Стефан Командарев е роден на 28 септември 1966 г. в София

Завършил е Медицинската академия в София и кино- и тв режисура в НБУ

Член е на Европейската филмова академия

Носител е на повече от 40 наши и международни филмови награди

Филмът му “Съдилището” стига до краткия списък в номинациите за чуждоезичен “Оскар” през 2010 г.

“Съдилището” печели наградата “Златна роза” на фестивала във Варна и още много награди

През 2017 г. филмът му “Посоки” участва в програмата “Особен поглед” на кинофестивала в Кан

Филмът му “В кръг” печели наградата “Златната лилия” на кинофеста във Висбаден - Германия, и много сруги отличия

Женен е, има две деца

Много болни така и не дочакват нужния им орган, казва режисьорът

Това, което искам да покажа с този филм, е в България да няма листа на чакащи за трансплантация нуждаещи се хора

Клиничните пътеки и “пазарните механизми” в нашето здравеопазване са несъвместими с Хипократовата клетва

Извадихме от анонимност хората, които се нуждаят от присаждане на органи

- Тази вечер, събота,  от 20 часа в зала 1 на НДК в рамките на Sofia Summer Fest ще бъде прожектиран най-новият ви документален филм "Живот от живота". Два дни по-късно, в понеделник от 20,30 часа, филмът ще се завърти и в Дома на киното като част от фестивала “София ДокуМентал”. Вълнувате ли се от тази двойна среща с публиката, г-н Командарев?

- Да, разбира се. И аз, и екипът на филма. Особено при първите срещи с всеки мой филм се вълнувам изключително много, а “Живот от живота” го правихме с много любов година и половина. Стана наша кауза. Вълнението ни е огромно, както и надеждите ни са огромни.

- Защо са огромни надеждите?

- Защото целта на този филм е да се опита да промени едно много лошо състояние на нещата в България, свързани с донорството на органи и с трансплантациите.

Ние сме с “лидерски” позиции в много области: най-бедни сме, с най-голямо социално неравенство, най-нещастни сме - имаше и такава класация, с най-кратък живот, с най-голяма смъртност, с най-голяма функционална неграмотност на учениците, най-нечетящи, сега и най-неваксинирани.

Уви, на последно място сме и по броя на трансплантации и донорски ситуации в Европа.

Това, което искам да покажа с този филм, е моята мечта в България да няма листа на чакащи за трансплантация.

В повечето европейски държави, когато човек има такъв проблем, получава нужния му орган веднага или в рамките на 2-3 месеца. Докато в България има хиляди хора, които чакат за органи и тъжната истина е, че голяма част така и не ги дочакват.

- Бях млад журналист във в. “Поглед” и писах за първата успешна трансплантация в цяла Източна Европа, извършена в България от екипа на проф. Александър Чирков. На 11-годишния Иван Сарафски от Кърджали беше присадено сърце. Какво е положението с трансплантациите сега?

- Сега се докарахме дотам, че трансплантациите у нас са малко и стават все по-малко. Хората масово търсят начини, бягат в чужбина, правят се дарителски сметки, търсят се легални и нелегални начини. Болните просто се опитват да оцелеят.

Ситуацията е много трагична, така че на тези срещи с публиката, за които ме попитахте, се надявам все повече хора да усетят най-вече със сърцето си тази сериозност на ситуацията и това да доведе до промяна.

Вече имахме една малка предпремиера на “Аполония” на 1 септември. Прожекцията мина страхотно, имаше много силни отзиви след това.

От 17 септември ще опитаме, колкото и трудно да е това за един документален филм, той да бъде прожектиран по кината. А след това ще го излъчи и нашият копродуцент БНТ. След всичко това се надяваме “Живот от живота” да стигне до колкото се може повече хора.

- Как се роди идеята за филма? 

- Този филм беше замислен в късната есен на 2019 г. заедно със съсценариста Теодора Стоилова-Дончева, и Георги Пеев, който е един от главните герои на филма. Той е единственият жив българин с два присадени органа – сърце и бъбрек.

Георги, заедно с още няколко човека, които всъщност бяха националният отбор от хора с трансплантации, се подготвяха да участват в европейското първенство за трансплантирани, което трябваше да се проведе през май 2020 г. в Испания.  Кандидатствахме пред Националния филмов център и проектът беше подкрепен.

 Нашата най-първоначална идея беше ние да бъдем с този отбор от българи с трансплантирани сърца, между които има и една прекрасна млада дама - Ирен Дикова, която е с трансплантиран бял дроб. Да ги снимаме, докато те се подготвят за участие в европейското първенство, това да е поводът да говорим за трансплантациите и след това да проследим тяхното представяне в Италия.

След участие в европейски и световни първенства те се връщат обикновено с по 7-8 медала, повечето от които златни. Самият Георги Пеев е шампион в няколко плувни дисциплини.

Идеята ни беше да покажем, че хората с присадени органи са абсолютно нормални и активни и могат да живеят един пълноценен живот. 

Всичко това ние си го мислехме в края на 2019 г., когато още не се чуваше за някакъв вирус, който се е появил там някъде в Китай. В началото на 2020 обаче той стана факт и първенството, както много други събития, беше отложено.

- И какво направихте?

- В движение променихме идеята и решихме да направим нещо различно. Разширихме броя на героите във филма и решихме да извадим от анонимност хората, които чакат за трансплантации. Те стоят с години в листите на чакащите.

- Колко са те?

- Официално над 1000 човека. Но в България има около 5000 души, които ходят на хемодиализа. Което означава, че накъде около 4000 не са се записали в листите на чакащите - в случая за бъбрек, защото не виждат смисъл и нямат надежда да получат някога.

