Само народната любов спасява певеца от репресии

И в естрадните хитове на Емил Димитров комунистическата власт е съзряла подривни послания, много по-опасни от хумористичните песнички на Сашо Сладура. При внимателен прочит текстовете им се откриват откровени призиви към нездравите елементи в обществото. Това е подбудителство към антинародни, антидържавни и антикомунистически прояви.

Но цензурата бди! Под лупата попадат всички текстове на естрадния певец, а самият той е поставен под постоянния надзор на цивилните културтрегери от Естрадна дирекция.

Още в началото на 60-те години внезапният и стремителен възход на аматьора Емил Димитров всява смут сред чиновниците в културата и в музикални кръгове у нас.

Едни са шокирани от спонтанната поява на певеца направо "от нищото", т.е. от долу и извън регламентираните и контролирани канали за производство на културни продукти за масово потребление.

Казионните композитори и текстописци се възмущават от посегателството

върху монопола им върху създаването на естрада и от дързостта на някакъв млад самодеец да създава песните си без санкцията на комисии, съвети и професионални журита.

И ето че змиите на упадъчното западното влияние плъзват от устата на Емил Димитров.

Защо например, питат се цензорите, имената на неговите "музи", към които се обръща в песните си са все чужди, и то от натовски държави. Джулия, Елеонора, Мадлен, Клаудия, Лидия, Изабел, Джиджи, Фани, Едит и т.н. без нито едно звучно българско име. Няма ли български девойки, по които да копнее в песните си другарят Емил Димитров? Ако ще възпява интернационалната любов, няма ли съветски красавици?

А в песни като „Щастливият шейк" и заимстваната от Чуби Чекър "Бала-бала" се прокарват дори гнилите крясъци на империалистическия рокендрол.

Според тогавашните схващания певецът откровено стимулира неморалните отношения между мъжа и жената в социалистическото общество, изневярата, мимолетната любовна връзка, сексът още на първата среща и съжителството без брак в песни като "Само тази нощ", "Когато отиваш там при другия" или "Когато се срещнем непознати".

Всъщност целият първи период от творческото развитие на Емил Димитров е белязан изключително от

несоциалистическо поведение и форми

на изява,

което личи от самите заглавия - “Хей, Мадлен!”, “Елеонор”, “Изабел”, “Пристига хубавата Джиджи”, “Върни се, Спиди Гонзалес!”. Както е казал сам известният певец: “Аз съм хулиган и нищо хулиганско не ми е чуждо!”

А песни от типа на “Старите огнища разпалете” се появяват в началото на 70-те години, когато обаче 1300-годишнината на България е още далече, а БКП и НРБ още не са обърнали курса от интернационализъм към национализъм.

Тогава на управляващите не се харесва даже и

“Сбогом Мария, Мария, Мария, аз ще се върна след 700 дни и ще попитам за мойта Мария...”.

В нея се долавя копнежът на лишения от свобода. Неслучайно песента разчувства всеки български младеж и го крепи при излежаването на двете години затвор в българската казарма.

Разбира се, певецът е

подозрителен за властта най-вече като проводник на западното влияние

у нас. Така казионните музиковеди определят един от първите му най-големи хитове “Нашият сигнал” като “прикрит туист”.

По онова време на този музикален стил в българската естрада се гледаше като на минижупа в българската гимназия.

Но Емил Димитров ескалираше.

Песента “Хей, Мадлен” прозвуча като призив към всеки български гларус в онези години да осъществи мечтата си и да се ожени за чужденка, за да емигрира:

“Хей, Мадлен нощ и ден, с теб живея с тебе дишам.

Чуй ме, Мадлен. Остани, остани, не отивай сама в твойта страна. Остани, остани, не отивай сама в твойта страна.”

Тук подтекстът, засечен от цензурата, е: “Вземи ме със себе си или поне ми изпрати приглашение и виза.”

Дори шлагерът “Моя страна, моя България” отначало е забранен, защото в тази песен цензурата открива шифровано обръщение към вражескката българска емиграция. Неговият скрит смисъл е, че все някой ден комунизмът ще падне и изгнаниците от него ще могат да се върнат в родината си.

В свое интервю Емил Димитров разказва:

“Обвиниха авторите й, че е писана за български емигранти в чужбина, като не са прочели в текста “ще се върна”. Аз я дадох на фестивала за забавна песен “Златният Орфей”, но смениха регламента и не можах да взема награда.”

