Патриарх Максим (29.10.1914 - 6.11.2012)

110 години се навършиха тази седмица на 29 октомври от рождението на Българския патриарх Максим, а на 6 ноември стават 12 години от блажената му кончина. В новата история на България няма друг първосветител на православната ни църква, който да е служил по-дълго от него. Дядо Максим бе духовен водач в продължение на 41 години - от избора си за Български патриарх и Софийски митрополит на 4 юли 1971 г. до 6 ноември 2012 г., когато почина на 98-годишна възраст. Освен комунистическия и атеистичен режим той надживя и успя с много мъдрост и дълготърпение да преодолее и годините на разкола в БПЦ (1992-2002).

“Неговото патриаршеско служение остави траен отпечатък в историята на Църквата и страната. Когато той си замина в ранните часове на 6 ноември 2012 г., в душата на всеки вярващ православен българин се появи празнота. Ние осиротяхме, защото толкова години не само бяхме свикнали, но и се надявахме на неговата отеческа опора. Хиляди хора изпълниха храма, за да се простят с Негово Светейшество. Върволицата от народ тръгна след ковчега му и от двете страни на пътя хората хвърляха цветя по пътя към Троянската света обител, където дядо Максим бе положен в гроб зад чудотворната икона на Пресвета Богородица Троеручица. Това беше един вид тържество на светото православие, защото хората го бяха обикнали за тия 4 десетилетия и той се бе превърнал в неразделна част от живота на Църквата и народа”, разказва в свой спомен Варненският и Великопреславски митрополит Йоан.

По думите му дядо Максим бил подкрепян в служението си от Светия Дух

защото всички около него се чудели как е възможно човек в библейска възраст да има сили да върши всичко това, което той правел до последно - да води светите литургиии, да се среща с хора и да върши различните официални дела, които държавният протокол възлага на патриарха.

“Той бе уникален човек. От една страна, за нас той бе патриархът, усещахме огромния му авторитет, достойнство и благолепие. Всичко утихваше, когато той влезеше в храма. А от друга страна, го чувствахме като наш отец, който проявява към нас своята доброта и човечност, своята снизходителност и бащинска любов, напътствайки ни, давайки ни наставления и подкрепа във вярата. Той обичаше словото Божие, Библията бе до него винаги, а вляво на бюрото му винаги стоеше една книга с тълкувания на Светото писание”, разказва Варненският владика в предаването “Религията днес” по БНТ.

Когато по-младите духовници се допитвали до него с някакъв въпрос, дядо Максим никога не отговарял директно, а винаги първо започвал да разказва някаква история отпреди много време. Изглеждало сякаш няма реална връзка с темата, но отговорът на зададения въпрос винаги се съдържал в притчата, която споделял. “Умному мало довлеет” - обичал този славянски израз, който означава, че умният човек разбира и от малко, а често пъти е нужно да се чете между редовете, за да се разбере смисълът.

Негово Светейшество ни преподаваше да бъдем внимателни в словото и не бързи в решенията

особено когато става дума за сложни въпроси. Казваше, че когато си имал смелостта да вземеш едно решение, трябва да го изпълниш, но също така трябва и да се въоръжиш с търпение, за да преживееш последствията от това свое решение”, спомня си дядо Йоан.

Патриарх Максим можел да бъде твърд и всички знаели това, имали респект и уважение, но той предпочитал да общува с благост и дълготърпение.

Той беше човек мъдър и благ и това е най-краткото определение за личността му, казва богословът проф. Иван Желев, който е бил началник на личния му кабинет през 80-те години на миналия век.

Българският патриарх Максим е роден със светското име Марин Найденов Минков на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, недалеч от Троянския манастир. Възпитан е в патриархално семейство и от дете се изгражда с нравствените начала, на които е учен от родителите си. За тези ценности той слушал и от старите троянски монаси, някои от които били забележителни духовници и още носели в себе си възрожденския плам за духовна обнова на народа ни, разказва проф. Желев.

Младият Марин завършва с отличие Духовната семинария и Богословския факултет в София и под ръководството на видни български духовници се насочва към монашеския път. Затова като студент във факултета приема монашество под името Максим, носено и от други известни троянски монаси като Пловдивския митрополит Максим.

Според проф. Желев бъдещият патриарх Максим напълно се бил посветил на служение на Църквата, без кариеризъм и “службогонство”. Затова бил оценен заради качествата си и бил хиротонисан за епископ, а през 1960 г. бил избран и за митрополит на родната си Ловчанска епархия. Дядо Максим бил дясната ръка на тогавашния Български патриарх Кирил и след смъртта му единодушно бил избран за патриарх.

“Още като митрополит той посвети в монашество двама млади и даровити богослови - сегашния митрополит за САЩ, Канада и Австралия Йосиф и покойния вече патриарх Неофит”, казва богословът. Според него дядо Максим не се доверявал на някого, без да го изпита, но и затова изборите му били точни.

Това потвърждава в спомените си и споменатият владика Йосиф Американски: “Никога не противоречеше на истината, не беше бърз на език, но проявяваше твърдост в убежденията си и обмислено даваше своя отговор. Не беше клюкар, не клеветеше с езика си, беше разумен в голямото и малкото. В помислите си също не се превъзнасяше. Имаше дарбата да придобива приятели, общуваше с добри съветници и

правеше всичко възможно да живеем в мир

Благоговееше пред Господа, ценеше дружбата си с нас, висшия клир, но не оставяше без уважение и свещениците. Във всичките си работи помнеше своя край и това му помагаше да не греши. Сърцето си обаче не откриваше на всеки човек. Поддържаше приятелството си със стари познати, а нас, новите, дълго и напълно ни изпитваше и рядко ни се доверяваше. Имаше чудната сила да узнава кой му е ближен, а преди да ръкоположи или назначи някого на служба около себе си, изпитваше и се съветваше с мъдри приятели. Много мислеше кога какво да говори. Никого не оскърби с думи или дела. Пазеше се от гордостта, защото я смяташе за начало на греха, тъй като тя отдалечава от Господа”.

Ето как накрая завършва разказа си за дядо Максим Варненският и Великопреславски митрополит Йоан: “Негово Светейшество беше чувствителен към човека и неговите нужди. Винаги зачиташе съборността, когато трябваше да се вземат решения в Светия синод. Имало е и тежки дискусии, но той умееше да предразположи духовете така, че да се стигне до правилното решение със спокойствие. Той сам

преживя много тежки моменти, и с разкола, и с всички трудности при възстановяването

на раните, нанесени по снагата на Църквата. Но за него човекът бе най-важен и тази негова любов вдъхновяваше най-много. Той даваше пример и с човеколюбие, и с твърдост, но най-вече с вяра. Показваше на всички ни, че във време, което е сложно и трудно, тогава най-много има нужда от духовен авторитет. Въпреки възрастта си патриарх Максим ни показваше, че щом човек възлага и се уповава на Бог, той може да преодолее всичко. И сам на практика изпълни написаното, че Божията сила в немощ се познава. Затова ние сега нямаме никакво оправдание, защото видяхме примера на патриарх Максим.”