Напоследък се множат сценариите какво ще се случи с Гърция и еврозоната. Набляга се на техническите аспекти на кризата. В случая не е толкова важно дали и кога Гърция ще спре да плаща, какви мерки ще се вземат за ограничаване на последствията. По-важно е как европейската банкова система ще излезе от тази криза. Защото, ако нещата имат апокалиптичен оттенък, това касае повече кредиторите, отколкото длъжниците.
Големите европейски банки подкопаха капиталовата си база до невиждани размери. От м. юли насам, акциите на трите най-големи френски банки се сринаха с 55% (към 14 септември). Тази обезценка показва, че срещу 23 милиарда евро можете да се сдобиете с контролираща 33% квота в капитала и на трите най-големи френски банки. Част от този срив се дължи на неотчетените спрямо пазара загуби от дългови книжа - отчетени 21% спрямо реално над 50%. Друга част се дължи на ограничаване на отпускания им доларов ресурс от американски парични фондове и банки, та дори се стигна го доларово рефинансиране от ЕЦБ.

Какво би трябвало
да направи една банка,

когато загубите растат и рефинансирането е трудно? Вариант първи, да чака загубите да намалеят от само себе си, като някой друг рефинансира длъжника, и да поиска рефинансиране от централната банка. Затова бе създаден специален европейски фонд и тристранна група, а ЕЦБ закупуваше облигации на закъ- сали длъжници. Вариант втори, но всъщност най-естественият, да се мобилизират резерви, включително чрез продажба на печеливши активи. Но от започването на кризата европейските банки както и американските много заобичаха една проста игра - да се рефинансират на смешно ниски лихви у дома и да инвестират с висока доходност в Азия. Така голямата част от отпуснатите пари в САЩ и Европа, с цел съживяване на кредита и икономиката, отпътуваха директно за далечни страни. В момента се търсят още

евтини пари за повтаряне на схемата

Спомнете си, как "Дженерал Мотърс" бе спасен от фалит, без да продаде "Опел". Защо европейците да се лишават от апетитни хапки в Азия заради някаква си Гърция?
Но скриването на загубите в банките и ползването на евтино рефинансиране, за да се инвестира навън, не може да продължава вечно. Идва моментът за форсирана рекапитализация, но при такъв спад на акциите очакваното разводняване на капитала води до рязката му обезценка. Във Франция вече се говори колко ще струва национализацията на банките. В същия момент Китай, Бразилия и други подобни страни изненадващо обещаха да помагат на Европа. Дори американският финансов министър ще посети Европа за втори път в рамките на една седмица, пак с цел да помага. Като видим колко и какви играчи са се втурнали да помагат, сигурно са преценили, че плодът вече е узрял и гледат да не изпуснат беритбата.
А беритбата само започва с финансовите институции, защото ръка за ръка върви и беритбата на компании, които се обслужват и кредитират от тях, да не говорим за преките участия. Така, гледайки собствения си интерес и в пъпа на гърците, един ден ще осъмнем с нова структура на банковата и корпоративната собственост в Европа. Как се стигна дотук?

Индустриално развитите региони в Европа имат интерес от слабо евро

което да им даде допълнителни конкурентни предимства, особено в условията на криза. Сагата с Гърция започна преди година и половинa и никой не бе изненадан от рязкото поевтиняване на еврото. Всеки от закъсалите си има своите тежки грехове, но в ретроспекция може да се проследи как след всяко повишаване на еврото, някой от закъсалите бе спешно овалван в катран и перушина и изтипосван пред прожекторите. Индустриално развитите даваха обещания и скромна лепта на час по лъжичка и отчитаха добър износ, растеж и нисък дефицит. Популярно това се обяснява с трудолюбие, дисциплина, пестеливост и други национални добродетели. Това можеше да продължи още дълго време, ако не беше постоянно растящата цена за поддържане на дълговия пожар включително политическата.
Дълговата криза в Южна Европа можеше да бъде овладяна още през миналата година. Ресурси за това имаше, има и сега, макар да са необходими по-мащабни и по-скъпи мерки. Познати са както Брейди сделките, така и ТАРП-механизмът. Гърция едва ли е първият пациент, заплашен от неплатежоспособност. Но, когато в Европа не искат да свършат дадена работа, винаги се изтъкват институционалните ограничения и липсата на координация.
При положение че дългът на споменатите страни е под контрол, и неговото обслужване е облекчено, същият външнополитически натиск за преструктуриране на дър- жавните финанси, на който сме свидетели в момента, би дал по-добър резултат и би срещнал по-малка съпротива от населението. Както виждаме, избраният път от европейците се оказа погрешен и създаде погрешни стимули. Сега сметката за европейския данъкоплатец е набъбнала, а обсъждането и договарянето на необходимата общоевропейска фискална реформа се извършва в условията на цайтнот.
Както споменахме, дълговият проблем бе решим в първата година от неговото изостряне. За това бяха необходими и по-малко средства от сега заделените.

Въпросът е защо
това не се случи

Първият отговор е: за индустриално развитите страни в Европа бе по-евтино да заделят по-малко в общ фонд за подпомагане на закъсалите и същевременно икономиките им да печелят многократно повече от благоприятния валутен курс - кярът да е наш, а проблемът да е общ. Вторият отговор е: за развитите индустриални страни в Европа се оказа по-изгодно да инвестират в развиващите се икономики на Азия и Латинска Америка, отколкото в собствената си периферия. Периферията закономерно деградира и задлъжнява, което носи допълнителна изгода. Третият отговор е политически: Европа ясно да се разграничи на нискорискова и останала зона. Който иска да инвестира в рисковата зона, да си прави добре сметката и да разчита на себе си. Това има и чисто фискално измерение, ако се вгледаме в доходността на държавните ценни книжа на редица страни и съответната лихвена политика, стимулираща икономиките им.

И трите отговора
са плод на страхове

- да не се изпадне от глобалната надпревара в конкурентоспособността да не се изтърват позициите във влака на печалбите в бързоразвиващите се страни, периферията да не се заиграва с чужденци и да не поглежда навън. Вътрешнополитическият популистки ефект също не е за пренебрегване, да се покаже как мързеливите и разточителни южноевропейци късат от залъка на трудолюбивия и пестелив избирател. Междувременно, още никой не е извадил справка в каква посока се стичат лихвите по дълга на закъсалите и какви доходи са били извлечени от тях след въвеждане на еврото. А трябва, защото сегашната политика и насажданите нови стереотипи в Европа не предвещават нищо добро.