Психологът проф. Маргарита Бакрачева, футурологът доц. Мариана Тодорова, писателят Калин Терзийски, наследникът на Христо Ботйов, акад. Петър Иванов и социологът Боряна Димитрова разсъждават на какво се дължи странния феномен, който често ни дърпа назад 

Има ли поне една мярка или правило, които да не бойкотираме с настървение, сякаш от това зависи животът ни? Колкото и да го мислим, трудно ще се сетим за забрана, която единодушно е приета и масово се спазва в България. Последният пример е истерията покрай препоръките на Европейската комисия (ЕК) зоните без тютюнопушене да обхванат и откритите обществени пространства.

От една страна, мярката цели допълнително да бъде ограничено пасивното пушене, а от друга – това е ход с далечен прицел в бъдеще – децата да не виждат лошия пример. И в един момент да израсне поколение, което няма да знае нищо за цигарите и няма да му хрумне да пуши. Примерно, във Великобритания бившият, настоящият премиер и крал Чарлз III се ангажираха с подкрепа на закон, с който родените след 2009 г. няма да могат да купуват цигари, като забраните за пушене от 2027 г. трябва да обхванат и всички открити пространства, включително дворовете и градинките.

Същата идея предлага и ЕК, като забраната важи за места, където може да се събират деца, като детски площадки, увеселителни паркове, плувни басейни, външни площи на здравни и учебни заведения, обществени сгради, заведения за услуги, спирки и гари.

Именно това предложение отприщи торнадото с негативни и злъчни реакции, които са абсолютно непонятни, когато се прави опит да се предпазят бъдещите поколения от един застрашаващ здравето навик.

Между другото, същото бе и с предишната забрана за пушене в заведенията, която оттогава досега е обект на масов бойкот.

Но бунтът на българите срещу правилата не започва и далеч не свършва дотук. Достатъчно е да се разходим в която и да е обществена градинка, за да установим, че табелите, забраняващи разходки на големи кучета, са почти само за украса. Всеки ден могат да се чуят десетки спорове между хора с малки деца, ужасени от мотаещите се наоколо питбули, булдози, добермани, и стопаните им, които ядосано се тросват, че питомците им не са агресивни. Или между излезлите да си направят 10-те хиляди крачки, когато са засечени от препускащ огромен пес.

Пред „24 часа - 168 истории" свидетел на кошмарна гледка разкри, че питбул е бил „на разходка" в двора на столично училище, когато собственикът му съзнателно започнал да си играе с него, но видимо кучето се ядосвало все повече и ръмжало. За да предотвратят потенциално опасна ситуация, родители се развикали безотговорният човек да си изведе кучето, но тъй като той отказал, се обадили на 112. Търпеливо изчакали в продължение на около час, но никой не реагирал на безотговорното поведение.

На този фон дребен щрих представлява хвърлянето на боклуци навсякъде, което е пагубно за подрастващите. Да не говорим за кошмарните минисметища около боклукчийските кофи, защото мнозина ги мързи да хвърлят отпадъците си в контейнерите или да ги занесат до регламентираните за това места. 

Тук можем да добавим и смайващата практика на някои системно да продават гласа си и дебелашки да се хвалят с припечелените 100 - 200 лв., пропускайки факта, че съсипват бъдещето не само на страната, а и на децата си.

И ако някои бунтове срещу правила и забрани можем да ги отнесем към липсата на достатъчно мозъчни гънки, то други определено се дължат на вродения ни стремеж да сме антисистемни играчи и винаги да сме срещу правилата.

В същото време, когато българите отидат да работят в Западна Европа и в страни като Германия, Швейцария, дори и в съседна Гърция, там стават неузнаваеми.

Мнозина споделят какви дебели томове представляват правилата в жилищните кооперации и как ако не ги спазват, следват солени наказания. Как са пробвали в Женева да излъжат системата, като хвърлят боклук не в пликовете, предназначени за целта, за да не платят съответната такса, и в резултат получили главозамайващи глоби. Нещо повече, там нито един нашенец не смее да си пусне душа или пералнята след 22 ч., защото отново ще му се стоварят непосилни наказания.

