В политиката битка не се пропуска. Ако вярваш, че предлагаш добър продукт, излизаш

Нормално ли е някой, когото хората не разпознават, като го видят на улицата или по телевизията, да очаква, че ще бъде избран за кмет на столицата?

Да, съгласна съм, че право да се кандидатира има всеки български гражданин, навършил 18 г., живял най-малко през последните 6 месеца в съответното населено място и непоставен под запрещение. Но човекът от първото ми изречение, т.е. неизвестен за широката аудитория, трябва да е в плен на страшна заблуда, ако си вярва, че има шанс. Дори да е с чара на Клуни или Джулия Робъртс в зависимост от пола. Дори да е едновременно Нобел и Айфел. Дори да е най-блестящият инженер, строител, лекар, журналист.

Това е извън скоби. Просто правило от политиката, пиара и въобще от логиката на живота -

ако не си

известен, не

можеш да станеш

кмет на София.

Разбира се, ако не си посочен лично от Бойко Борисов през 2009 г. Макар че Йорданка Фандъкова бе добила популярност като негов заместник в общината, но да предположим, че в хипотезата “разходка по улицата” не всеки би я разпознал.

И втори, вече чисто политически въпрос. На задаващите се избори при все още липсващите номинации, но с очертаващите се такива няма лидери. Имам предвид както председатели на партии, така и техни заместници. Фандъкова май ще е единственото изключение - тя е зам.-шеф на ГЕРБ.

БСП обаче очевидно ще се долепи до звездния рейтинг на Мая Манолова, която вече не е партиен член и до навечерието на тези избори бе горещо недолюбвана от Корнелия Нинова. Тя не че я е заобичала, но показа, че е готова да я преглътне в името на партията и на народа на столицата. И най-вече в името на собственото си лидерство в БСП, което в голяма степен е в зависимост от представянето на “Позитано” на вота.

А специално изборите в столицата са били винаги рубиконът. През 1995 г. Стефан Софиянски победи кандидата на БСП. Година по-късно СДС спечели смазващо президентските избори и едно от първите задължения на встъпилия в длъжност през втората половина на януари 1997 г. държавен глава Петър Стоянов бе да проведе консултации и да назначи служебно правителство, оглавено от Софиянски. И 3 месеца по-късно СДС победи на парламентарните избори.

През София до премиерския пост стигна и Бойко Борисов.

Пътят от

“Московска” 33

до “Дондуков” 1

е отъпкан.

Затова е изключително важно кой ще спечели ключа на столицата на 27 октомври.

Но защо се снижават? Много по-силен ангажимент към вота щеше да е излизането на Христо Иванов като кандидат на “Демократична България”. Единственото ми обяснение защо не е той, е, че такова желание е имал и лидерът на ДСБ ген. Атанас Атанасов. Още повече че вече е бил столичен общински съветник. И понеже не са се разбрали кой от двамата да е, са потърсили равноотдалечен кандидат - иначе симпатичния и очевидно признат от гилдията си архитект Борислав Игнатов.

През 2003 г. тогавашният лидер на СДС Надежда Михайлова се кандидатира за кмет на София. Въпреки че я победи Софиянски (тогава кандидат от името на своята партия ССД), единствената жена, която е водила синята партия, спази политическата логика. Направи го, след като оттегли номинацията на заместника си в СДС Пламен Орешарски. Неговата кандидатура също бе в рамките на класическите ходове в политиката - повтарям, по това време той беше зам.-председател на синята партия.

Но явно традициите не са това, което бяха. Днес централите предпочитат да залагат на външни воини. Защото, като минат изборите, раните ще останат за тяхна сметка. А по лидерите, които са си спестили една битка, няма да има и прашинка.

Но в политиката трябва да имаш това, което е и част от човешкото тяло, но и се използва и като синоним на кураж. В политиката битка не се пропуска. Ако вярваш, че предлагаш добър продукт, излизаш. Другото е квази.

От в. "24 часа"