Точно това става и причина първоначално песента да е записана с френски текст. Излиза във Франция под името “Моника” и няколко години е хит там. След множеството концерти в Париж, въпреки че има възможност да остане и да развие кариерата си на Запад, Емил Димитров отказва и се завръща в България.

Много от песните на Емил Димитров са искани от чужди певци в Белгия, Холандия, Германия, Мароко и Ливан. Така той става първият български член на Съюза на френските композитори и започва да получава приходи от авторски права от целия свят.

Вратите на Съюза на българските композитори обаче остават затворени пред него заради липсата на музикално образование. В същото време освен във Франция, той е звезда и в Съветския съюз, където

пее в претъпкани зал

и по стадиони

Отгласите от тези и други успехи на Емил Димитров стигат до България, където вече става почти невъзможно артистът да бъде държан в официална изолация. Въпреки това значимостта му като автор продължава да бъде оспорвана. Накрая партийният поет Павел Матев предлага на Емил Димитров да обработи текста на “Моя страна” така, че да бъде приет от цензурата. Така с години закъснение песента става популярна и в България.

На 23 май 1972 г., когато е концертът по случай 10-годишната сценична кариера на Емил Димитров, изключителната популярност на изпълнителя най-после е възнаградена. Обявено е удостояването му със званието “заслужил артист”. То се превръща в допуск до основните отличия на “Златният Орфей’74”. Но наградите на Димитров са само като изпълнител – златна статуетка за “Едит Перейра” на Иван Маринов и първа награда за “Трева” на Александър Йосифов. Собствената му “Писмо до мама” (Каква невеста си била ти, мамо…) по стихотворение на Павел Матев пак не попада в наградния фонд

Въпреки наградите песните на Емил Димитров продължават да звучат неканонично за ушите на властта. Така е и с хита от късния период на певеца “Ако си дал”. Възмущението на културтрегерите е предизвикано най-вече от куплета, изпят почти в речитатив

“Ако си дал на гладния дори трохица хляб от своя хляб. Ако си дал на скитника дори искрица огън от своя огън.”

Според тях в социалистическото общество

няма и не може да има бедни, камо ли гладни

Нещо повече даването предполага да е било предхождано от молба за милостиня, а просията е официално инкриминирана в Наказателния кодекс на НРБ.

Приетият още през март 1959 г. чл. 285 б от него гласи: “Който систематически се занимава с просия на обществени места се наказва с лишаване от свобода до 2 години или с поправителен труд, а в маловажни случаи – с глоба до 1000 лева.”

А според предходния член от кодекса скитничеството също води до глоби, затвор или изпращане в лагер. Така че и

втората част на куплета е по същество подбудителство към престъпление

Но песента не вижда дълго време ефир и по друга причина. Текстът е написан от Иля Велчев, а той е от недолюбвания от Тодор Живков клан на Борис Велчев. Но певецът проявява находчивост и когато е поканен да пее на сватбата на сина на Тато Владимир Живков, той първо запява точно “Ако си дал”. За всеобщо учудване тя се харесва на генералния секретар и той пръв става да ръкопляска. След това, разбира се, падат всички забрани и песента се излъчва често дори по телевизията. Емблематичен става и случаят с песента “Марина, Марина” на италианския изпълнител Роко Граната. Тя е включена в репертоара на Емил Димитров при едно от турнетата му в СССР. Бдителни другари у нас обаче се престарават и предварително издават забрана западната песен да се пее в “Страната на съветите”.

Но тогава за тяхно огорчение се получава нареждане от Москва хитът да бъде върнат в репертоара.

“Песента “Моя страна, моя България” е написана в Париж през 1970 г. по повод на моето раждане - разказва пред “168 часа” синът на обичания певец, който също носи неговото име. - Първоначално на френски тя излиза като “Моника”, а българският й вариант е наречен “Песен за моята страна”. Цензурата обаче вижда в текста

едва ли не призив към вражеската емиграция

Тогава Павел Матев предлага на баща ми да поработи малко върху текста и да го направи по такъв начин.

Що се отнася до ритъма на “Нашият сигнал” той си е чиста ръченица, не е туист.”

През годините, в които Емил Димитров е семеен, неизбежно в личните му отношения присъства и нескритият трети, импресариото и негов придворен текстописец Васил Андреев.