Но българинът е различен не само в Западна Европа, където стриктно си хвърля боклуците на обозначените места и не се качва зад волана пиян или дрогиран, но и в съседна Гърция. Преминавайки пункта на Кулата в южна посока, най-смелите нашенски шофьори стават най-смирените на планетата. Причината, разбира се, е една – глобите и наказанията са непосилни, а сега се съобщава, че се задават още по-строги.

От тази гледна точка възникват поне два въпроса: липсата на санкции ли превръща мнозина в хашлаци, и на какво се дължи пълната промяна на хората в чужбина? 

"Знаем, че когато отидем в чужбина, ще ни глобят за превишена скорост или за изхвърляне на боклука там, където не може. И хората не искат да рискуват - обяснява психологът проф. Маргарита Бакрачева. - Човек е мотивиран да спазва правилата, ако вижда полза от тях. Нарушаването им у нас не води задължително до налагане на ограничения. От друга страна, се питат - какво прави държавата и обществото за мен, че и аз да им отговоря със същото. Не усещат, че някой се грижи за тях и ги защитава."

Много бързо сънародниците ни се демотивират да изхвърлят отпадъците след домашния си любимец, като видят, че друг не го прави. Разочарованието също е водещ мотив да се нарушават правилата.

Същото важи и за пияните и дрогираните на пътя, които не се поучават от изобилстващите трагични примери. Има някакви мерки, но повечето фактори са демотивиращи. Не е ясно колко фишове са платени, много камери не работят. "Витае усещането, че мерките не са толкова стриктни. Напоследък наложиха някои наказания, което е стъпка в правилната посока, но е недостатъчно", добавя проф. Бакрачева.

Според нея една от причините за бойкота срещу правилата е, че българите сме ориентирани към краткосрочната перспектива в живота поради липса на дългосрочна. Толерираме дребната корупция, защото за нас е важно какво се случва днес. Когато нарушението е малко и ни дава предимства, не го разглеждаме като негатив. В името на целта - да ни приемат днес на преглед при специалист или да ни се размине провинението пред КАТ, я приемаме. Тоест ориентирани сме към оцеляване и адаптиране. Хората не виждат сигурна перспектива за бъдещето.

Нарушаването на правилата според психолога няма никаква връзка с 45-те години комунизъм. И тогавашната реалност, и сегашната води до липса на увереност, че индивидът може да намери своето място и да разгърне потенциала си. Ограничаването и орязването на крилата преди 1989 г. и усещането за несигурност и безкрайна криза в последните години рефлектират в спад на активността на вота. Всеки се спасява както може.

Това са две полярни състояния - по времето на комунизма те вкарват в една ценностна рамка, а сега е обратното - чувство, че всичко е позволено. Няма я златната среда, което не благоприятства за спазването на правилата.

Проф. Бакрачева даде пример с популярен експеримент в западни страни. От него става ясно, че и германци, и швейцарци действат според позволеното, когато знаят, че ги наблюдават камери или съседи. Когато са наясно, че не са обект на внимание от страна на „Биг Брадър", са склонни да си изхвърлят боклука от прозореца на колата и да правят други дребни провинения. От тази гледна точка усещането за контрол е изключително важно. Не просто ограничението. В цивилизованите страни има увереност, че правилата се прилагат поравно за всички, а не като при нас да смяташ, че ще ти се размине, особено ако си по-паралия.

Какъв е изходът?

"Не виждам оптимизъм в краткосрочна перспектива - коментира проф. Бакрачева. - Мерките трябва да са на две нива. Едното е ежедневен контрол, който създава сигурност и готовност за следване на правилата. И второто - ако има усещане за стабилност на по-високо ниво, перспектива за развитие, ясна политическа обстановка.

Общото усещане за доверие се изгражда бавно. При това и по двата модела - и с тояга, и с морков. Не само когато човек получава награда, а и когато има наказания и глоби. Въпросът е да има вътрешна мотивация, за да се чувстват българите част от една общност. В момента те нямат усещането, че в нея са защитени."

