• 1000 българи загиват, след като Москва нервно настоява за комунистически метеж
• Въстание така и не избухва в градове с много работници като София, Пловдив и Габрово

Навършват се 100 г. от Септемврийското въстание - бунт, организиран от Българската комунистическа партия и потушен от властите за около две седмици, но

отнел живота на близо 1000 българи

и допринесъл за засилването на политическата и социалната конфронтация в и без това разединеното след Първата световна война българско общество.

Дълго време наративът за въстанието се градеше около опорните точки, поставени от БСП, при което фактите съжителстваха с полуистини и откровени фалшификации. Първите ги задават още през октомври 1923 г. избягалите от страната преки ръководители на бунта Георги Димитров и Васил Коларов. Според тях въстанието било спонтанен отговор на българското население срещу репресивната политика на тогавашното правителство - коалиционният кабинет на проф. Александър Цанков, доминиран от учредената през август същата година партия “Демократически сговор”, но с представители на автентично социалистическата Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и на (до 22 септември) националлибералите. Няколко месеца по-късно комунистическите функционери

лепват на това правителство етикета “фашистко”,

което автоматически превръща въстанието в “антифашистко”.

По времето на тоталитарния режим по партийни директиви комунистическата историография обявява помпозно събитията от септември 1923 г. за “първото антифашистко въстание в света”, не отчитайки, че въоръжена съпротива срещу “фашизма” първи оказват някои дейци на сваления от власт през юни с военен преврат Български земеделски народен съюз. Рухването на комунистическия режим през 1989-1990 г. позволи на българските историци да изчистят изследванията си от политическите стереотипи, макар че и в следващите 30 г. някои от клишетата продължиха да съществуват къде по инерция, къде не. Неприятното е, че в масовото съзнание относно събитията

продължават да доминират митовете,

наложени по време на 45-годишната диктатура.

Още през март 1919 г. в Москва дошлите на власт с Октомврийската революция руски болшевики инициират създаването на Комунистическия интернационал. Официално организацията представлява международна асоциация на крайнолеви партии, фракции и групи. Факт е, че за учредяването ѝ пристигат представители от цял свят, вкл. от Далечния изток и от САЩ. Практически обаче Коминтернът е световна комунистическа партия, йерархично изградена, финансирана и ръководена от съветските болшевики. За които установяването на комунистическа власт в Русия е само първа стъпка към установяване на тоталитарен режим в цял свят. Структурите на Коминтерна са единият от двата лоста (другият е Червената/Съветската армия), чрез който руските комунисти възнамеряват да реализират “износа на революция”. Българските тесни социалисти имат свой представител при учредяването на Коминтерна. Два месеца по-късно на конгреса си те се преименуват в БКП. Смяната на названието има дълбок символен смисъл и отразява етап от процеса по тяхното болшевизиране. Партията на Димитър Благоев постепенно се трансформира от революционна на думи в такава на дело.

В следващите повече от 4 г. БКП ще засили агресивността в своята пропаганда, ще започне да агитира в полза на комунистическия режим в Съветска Русия и за неговото копиране в България, ще

заплашва буржоазията с революция и “народен съд”,

но като цяло няма да напусне легалното поле на политическата борба. Вероятно за това допринасят и добрите изборни резултати на партията в периода до деветоюнския преврат. Тежката следвоенна криза прави антисистемното поведение на БКП привлекателно за мнозина. Партията се оказва

втора политическа сила с около 20% вот

В света нито една крайнолява опозиционна формация не записва подобни резултати по това време.

Недостатъчната революционност на БКП очевидно нервира московските ръководители, които през 1922 г. решават, че в Централна и Югоизточна Европа условията за комунистически метежи са назрели. Под техен натиск българската им секция започва да изгражда своя паравоенна структура и да се готви за въстание, но до лятото на 1923 г. в това отношение доминира отчитането на дейност.

Неслучайно БКП заема позицията на “неутралитет” при юнските събития от 1923 г., което по същество реално е подкрепа за деветоюнския преврат. Няколко дни след преврата в Москва свой пленум провежда управителният орган на Коминтерна. Московските ръководители и лично председателят Григорий Зиновиев осъждат пасивността на БКП в тези събития и разпореждат на българската си секция да започне подготовка за въоръжено въстание.

Целта, разбира се, е сваляне на правителството и установяване на “работническо-селска” власт. Този девиз не отразява искрени намерения за коалиционно управление със земеделците.

Директивите на Коминтерна внасят разкол в ръководството на БКП. Старите водачи в лицето на Димитър Благоев и Тодор Луканов осъзнават, че партията няма готовност за въстание, че не съществуват и обществени настроения в тази насока и че в подобна ситуация бунтът ще представлява авантюра с трагични последици за формацията и нейните членове.