Освен това има чакащи сърдечни трансплантации (част от които оцеляват благодарение на устройства, наречени изкуствени сърца, на които са закачени непрекъснато), чакащи бял дроб, черен дроб и т.н.

И решихме по някакъв начин да ги извадим от анонимност. Защото, когато в едно семейство, в което близък е изпаднал в мозъчна смърт, им се постави въпросът биха ли дарили орган за трансплантация, нещата са много абстрактни.

Витаят много съмнения - какво ще се случи с органите на нашия починал близък, дали няма да се злоупотреби с тях и т. н. Във филма проследяваме както пълната прозрачност и липса на възможност за злоупотреба при една донорска ситуация, така показваме и конкретните хора, които чакат и мечтаят да получат орган - с техните имена, с техните очи, с техните емоции. Показваме Дани, Марияна, Неделчо, Ачо. Показваме и добрия пример - Георги Пеев, който след две трансплантации катери Мусала и печели световни и европейски титли по плуване. И е подарил първия си медал на майката на момчето, чието сърце носи.

Тази връзка между акта на даряване и персонализацията на адресатите на тези органи е нещо, което може много да повлияе на самия процес. Надявам се филмът да накара хората да говорят по темата с близките си, в семействата. Да заявят в семейния кръг своето желание (или нежелание) да се дарят органите, ако, не дай си боже, нещо се случи с тях. Всички сме смъртни, уви. И е добре този разговор да са случи преди нещастието, а не когато то вече е факт.

- Снимахте филма по време на втората и третата COVID вълна. Как това се отрази на филма?

- Аз все пак съм завършил и медицина и имам 5 години практика като лекар и съзнавах, че трябва да спазваме желязно всички възможни мерки. При първа възможност се ваксинирахме. Пазихме нашите герои, защото ние бяхме опасните, идвахме от София, където е най-голямото у нас огнище на пандемията. Повечето от тях живеят в провинцията и наш малък екип ги посещаваше в домовете им. Една немалка част от тези хора бяха трансплантирани, други чакаха органи или пък имаха допълнителни заболявания. И за нас беше важно да ги опазим тях. И успяхме.

- Очаквате ли някаква реакция от хората и институциите, които отговарят за трансплантациите в България?

- Очаквам. За да се подобрят нещата в България, трябва да се променят три неща на първо четене.

Първото е обществената нагласа по темата на самите хора, тук се надявам нашият филм да свърши работа, понеже човешките истории в него със своята истинност въздействат силно емоционално. Най-правилният път е този. Тези неща се получават по пътя на емоцията и сърцето много повече, отколкото с някакви логични или научни обяснения, които, разбира се, също са важни. Даряването на органи е висш морален акт на съпричастност, солидарност и човещина.

Второто е да се променят нещата, свързани с организацията на самите донорски ситуации и трансплантациите. Държавата е голям длъжник в това отношение. Не говорим за радикални промени, защото българската система за донорски ситуации и трансплантации е абсолютно адекватна. Тя е същата като в най-успешните в това отношение европейски държави, каквито са Испания, Хърватия и др.

Проблемите са другаде - въвеждането преди години на клиничните пътеки, обособяването на болниците като търговски дружества и т. н. навреди много на българската здравна система и по принцип не помага на трансплантациите.

Да не говорим и че тези “пазарни механизми” са несъвместими с Хипократовата клетва и идеята за добро, достъпно и справедливо здравеопазване. Но дори и при сегашната система трябва така да се променят нещата, че донорската ситуация да не зависи от личната хуманност и каузата на няколко координатори по донорство в България, а да бъде финансово приемлива за всички болници. Уви, в момента донорски ситуации у нас се случват само в няколко болници, при това не в най-големите.

 Третото. В големите ни болници и в момента съществуват координатори по донорство, те са лекари, които съвместяват тези длъжности с някаква натоварена дейност - примерно началник на отделение по анестезиология и интензивно лечение.

В испанския модел, който е най-успешният в света, във всяка болница има координатор по трансплантациите, който работи само това. Той може даже да не е лекар, а социален работник, може да е и медицинска сестра. Неговата работа е да обикаля отделенията и активно да издирва възможните донорски ситуации. В сегашните ситуации координаторите по донорство влизат в своята роля чак когато някой от някое отделение или болница им се обади, че има потенциален донор. Те вървят след събитията, а не са активно издирващи.

България например е на едно от първите места по загинали след транспортни произшествия и починали от мозъчни инциденти. И логично би трябвало да имаме голямо количество потенциални донори, а сме на последно място. Парадоксално, но е факт.

-  През юни гръмна скандал за незаконни трансплантации и търговия с органи в болница “Лозенец”. Той повлия ли ви по някакъв начин?

- Скандалът там беше за трансплантация на органи от живи донори, от роднини на чужди граждани срещу заплащане. Това е един частен случай, който не влиза в класическата донорска ситуация и трансплантация от трупен донор.

Това, което се случи впоследствие, е, че този скандал имаше ужасно влияние върху доверието, изграждано с години между хората, здравната система, лекарите, когато става дума за донорска ситуация.

А още най-лошото е, че нищо не последва от нея. Тези неща бяха извадени пред обществото и оттук насетне следваха две възможности. Или тези неща да бъдат доказани и веднага да има сериозни последствия за виновните, или, ако не бъдат доказани, да има извинения към съответните лекари и болница.

Нищо от това не се случи. А нищото е идеалната среда за всякакви съмнения и конспирации и е пагубно за доверието. А то, както казах, е ключово. Надявам се нашият филм да промени това.

Даряването на органи трябва да стане и у нас нормален и всекидневен акт на човечност, както е в другите европейски страни.

Интервю на Пенчо Ковачев