Руският президент не е съблякъл шпионската мантия в разсъжденията и действията си и това пролича в специалната операция 

Нашите пътеки в "братските" служби вървяха успоредно, без да се пресичат

Според Джон льо Каре той е петоразредник, обградил се с банда сталинисти, водещи страната към мрачното минало

Този анализ на контраразузнавача Павлин Павлов, автор на много книги, е ценен с факта, че той е бил аспирант заедно с руския президент Владимир Путин по едно и също време. Двамата са формирани като професионалисти с приблизително еднакви ангажименти.

През 1981 - 1985 г. Павлов е аспирант в Москва и готви дисертация за съвременната политика на Западна Германия. Благодарение на това и на престоя си в руската столица Павлов е свидетел на много процеси, белязали прехода. Темата е дискусионна и всеки има право на мнение и гледна точка.

Докато работи по Германия, Павлов се запознава и с легендарната миротворка Петра Кели, за която писа миналия брой. Сега той прави анализ как би реагирал Путин оттук нататък след референдумите в Донецк и Луганск.

Знаем ли с кого си имаме работа, познаваме ли Путин и руския народ, който го е избрал за свой лидер.

През онзи не прост период от историята на Европа, в първата половина на 80-те, за който споменах по-рано, имах възможността, колкото това да звучи невероятно, да се срещна с Путин. Една мимолетна и абсолютно случайна среща в специалната зала на Ленинска библиотека на двама аспиранти с до голяма степен сходни професионални интереси. Бяха ми го посочили като колега, който прилежно и почти целодневно работи с материалите по дисертацията си. Ако не беше, с извинение, особеното по звучене на български език негово име, нямаше и да го запомня. Както и да е, доста време нашите пътеки в "братските" служби вървяха успоредно, без да се пресичат, което ми дава известно основание да поразсъждавам за личността му и някои особености в характерите ни, които тогава ни формираха и които останаха без съмнение у нас до днес. И които при него са от изключително значение за настоящето му като лидер на воюваща страна.

За да не прозвучи нескромно, мисля, че ще е по-добре да цитирам друг "наш" колега, световноизвестен писател и разузнавач - Джон льо Каре. В последната си книга "Работа с агенти на терен" още през 2018 година той е написал за Путин нещо доста съществено: "Путин открай време е

бил петоразряден разузнавач

Но от шпионин се е превърнал в самодържец, който на всяка крачка не вижда нищо друго освен конспирации. Благодарение на Путин и неговата банда заклети сталинисти Русия не върви напред към светло бъдеще, а се връща към своето мрачно, самоизмамно минало." Съгласен или не, не мога да отрека, че характеристиката дава основание за редица съществени изводи.

Нека започнем от мястото, на което Льо Каре слага Путин в професионалната стълбица на хората от "занаята". Като се дистанцирам от традиционното подценяващо отношение на разузнавачите, какъвто е бил Льо Каре, към контраразузнавачите, а такъв е бил Путин, не може да се отрече, че има голяма доза истина в неговото твърдение. Тя обаче се крие не в професионалната грамотност -

кадърен,

некадърен

- на едните или другите, а в същината на служебните занимания. Моят уважаем приятел и бих казал, доказал се майстор в "занаята" ген. Тодор Бояджиев къде на истина, къде на шега винаги подчертава с подобаващо на Льо Каре настроение : "Контраразузнавачите търсят врагове, а разузнавачите - приятели". Колкото и това да е условно казано, то съдържа капчицата разлика, която оцветява разновидните контури на разузнавачите и контраразузнавачите.

Освен това, вече в контраразузнаването се натъкнах и на още една "подразлика" между "кадровите" и останалите служители. Кадрови бяха тези, които само и единствено бяха завършили пълния четиригодишен курс на обучение в контраразузнавателната школа и това беше целият им обем на уж висшето им образование. А другите бяха привлечени от цивилния живот с образованието и професионалната си реализация, да не говорим и за някои, които имаха опит и стаж в разузнаването. Тази "кадрова" рамка често оставяше своя ограничителен белег в работата на колегите, за които "обектът" непременно изначално беше враг, а "агентът" - едва ли не задължен да сътрудничи човек.

И сега да се върнем към Путин. Той е бил от "кадровите" контраразузнавачи, доколкото ми е известно, и дори в чужбина е "обслужвал" по линия на контраразузнаването определен "обект". Той се е намирал в осъзнавана като вражеска среда и е търсил там враговете, които искат да навредят на страната му. Както и да се опазва човек, в такова положение и при такъв вид "общуване" дълбоко в съзнанието му се формира хронична ненавист към врага, но не остава неповлияно и отношението му въобще към хората от дадена страна или регион. Азбучна истина е, че през годините, дори на първо време и след промените, се знаеше, че главният противник е САЩ, а след тях - Западните държави. Даже структурно така бяха изградени отделите и управленията. Тази емоционално-психологическа нагласа е базов елемент в отношенията към определени страни и региони и настоящето нагледно показа, че "междинни" срокове на промени или опити за промени малко влияят на основното. Абсолютно прав е Льо Каре, че Путин от шпионин стана през последните десетилетия самодържец, въпросът е, че това далеч не означава, че е

съблякъл шпионската мантия

в разсъжденията и действията си, което особено ясно пролича още в началото на "специалната операция".