Когато веднъж в началото на 70-те г. избухва гей скандал с негово участие, Емил Димитров не го изоставя. Въпреки че авторът на много от хитовете му е изпратен за наказание на работа в тухларна, певецът отива лично при Тодор Живков и се застъпва за приятеля си. В резултат Андреев не само е освободен, а месец по-късно е смекчено и законодателството, преследващо хомосексуализма у нас.

В свое телевизионно интервю певецът разказва и за друга среща с бившия първи. В периода, когато цяла България е луда по песните и личността на Емил Димитров, той

решава да си купи една от най-скъпите коли, която са виждали у нас

- американски олдсмобил.

Цената е убийствена. Само митото, което трябва да плати, е над 3000 лева. Огромна сума за онова време. Мълвата стига до Тодор Живков и той кани певеца на среща. Емил е силно притеснен. Или ще те съсипят, или ще те наградят, разсъждава обкръжението му.

Бай Тошо кани звездата, черпи кафе и пита:

- Вярно ли е, че си платил 3700 лева мито за някаква американска кола?

- Така е, другарю Живков, ама аз честно съм ги спечелил. Плащам си всички данъци. Можете да проверите - уплашено отговоря Емил.

Тогава Живков се засмял:

- Дай да ти стисна ръката. Доживях да видя един по-богат българин от мен.

Безкрайно доверчив и още толкова непрактичен, покрай блясъка, който осигурява за персоната си, Емил поддържа висок стандарта на мъже и жени в неговата свита. Това е неговият свят – песен след песен, купон след купон, истина след лъжа. В този неспирен карнавал, които не стихва до началото на 90-те години, когато като повечето артисти от миналото Емил остава без работа и средства за препитание.

Получава тежък инсулт и най-много му тежи, че вече не може да пее. Никой обаче, както се пее в неговия популярен хит, не може да му отнеме любовта на хората. Така с помощта на други певци на 2 май 2002 г. е организиран голям концерт в негова чест с песните на певеца, изпълнени от любими български изпълнители.

“Емил Димитров се издигна без никакви протекции изцяло благодарение на таланта си - казва по този повод певицата Маргарита Хранова. - Той беше много добър композитор, а и

като човек беше много широко скроен

Беше много добър и като приятел. Вероятно времената са причината да не стане член на Съюза на композиторите. Може би и фактът, че няма завършена музикална академия. Винаги има и някаква завист, но Емил и неговите песни ще останат за поколенията.”

Днес в родния му Плевен името на Емил Димитров носят концертната зала на читалище “Съгласие” и бившата улица “Марица”, където на номер 10 се намира бащината му къща.

Митко Щерев, композитор: Емил беше първият ни европейски певец

- Господин Щерев, спомняте ли си перипетиите около текста на „Моя страна, моя България”?

- Спомням си много добре, още повече че аз съм аранжор на песента. Специално „Моя страна, моя България”, когато той я написа, аз не я харесах. Тогава имаше съвсем друга настройка и на мен ми се струваше някак много парадно да се направи песен за България. Но когато през 1971 г. тук не я пуснаха, той точно с нея проби във Франция. Имаше един певец - Давид Александър, който я направи тотален хит там. На френски тя се пееше като „Моника” и когато съм бил там, лично съм виждал французи да си я тананикат по улиците. После стана известна и в Холандия. И стана популярна, говорим за истински хит в двете западни държави. Разбира се, този факт се покри тогава от съюза на композиторите и от тези, които командваха в културата. Тогава се вдигна и голяма шумотевица на високо ниво – как може такова нещо, тази песен ще стане химн на невъзвращенците и на избягалите от България. Но в крайна сметка през 1979 г. започна да се появява и у нас.

Мисля, че официално текстът се води на Васил Андреев, но поне припева съм свидетел, че Емил си го измисли и казваше: Чакай сега ще я изпея на френски или на английски. Той много често правеше така: нахвърляше думите и после Васил дооформяше текста и се пишеше автор. В действителност обаче много от текстовете са били общи. Когато ми изсвири мелодията на "Моя страна", тя много ми хареса, но като ми каза, че това ще е песен за България, честно казано, ми се стори малко помпозно, изкуствено.

- Донесе ли му удовлетворение успехът на песента в чужбина?

- Да. Най-малкото защото той получаваше и немислими за онези години суми като хонорари от авторските права за нея. Тогава си купи и един голям американски автомобил.