Страдаме от Помпеевия комплекс

Политиците са виновни за неспазването на правилата. Българинът се бунтува, като отмъщава на държавата, казва социалният психолог акад. Петър Иванов, директор на Демографския институт

Склонността на българина да нарушава правилата се отнася за всички области на живота, включително в обществото и в семейството. За да разберем откъде се е появила тази тенденция, нека да видим две известни поговорки. Едната от тях е "покорна главичка остра сабя не я сече". Другият идиом е "нас малко ли ни скубят", израз на бай Ганьо. Валидни са и днес.

Противоречието между тях е много интересно. То може да бъде обяснено - държавата е такава, че хората не са доволни от нея. Има един социолог - Франц Опенхаймер, който казва, че "държавата е създадена, за да облекчи бандитите и разбойниците да крадат от другите, които се трудят". За него има два начина на живот. Единият - да работиш, да събираш, да пестиш, да използваш знанията си, да купуваш със спечеленото от собствения си труд. Другият начин е за тези, които нищо не могат да правят и ограбват първите. Според Опенхаймер първият способ се нарича икономика, а вторият - политика.

Това наблюдаваме у нас. Политиците ограбват труда и обществените активи от хората, които са ги създали. Естественото последствие е, че заради тях българинът не спазва правилата.

Всички знаят какво става в държавата. Ние сме най-бедните в Европа, най-изчезващите, най-болните, страната с най-голямо неравенство. В скандинавските страни свръхбогатите се отличават по имущество само 8 пъти от най-бедните. Това се нарича децилен коефициент. А при нас той е 40 пъти.

Какво могат да направят потърпевшите - или да си премълчат, или да се разбунтуват. Човекът с пенсия от 150 или дори 500 лв. изпитва жалост към себе си и омраза към държавата, реда и закона. Ако може, ще счупи пейката или лампата в парка, няма да прибере изпражнението от кучето си. Казва си - те малко ли ме скубят, няма да им вървя по гайдата. Това е протест.

А когато същият човек отиде в Гърция, знае, че е друго. Там санкционират всички, които заслужават да бъдат санкционирани. В България няма нито един в затвора за корупция, а вижте какво направиха румънците - десетки осъдени министри и други политици. У нас е само Десислава Иванчева, а всички знаем за какво става дума. Както казва друга поговорка - за кокошка няма прошка, за милиони няма закони.

Затова сънародникът ни приема и дребната корупция - също като своеобразен протест. Като психолог съзирам у нашия народ описания от Фройд Помпеев комплекс - човек, който иска да се самоунищожи. България изчезва, демографски умира. На всеки час умират по 19 етнически българи. Докато говорим с вас, България е с 5 души по-малко. Това е един от резултатите от издевателството над хората.

Българинът, като вижда, че няма силови методи и средства да се овладее положението, какво прави - не спазва правилата.

При това такъв е бил манталитетът ни винаги. Няма значение дали 45 години сме живели в комунизъм, или други 35 години в демокрация. Хората се обезверяват от това, което виждат, и не искат да отидат да гласуват. Казват, че през юни активността е била 35%, но според мен процентите са завишени. Неявяването пред урните е един от начините да изразиш бунта, недоверието, недоволството си от съвременния режим. Какво значи за три години да правиш 7 пъти избори!

Стигаме до въпроса какво да се прави. Другаде вече има подобен опит - държави, които нямат никакви полезни изкопаеми или други ресурси, разбират, че имат едно богатство - образованието. При нас то е никакво. Няма и възпитание.

В него трябва да се инвестира, иначе нищо няма да стане и по-нататък.

В България всичко е "според зависи"

Боряна Димитрова, социолог 

За неспазването на правилата, немарливостта, стремежа към изхитряване, към неглижиране (какво пък толкова, че съм изхвърлил един найлонов плик, виж другите какво правят...) обяснения безспорно могат да се търсят и в народопсихологията (в малките страни малкият човек винаги иска да преметне държавата с нейните правила, защото ги чувства враждебни, а не подпомагащи съвместния живот на общността), и в 45-те години комунизъм (отчуждението на хората от собствеността води до снемане на отговорността за грижата към общите места – достатъчно е да погледнем състоянието на панелките отвътре, за да видим пораженията на този манталитет). Сигурно могат да бъдат търсени и други обяснения, но всички те са обяснения на оправданието.