Тези, които спят и сънуват как ще бъде сменен Путин, ще трябва да ги разочаровам. Тук далеч не става въпрос само за Путин и обкръжението му. Думата "Запад" винаги е оставяла в съзнанието на обикновените руснаци, дори вече и сред младото поколение, следите от някакво противниково присъствие. "Всички беди идват от Запада" е дълбоко имплантирана истина в съзнанието на по-голямата част от населението на Русия. Макар че в годините на мирното взаимноизгодно сътрудничество това някак си беше погасено като отношение, сегашната обстановка го възроди и го катализира с бързи темпове, които

не вещаят

нищо хубаво

Някой би възразил - нали руснаците нашироко влязоха в живота на западните страни, нали видяха как живеят народите, нали започнаха бизнес да правят, и то в какви мащаби. Наистина би трябвало човек да е имал възможност да изяде по "един пуд сол" с руснака, за да забележи, че това общуване винаги е раждало едно сравнение на нашия и техния живот, от което изникват и тръните на чувството за несправедливост.

Помня как моят научен ръководител, политически офицер по време на войната, ми разказваше, че съществен проблем са им създавали реакциите на обикновените войници, когато за пръв път са навлезли в западните страни.

Мнозина не са могли да проумеят кой кого освобождава и от какво, като са гледали как живеят хората там.

Неотдавна Песков заяви, че 53 държави де факто нападат Русия и тя трябва да защити себе си. Това не е адресирано към западните страни, а към руския народ. Нас ни нападат, нашето дело е право, ние ще победим. Стигнало ли се е вече до това, то задължително трябва да накара западните лидери да се замислят докъде може да доведе такава "диспозиция", когато става въпрос за руския народ и, с цялото си съчувствие, за трагическия им опит в многото войни. А с изявления като това на Фон дер Лайен, за Байдън и Зеленски да не говорим, те на практика съдействат на Путин и укрепват позициите му точно сред собствения му народ. Да не кажа, че с невъобразим полет на мисълта си те се надяват, че точно този народ ще детронира сам Путин.

Мисълта на Льо Каре за "сталинската банда" около Путин, колкото и декларативна да изглежда, има своята логика не само в историческите аналогии, но и в текущата практика на

управление на руската страна

Тук сталинските белези няма как да не просветват в политиката на Путин при такава обстановка. Кощунствено е да го кажа, но украинската офанзива не е известно на кого е помогнала повече. Това, че все по-открито руски анализатори си позволяват смелостта да критикуват мудността, некадърността, че и неграмотността на управлението на военните действия, според някои има по-скоро оздравителен ефект. Но понеже си говорим за сталинските трънчета в обувката на Путин, то доста от експертите и на Изток, и на Запад смятат, че във висшия ешелон на Русия се формират настроения, които се основават не на опита от предишните, нека ги наречем, военни кампании като в Афганистан и Чечения, а на натрупаната памет за Втората световна война. Парадите на победата, Безсмъртните полкове чувствително повдигнаха патриотичната нагласа и на младото поколение. И слоганът "Нападат ни и ние трябва да се защитим!" като мотив за бъдещи действия на Русия в конфликта нищо хубаво не предвещава. Вече не само се говори, а и се предприемат мерки за преход на страната на военни релси, за някакъв

вид мобилизация

(такава вече се осъществява под името "частична мобилизация - бел. ред.) въобще за подготовка далеч не на специални операции.

А последната новина за предстоящото анексиране на двата региона Луганск и Донецк е текущо, поредно доказателство за това, което споменах, че все още не сме разбрали с кого си имаме работа. "Изненади" ни очакват ежедневно, ако всичко това не се намери начин да се прекрати навреме. Това трябва наистина и по възможност доста бързо да стигне до мозъците на брюкселските чиновници. Ако някой си мисли, че това е войната, която я гледаме от информационните сайтове и за която се отчитаме само с пари и оръжие, явно не си е направил сметката. Що за война е това, когато по тръбите продължават да текат петрол и газ, когато корабите продължават да кръстосват търговските маршрути. Това все още не война, а тя бързо би стигнала до нас и едва ли само проблеми с тока и газа ще са ни грижите. И тук опираме до цената. Пак ли ще чакаме руснаците да стигнат до Берлин? Кой е готов за такъв сблъсък. Руснаците са готови, а европейците? Тук ми се струва, че някой пак е забравил да попита своите избиратели, да им зададе един простичък въпрос - искате ли война.

В края на своето кратко експозе за Путин Льо Каре е категоричен, че Путин води страната си не към "светло бъдеще", а към "мрачно минало". Това го е написал през 2018 година, така го е мислил, така го е споделил. Бог му е съдия. Бих се съгласил с него само ако се приеме, че е казал половината истина. Боя се, че в момента не само Путин, а заедно с него и нашите европейски и американски лидери водят страните вкупом към мрачното минало. И упорито не искат да прогледнат, че ако се върви по този път на ескалация на конфликта, няма изход. Единственият, както твърдеше едно време Петра Кели, е мирът. Мирът на всяка цена, защото земята няма "резервен изход". И тук с цялата си тежест се появява въпросът кой трябва да посегне към мира. Немците казват, че умният отстъпва. Сега обаче не е достатъчно само да си по-умният или по-загриженият за оцеляването на Европа, сега е нужно ясно да видиш с кого си имаш работа, трезво да прецениш шансовете - и да избереш печелившия.

Въпреки че дори да стане чудото - скоро

да се стигне до мирни преговори,

последиците от тях за съжаление няма да са мирни. Отново ще я издигнем проклетата Желязна завеса още по-висока, още по-дълга и още по-страшна, а мирът, какъвто и да е той, ще се смръзне в буквалния смисъл на думата в условията на новата Студена война.

Интересно е, че никой в момента не се занимава с въпроса как ще живеем после - ако и сега оцелеем? Пак с телените огради и ровове, с бетонните стени и кули с картечници, с постоянно чувство, че над главите ни виси ядрен облак. Във втората част от словото си Фон дер Лайен, майката на шест деца, не отговори на този въпрос. А ми се струва, че скоро ще й се наложи.