Той взе пълно надмощие над Меркел, като не само ѝ отби кандидата от план А, а после - и от план Б (чуждия), но и извади изненадващо и за нея новия председател на ЕК от собствената ѝ държава и от собственото ѝ правителство

Миграцията удари първо границата, а после бързо ерозира и елита на Европа

Неусетно дойде денят, в който важният човек на Европа е не Ангела Меркел, а Еманюел Макрон.

Това е най-важният извод от последните денонощия, в които евролидерите си наложиха най-големия компромис в мирно време. Макар че дали и доколко е мирно, за жалост, е вече въпрос без еднозначен отговор.

Истината е, че войните, които се водеха уж някъде далече, подкопаха Европа. Първо, чисто физически - чрез мигрантска атака по границите. А лавинообразно и непосредствено след това, ерозирайки и политическия ѝ елит.

Краят на ерата “Меркел” започна с ларж поканата ѝ към миграцията. “Идвайте, ще се справим”, призова тя и отвори широко вратата на кризата. Което не е странно за Германия, с оглед

историческото ѝ

чувство за вина

и отдавна наложения в обществото модел на мултикулти. Но явно този път се мина границата.

В мига, в който преди няколко месеца Меркел си даде оставката като лидер на партията, френският президент започна да се държи като господар на континента. После за няколко седмици се сниши, ударен лошо от жълти жилетки, след което - също така ненадейно, се завърна по-силен от всякога.

Дотолкова, че отби фаворита за председател на новата Европейска комисия. След фиаското на модела водещ кандидат разочаровани със сигурност не са само Манфред Вебер (ЕНП), Франс Тимерманс (ПЕС), Ска Келер (Зелените), консерваторът Ян Захрадил и Маргрете Вестагер от АЛДЕ. Като казах АЛДЕ, отварям една бърза скоба, за да напомня, че Макрон постави като условие либералите да сменят името си, за да пусне евродепутатите си при тях. И те го направиха. Затова днес вече няма АЛДЕ, а “Обнови Европа”. Дори само с този си ход президентът на Франция даде да се разбере, че амбициите му в политиката са огромни и се простират много извън досегашния модел на Евросъюза. Еманюел Макрон се провижда като лидера, който ще въздаде така нужната на Европа промяна.

Ако можеше, би

прекръстил също

ЕНП и ПЕС.

Европа има нужда от промяна и това е истина, която днес вече никой не би оспорил. Дискусионен е само пътят, по който тя трябва да стане.

Очевидно президентът на Франция, който влезе в голямата политика уж случайно, просто като едно симпатично, усмихнато лице, но много бързо стана ястреб, е застъпник на революционния модел на промяната. И затова избута от руля Меркел, която не обича резките движения и винаги се е стремила да овладява кризите со кротце и со благо.

В края на драматичните преговори, в които и на премиера Бойко Борисов му се наложи да остане рекордно дълго на едно място, се разбра, че не тя, а Макрон вече командва Европа. Разбира се, лидерите на ЕС излязоха с консенсус, макар и жестоко измъчен. Но на ключовото място председател на Европейската комисия е не Манфред Вебер, а неговата сънародничка Урсула ван дер Лайен. И най-парадоксално - тя е предложена не от германския канцлер, чийто министър на отбраната е, а от другата крепост, френската. Макрон я видял скоро в една столица на форум за сигурността и останал много впечатлен от нея. Затова и направи нестандартния ход президент на Франция да наложи на канцлера на Германия германски кандидат. При цялата вечна надпревара между двете водещи в ЕС държави. Доста екстравагантно.

Между другото г-жа Ван дер Лайен е наистина впечатляваща. И аз, срещайки я през март на среща на НАТО с политическия елит на Европа във Варшава, останах поразена от енергията на тази жена - хем фина и елегантна, хем подчиняваща. Нещо като преродена Маргарет Тачър. Говореща перфектен английски, без грам акцент. Постигнала толкова много в кариерата си, че на човек в ума му не се побира кога е успяла и да роди 7 деца.

Освен че ще е първата жена - шеф на ЕК, тя ще е и първият ѝ председател от Германия, ако не броим най-първия. Тоест

за пръв и

последен път

Франция е

допуснала

германец да

оглави ЕК преди

цели 62 г.

А сега това се случва именно по волята на Елисейския дворец. Макрон удари право в сърцето доскоро най-силния човек в Европа - канцлера Меркел. А в момента тя е в крайно уязвима позиция - не само заради двете физически кризи, а защото, след като не успя да наложи плана си А,

предаде верния

ѝ баварец и

потърси спасение

у противниковия

лагер, като

предложи на

него властта -

така наречения план Б.

Докато Макрон намери решението, и то измъквайки ѝ под носа човек от собственото ѝ правителство, за когото тя не се е била сетила. И Меркел се въздържа - такива били правилата.

Няма лошо в изявеното лидерство, което се придвижва от един към друг. И водачеството, както всяко друго нещо в света, не е даденост и трябва да се отстоява. Днес по-силният е друг - жезълът минава у него. Лошото в случая е, че у хората в политическите централи и в Европарламента остана горчивият привкус, че те си играят на политика, утвърждават правила и лица, които пускат напред (в случая - модела с пряко избрания водещ кандидат за председател на ЕК), след което решенията се вземат някъде другаде.

Унизително е не само за съответните политици, изтикани напред и пуснати да обикалят континента и да разказват концепции по време на кампанията, не само за екипите им, дори не само за политическата класа.

Обидно е и за

избирателя -

предлага му се едно риалити, което после не влиза в истинската реалност. В това е проблемът, а не че не вярваме в добрите намерения на баш началниците, които се затварят на съвета до пускането на белия дим.

И друго -

как оттук

нататък

ще се навиват

кандидати за

дадени позиции,

щом в крайна

сметка им

надяват ролята

на мюрета?

Само като видя влак, и ми дожалява. Сещам се за Манфред Вебер и неговите обиколки из всички държави на Евросъюза. Оня ден му се наложи първо да слезе от влака, водещ към сградата Берлемон (това е името на сградата на Европейската комисия, б.а.) и да се прекачи към друга дестинация. А след като отпадна и като възможния председател на Европейския парламент, остана на една малка гара, за да се върне там, откъдето беше тръгнал - като шеф на ЕНП групата. Изниква резонният въпрос защо беше цялата еуфория в Хелзинки през ноември, когато Вебер успя да се пребори с бившия премиер на Финландия Александър Стуб? Тогава Вебер стоеше като рок звезда. Излезе даже клип, в който като младеж и фронтмен на банда свири на китара. А вчера му се е наложило да чака и да тъне в неведение заедно с другите редови евродепутати, за да разбере кой ще кара влака.

Съчувствам и на другите кандидати за наследник на Жан-Клод Юнкер. Със сигурност всеки от тях се е виждал с жезъла и дори не е допускал, че бидейки водещ претендент, ще изпадне в позицията на сигурния изключен от надпреварата. И то уж за да не е Германия, нито Франция. Уж да дадем поста на някоя по-малка държава - така, както миналия път отиде в Люксембург. А накрая се оказа пак Германия.

Пардон, всъщност Франция.

Германия, но без лидерката. По волята на новия лидер на Европа - стопанина на Версай.