"Как да пишеш хубаво в легнало положение, когато си с напълно обездвижени крака", тъжно се усмихва Радка. За съжаление дългото лечение не дава резултат. Преценката на лекарите е, че трябва да променят терапията, като използват силен антибиотик, който се продава само в САЩ. "Препоръчаха ми да пиша на Тошко да го изпрати – спомня си Радка. – Отказах. Той щеше да започне да се тревожи, да се притеснява, а работата му изискваше пълна концентрация. В този занаят всяка грешка

може да коства нечий живот.

А и той имаше толкова много да учи, да усъвършенства езика, паралелно с това бях сигурна, че го затрупват с разузнавателни задачи, а те изискваха стопроцентово внимание."

В крайна сметка лекарите овладяват заболяването, Радка е изписана от болницата и има две седмици да се подготви за пътуването в САЩ. "Чак когато дойде, ми разказа какво е станало. Лъгала ме е половин година, само и само да работя спокойно", едва овладяваше вълнението си Бояджиев. Въпреки това още при пристигането й той я предупреждава, че ако й се плаче, трябва да го прави само под одеялото, защото апартаментът се подслушва.

"Първите месеци ми беше най-тежко – казва Радка. – Не знаех английски. Тъгувах за България, за близките, бях с болен крак, с дете на 6 месеца, постоянно имах нужда от помощ, а Тодор все го нямаше. На другите жени мъжете им работеха в посолството, прибираха се в 17 часа и излизаха на разходки, по магазините, а аз бях все сама. В задната част на апартамента имахме едно малко прозорче. Отивах там, гледах огромната улица, по която цяла нощ минаваха коли, и плачех. Много тежко ми беше."

Младата жена преодолява това състояние, като се сприятелява постепенно със съпругите на българските дипломати. "С тях излизахме по паркове, по магазини. Те не можеха да разберат защо Тодор все го няма, а аз не можех да им кажа, че той до 17 часа е на официалната си работа, а след това започва същинската си като разузнавач", казва Радка.