• Петолъчки "изпращат" пътниците на Терминал 1, панелките са като старо шарено индианско одеяло от парчета. Народът пак вари ракия и лютеница
• Голяма част от жп вагоните и инфраструктурата са от онова време. Виждаме москвичи, лади и трабанти в движение. Уазки возят туристи

Цели 35 години от падането на комунизма виждаме следи от онзи живот в цялата страна - къде явни, къде по-скрити.

Парадоксално, но един от символите на онази система - петолъчката, "изпраща" пътниците на Терминал 1, въпреки че отдавна пътуваме свободно и от март вече сме част от въздушния Шенген.

Докато чакаме за проверката за сигурността на Терминал 1

на летище София, погледът пада върху разположена високо петолъчка.

Боядисана в бяло, тя се слива със стената. Вероятно по соца не е била така старателно маскирана, може дори да е била червена. Симетрично от другата страна в антрето преди лентите със скенерите има още една. Със сигурност в тези 35 години са правили ремонт, и то неведнъж. Но белегът за живота в България преди 35 г. не е изтрит. Дори не е пригоден да предизвика интерес като историческа атракция, така както много страни от соцблока направиха с коли, бункери и предмети от бита от онова време.

Не само на Терминал 1 има запазени петолъчки. Те са осеяли и сградата, някога принадлежала на вездесъщата Българска комунистическа партия (БКП), в която сега заседава Народното събрание. Броят им там по стени и фасади е цели 80. След продължилия години колосален ремонт за 23 милиона лева комунистическите символи продължават да изпъстрят стените. Сградата е построена в периода на т.нар. сталински барок заедно с останалите две от триъгълника на властта - Министерския съвет и Президентството. Петолъчки има и в зала в постройката, служеща за официална администрация на държавния глава.

По ирония на съдбата, за да бъдат построени трите мастодонта в центъра на София, са били унищожени останките от форума на Антична Сердика. Когато археолозите са

се опитали да достигнат до централния площад

на древния град, са се натъкнали на бетонна плоча. И така българската столица никога няма да може да го покаже на своите жители и гости.

Начинът на строителство по времето на 45-те години комунизъм е характерен. И до днес постоянно пред очите ни са прословутите панелки - емблематичните комплекси с блокове, без които не се е развивал нито един град.

През годините обаче те придобиват още по-странен вид.

Там, където са санирани, поне имат еднакъв стил. Но на повечето места са ремонтирани на парчета, с остъклени през различни периоди балкони, с боядисани в различни цветове стени. Целият този хаос им придава вида на съшито от кръпки старо индианско одеяло. И дори "конците" не са еднакви.

Стратегията за изникването на панелките не е български патент. И днес безпогрешно можем да ги разпознаем във всички бивши соцстрани. Това беше начинът да се построят повече жилища в големите градове, за да има къде да се настанят хората, прииждащи от селата и по-малките населени места. След Втората световна война животът се урбанизира, а полисите се окрупняват.

Разбира се, ключови фактори за това решение са цената и бързината. Панелните блокове струват доста по-евтино, отколкото постройка с класически тухли, а и се сглобяват лесно.

Изобретателят, колкото и невероятно да звучи, е французин. След разрушенията на Втората световна война Реймон Камю предлага вариант за строеж на жилища и по този път тръгва не само родната му страна. Поточният процес тече и в заводи в Белгия, Великобритания, Австрия, Германия и Испания. Но соцблокът не просто копира идеята, а

наводнява градовете си с тези грозни постройки.

Съветският лидер Никита Хрушчов през 1954 г. обещава на народа достъпни жилища. Руснаците в онзи момент обитават комуналки в големите градове и опитът на Камю е възприет и модифициран. Естествено, България и останалите страни от Източния блок не могат да останат назад, след като СССР задава насоката.

Решението е взето "отгоре", както българите наричаха партийната номенклатура. Кой е внесъл формално предложението, е без значение, защото моделът "копи пейст" от съветските другари е задължителен.

Малко хора обитаваха старите "буржоазни" сгради в центъра на София и останалите градове. Панелните квартали приютиха повече българи. Те бяха и начинът да се осигури и работна ръка за новопостроените заводи.

Пред блоковете бяха паркирани характерните за соцлагера коли. Лади, жигули, москвичи, шкоди, запорожци или символът на комунистическата автомобилна мисъл - трабантът. Днес вече рядко можем да видим такива "антики", но въпреки това ги има, при това някои са в движение. Даже са забелязвани и по магистралите, въпреки че не са предвидени да развиват скоростта на съвременните автомобили.