Димитър Благоев обаче вече е тежко болен

и на преден план излизат по-младите комунистически кадри в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов. Бъдещите диктатори на тоталитарна България съзнават, че без значение от изхода на една въоръжена акция безпрекословното изпълнение на директивите на съветските господари ще обезпечи личното им израстване в партийната йерархия до възможно най-високите нива.

През лятото на 1923 г. в ръководството на БКП се водят тежки спорове по поставената от Коминтерна директива. Надделяват прокремълски ориентираните Димитров и Коларов. В дните около средата на август Централният комитет на партията взема решение за бунт. БКП започва подготовка за въоръжена акция.

Още в началото на септември българските служби получават информация за готвения бунт

От 12 септември в цялата страна започват повсеместни арести на комунисти. Акцията няма как да бъде оценена като репресия срещу мирни жители. Очевидно става дума за превантивна мярка, целяща запазването на мира и реда в страната. И неслучайно “Мъглиж беше пръв” - въстанието избухва “предсрочно” в някои села на Казанлъшко, Старозагорско и Новозагорско. Началото е дадено от местни комунистически функционери в опит да избегнат арестите.

Въстанието е ограничено и в географски, и в демографски аспект. Установяване на “работническо-селска власт” за по няколко часа до седмица се случва в няколко малки български градчета с население около и под 5000 жители - Фердинанд (дн. Монтана), Берковица, Мехомия (дн. Разлог), и в под сто (от близо 5000) села. В почти всички тях няма военни гарнизони, а органи на реда или изобщо липсват, или са лимитирани до няколко стражари. Мащабите и продължителността на акцията показват пълната несъстоятелност на твърденията за “гражданска война” в България. Бунтът има предимно селски характер. Дори и във Фердинанд на 23 септември комунистическа власт се формира не вследствие на надигане на гражданите, а след като градът е обсаден и превзет от няколкостотин селяни от близките села. Показателно е, че въстание така и не избухва в нито един град със значителна концентрация на работници - София, Пловдив, Варна, Русе, Габрово, Сливен.

Масов характер има бунтът единствено в части от Северозападна България, най-вече в района на Западния Балкан и Предбалкан. За повечето изследователи Димитров и Коларов насочват въстанието именно там, за да могат по-лесно да избягат зад граница. Самият Коларов по-късно признава, че още в навечерието на въстанието е подготвял регистрирането на нова Партия на труда. Това показва, че очакванията на ръководителите на въстанието изначално са били песимистични относно неговия изход. Във въстаналите райони БКП има силни позиции и на места контролира местната власт. В изборите от пролетта на 1923 г. във Фердинандско и Берковско тя записва около и над 40%, а в някои села от региона - и над 60% от вота.

В хода и при потушаването на въстанието загиват около 1000 българи. Сред тях малцина са мирни жители. Загиват и няколкостотин защитници на отечеството - офицери, войници, чиновници и доброволци. Първата жертва на въстанието е кметът на село Мухово, убит от комунистическия разбойник Йордан Кискинов.

Вече отбелязахме, че кабинетът на проф. Цанков е коалиционен. Доминиращата в него партия “Демократически сговор” е учредена през август 1923 г. след сливане на няколко формации - лявоцентристката РДП, демократите, разположени в център-дясното, дясната Обединена народнопрогресивна партия и надпартийното обединение “Народен сговор”. В правителството се включва и автентично лявата БРСДП. В изборите от ноември, т.е. след въстанието, българските социалисти ще участват в общи коалиционни листи със Сговора. Само по себе си това прави етикетите за “антифашистки” характер на въстанието нелепи до комичност. Безспорен факт е, че “деветоюнската” власт се установява чрез военен по своя характер държавен преврат. Той сваля еволюиращата към тоталитаризъм диктатура на БЗНС. Целта му е възстановяването на конституционността и установянето на парламентарно управление. Действията на БКП забавят политическата нормализация и социалното успокоение.

Септемврийското въстание е осъдено от всички български партии с изключение, разбира се, на БКП. Бунтът е категорично заклеймен не само от десните и центристките формации, но и от българските социалисти, а също и от БЗНС, а това е организацията, която има най-сериозни мотиви за въоръжена съпротива срещу управляващите. Първият опит за болшевизация и съветизация на България има трагичен за БКП ефект. Поставена извън закона и обществено дискредитирана, партията

се маргинализира и деградира до терористична организация

В следващите месеци активността ѝ ще се ограничи до извършването на атентати и политически убийства и формирането и подкрепянето на разбойнически банди.