града. Али Риза и Зюбейде могат да си позволят дори прислужник африканец и дойка за детето.

Мустафа е възпитаван по-либерално, отколкото е прието за повечето мюсюлмански деца от нисшата класа. Никой в непосредствения му семеен и приятелски кръг не е полигамен. Баща му пие алкохол – непростим порок от гледна точка на религиозните консерватори.

Объркващата двойственост на османското общество, резултат от реформите през XIX в., оставя ранен отпечатък върху съзнанието на Мустафа. Причина са разгорещените спорове между родителите му относно неговото образование. При повечето градски фамилии от този период дебатите между привържениците на „алафрангата" и „алатурката" са преимуществено поколенчески, тоест изправят едни срещу други родители и деца.

В семейството на Мустафа разломът е между родителите. Дребният бюрократ Али Риза цени високо предимствата на модерното образование (преди всичко социалната мобилност), затова иска да прати сина си в училището „Шемси ефенди" – една от институциите, основани от дьонмета (от тур. вероотстъпници християни и юдеи, приели исляма – б.р.), в която окуражават децата да мислят самостоятелно, а не да рецитират наизустен материал.

Много мюсюлмани от средната и висшата класа, сред тях и дьонмета, избират училището, привлечени именно от френските аспекти на обучението – чиновете, цветните карти, акцента върху математиката и точните науки. Разбира се, програмата включва и религиозно образование. Благочестивата майка на Мустафа обаче предпочита да прати детето си в традиционно училище, където имамите да го въведат в основите на исляма и арабския език.

Спорът завършва със странен компромис. За да угоди на майка си, Мустафа първо тръгва на религиозно училище. На гърдите му вместо талисман е закачено подвързано томче на Корана. Той остава там само няколко дни, колкото да научи една-две молитви. С това Али Риза счита обещанието си към Зюбейде за изпълнено и момчето скоропостижно бива пратено в „Шемси ефенди".