Всяка събота и неделя гордите собственици на соцвозилата лежаха

под тях, за да ги ремонтират. Сервизите бяха малко, а услугите им - скъпи. Затова мъжете (защото жени шофьори почти липсваха) предпочитаха да си свършат работата сами. Днес няма да видим подобна гледка, освен ако не става дума за смяна на гуми, чистачки или акумулатор.

И до ден днешен обаче инцидентно можем да се натъкнем на камиони "Зил", с каквито по соца се пренасяха строителни материали, земеделски продукти, дори с тях пръскаха сол и пясък по улиците, когато ставаше поледица. Днес съветските модели на зиловете продължават да се продават, като някои дори са в движение.

В провинцията, особено в труднодостъпните планински райони,

сякаш времето е спряло. Можем да се повозим и на военните уазки, които, колкото и да е невероятно, вземат завоите и продължават напред. Обикновено зад волана са свикнали с механизма им собственици, но казват, че на шофьор без опит с такава машина ще му трябва време за адаптация.

Предприемчиви българи решиха да превърнат пътуването с уазка в приключение. Предлагат като атракция за чужденците да се повозят с легендарното зелено возило в продължение на два часа в София.

За разлика от уазките много рядко, и то в провинцията, можем да забележим движещо се балканче. На него всички деца се учеха да карат колело навремето. Вече има достатъчно видове велосипеди и не е така скъпо да се набавят, както ако трябва да се построят нови комплекси на мястото на панелките.

Съвсем в движение, макар и постоянно с проблеми, са вагоните, които се движеха по жп линиите на България преди 35 години. През това време са купувани и нови, но на коловозите продължават да се композират и старите. Седалките са леко обновени, някъде и купетата. Спалните помещения - също. Тоалетните чинии вече не са от порцелан, който не помни оригиналния си цвят, а са сменени с по-модерни материали и са с вакуум като в самолетите.

Но дотук са нововъведенията. Жп инфраструктурата все още напомня за отминалото време и става причина за непрекъснати проблеми. Наскоро дерайлира и композиция, в която се возеше ръководството на Българските държавни железници (БДЖ).

В момента релсите и останалите съоръжения се реновират изцяло, но само малко участъци са напълно готови. И все още

стигнеш ли до някоя гара, те лъхва неприятната желязна миризма,

която никога не можеш да сбъркаш. Нещо, което в Европа не се случва.

Част от селските гари са изоставени и не работят или, ако там спират влакове, не продават билети. Така е в Северозападна България. Слизайки от вагона на такова място, не може да не забележиш характерния за селата по соца хоремаг (хотел, ресторант и магазин в едно). Но днес асортиментът е малко по-различен - не са само вафли, солети, сапуни и тоалетна хартия. Заредени са с по-разнообразни стоки.

Интересно обаче е кой е отсядал в хотелската част в селата, когато в онези години туризмът беше предимно по морето и големите планински курорти. Малките населени места не бяха популярни за пътуващите. Докато

селската кръчма е емблематична за България, тя направо е институция.

Там се бистри политиката и досега, там е мястото за социално общуване, независимо че разполагаме с различни мрежи в интернет; всеки "чужденец" е добре дошъл в условията на пазарна икономика. Преди 35 г. пък винаги предизвикваше любопитство откъде е, кой е и какво прави в това затънтено място.

Някъде наблизо е и селският казан - неизменна част от битието и по соца, и сега, защото бълва домашната ракия. А тя продължава да е на почит, колкото и видове да произвеждат заводите. Казанът също е място за социален живот на жителите на селото и гостите, пристигнали специално за ритуала по варене на високоградусовата напитка. Там се разказват истории под светлината на огъня, правят се планове и сметки за колко време ще стигне ракията и на кого са обещали бутилка. Депутатите няколко пъти се опитваха да ограничат домашнярката, но в крайна сметка върнаха стария свободен режим за целогодишно производство.

Навсякъде из страната хората продължават традицията от комунизма да приготвят зимнина - компоти, лютеници, сиропи, макар и доста по-рядко в сравнение с преди. Сладката обаче са на още по-голяма почит.

Противоречиво е отношението към паметниците от онази епоха. В София разрушиха мавзолея на Георги Димитров и монумента в памет на Съветската армия, но в провинцията стоят подобни спомени. Ленин в цял ръст се издига в русенското село Новград, в Пловдив и Бургас текат дебати за демонтажа на техните паметници на Альоша, но засега са съхранени.

Животът лети винаги напред и променя неизменно околната среда. И все пак може би най-удачно е тези белези от миналото да бъдат превърнати в туристическа атракция.