- Как човек като него без протекции и връзки успява да добие такава популярност в онези години?

- Издигането на Емил Димитров става на базата на един подем във френската и италианската музика. По това време и БКП е в добри отношения с компартиите в тези страни. Тогава и самата българска публика имаше нужда да се появи такъв певец, защото всички слушаха Доменико Модуньо и Рита Павоне.

По принцип Емил беше много фин човек. Той е артист по душа. Има три големи таланта - много хубаво рисуваше и можеше да бъде прекрасен художник, другият е актьорското майсторство. Бил е приет първи в списъка на ВИТИЗ, като професорите са се биели кой да го вземе. Когато заради музиката се отказва от театралната академия, всички са били потресени. Това е единственият случай първият в списъка да се откаже. Така че той беше роден за изкуството човек.

Кариерата на Емил Димитров стартира някъде през 1960 г. Поначало той е оригинален с това, че е автор, който си изпълнява песните. Още оттогава обаче имаше и една комисия в радиото, назначена от Съюза на писателите и съгласувана с отдел „Култура” на ЦК на БКП. Там се повтаряше едно и също нещо – че случайни хора не могат да пишат песни, а само професионални композитори. По тази причина на Емил са пуснати само първите три песни. Те обаче са много знакови. Именно те стават и първите улични хитове. Дотогава въобще не е имало такова понятие. Става дума за „Песен за мама”, „Арлекино” и „Нашият сигнал”, които хората навсякъде си ги тананикаха. След тези песни съюзът на композиторите и хората в комисията в радиото просто зачеркнаха Емил Димитров като композитор и почти не пускаха негова песен. Изключение прави единствено „Жената на военния”, защото тя беше написана специално по заявка на Министерството на отбраната.

- Изцяло са го пренебрегнали, така ли?

- Да. Беше много жалко, тъй като по същото време из цяла Европа се слушаха песните му. - Не е ли парадокс, че Емил Димитров никога не е приет за член на Съюза на българските композитори, а във Франция го признават за композитор?

- Да – както и аз не съм. Тази организация продължава да следва някакви архаични правила. Между другото и Дико Илиев, човекът, написал толкова гениални български хора, също не намира признание от тях.

Най-ощетеният автор в българското радио е именно Емил Димитров. Далеч по-късно – около 7-8 години преди 1989 г., пуснаха “Ако си дал”. Но дотогова някои от най-хубавите му песни, така и не намериха място в радиото.

- Какви бяха аргументите на цензурата, на какво се дължи това пренебрегване?

- Омраза. Това си беше чиста завист, защото не можеха да се примирят с успехите му. Но хората посещаваха концертите и като чуеха песните там, си купуваха плочите му. Изпитвал съм я на гърба си – песента ми “Хризантеми”, която беше една от най-популярните песни в Русия и от която съм получил в продължение на 20 години оттам над 50 000 долара за правата. И когато я дадох в радиото, Вили Казасян не я прие.

- Как приемаше самият Емил Димитров това отношение?

- Работили сме заедно от 1967 г. до 1971 г. Времената бяха такива, а и той знаеше много добре, че ако не си член на съюза няма как да излъчват песните ти. Приемаше го. В края на краищата се интересуваше само от сцената и да пее песните си.

- Не му ли е минавала мисълта да емигрира?

- Когато бяхме заедно през 1971 г. в Париж, французите искаха да остане там. Но той си обичаше българската публика, а и сцената е явно нещо много магическо и трябва много голяма сила за да се откажеш.

- В текста на „Хей, Мадлен” няма ли също намек за брак с чужденка?

- Това също е моя песен, и то първата която се качи в класациите. Там явно съм бил пророк (Смее се.) Моля Мадлен да остане тука, ама тя явно няма да остане… Цензурата я е пропуснала.

- А за прекратяването на концерта заради сребристия костюм?

- След като започна да ходи във Франция, вземаше най-модерните дрехи. Вижда например Джони Холидей с какъв костюм е и веднага си поръчва от същата фирма. За селска България това беше някакво чудо, хората го гледаха като извънземно. Така се шашваха, като го видят с този костюм, че не знаят какво да правят. Обличаше се просто уникално. Но точно затова го обичаха и хората. Те виждаха в него проводника на нещо ново от Европата. Той беше нещо като представител, особено на модата. И затова много му се кефеха. По него хората си представяха какво става в Европа. Смело може да се каже, че това е първият ни европейски певец.