За днешното наистина плачевно състояние в спазването на елементарни правила на общия ни живот, дори когато нарушаването им е свързано с риск за собственото здраве и живот, има една основна причина – бездействието, безотговорността, примирението, корумпираността на институциите и/или лицата, които по закон отговарят за прилагането на правилата.

Същият този мощен автомобил, който в Гърция се е движил чинно след вас с разрешените 120 или 140 км/ч, веднага след пресичането на българската граница с див рев форсира и започва да притиска цяла колона от автомобили, за да мине най-отпред. Често с цената на човешки живот. Защо? Защото в Гърция или Германия глобата, отнемането на книжка или автомобил, вкл. и по-тежки наказания, се неотменими, докато в България ще е „според зависи". Ако там изхвърлите боклук, ще ви направят забележка и вие ще си го приберете, защото знаете, че ако дойде полицай или пазач, ще стане по-зле за вас.

В България, когато институциите не действат, хората не само не са стимулирани, а напротив, се притесняват да бъдат активни и да притискат нарушителите. Защото за всички е ясно, че правилата не се прилагат принципно и еднакво към всички. Не можем вечно да се връщаме към народопсихологията, комунизма и пр. Това са оправдания, а не обяснения, които търсят решаване на проблема. Разплитането на възела трябва да започне от безкомпромисността на институциите и интегритета на хората, които работят в тях.

Ако е сигурно, че ще отнесеш съответната глоба, независимо дали за дребно или голямо нарушение, независимо кой си, много бързо ще се приучиш да не го правиш. Оттам, ако хората са сигурни, че отговорните лица ще се намесят срещу нарушителите, а не срещу добросъвестните, ще имат смелостта да са по-активни и сами да изискват. Което ще започне да формира друга среда и култура, в която неспазващите правилата ще бъдат маргинализирани, а не обратното.

Част от причините са в двойния аршин и в привилегиите

Доц. д-р Мариана Тодорова, футуролог 

Може би причината да не спазваме правилата донякъде се корени в историческото ни наследство, изпъстрено с потисничество, с турско робство и влияние, защото някъде от този период в обществото, в колективното несъзнавано е останало едно дълбоко недоверие към властта. В очите на хората тя се отъждествява с държавата и правилата, което провокира проявите на съпротива или пасивно неподчинение на законите, тъй като именно те в историческия контекст служат като инструментариум за подчинение.

Допускам, че така се е появила усещането, че за българите сякаш държавата е някаква външна сила, че това не е нашата държава, която ние изграждаме, че това не е нашият колектив в името на обща цел, а нещо друго. Така се стига до етапа, в който мнозинството започва да разчита на неформални мрежи, на приятелства, на контакти, като всеки по свой начин си изгражда тактики за оцеляване. Общото между тях е, че винаги са свързани с пренебрегване или заобикаляне на правилата и системата.

Моето усещане е, че този феномен се задълбочава по време на така наречения социалистически период, когато законите и общественият ред са се сраснали с авторитарни средства, лоялността към държавата е принудителна, а хората се подчиняваха на законите не от уважение към тях, а от страх. Това постепенно притъпява чувството за граждански дълг, защото самата система е репресивна, корупцията е видима за всички, процъфтява т.нар. връзкарство, гражданското лицемерие, тъй като лоялността към строя при по-голямата част от обществото е само привидна. Така още тогава се заражда мнението, че законите са в полза на елитите.

Към всичко това трябва да прибавим още един нюанс, че на Балканите като цяло индивидуализмът и личното оцеляване са по-важни от общото благополучие. Семейството, малките общности обикновено са изведени на преден план и се поставят пред обществото, което постепенно води до разпад на обществените връзки и усещането за солидарност.

Има още един детайл: у нас демократичните традиции са установени сравнително отскоро, а е необходимо време, за да се развие чувството за гражданска отговорност, а това на свой ред води до слаби социални договори. А както знаем от Русо, в основата на социалния договор е, че държавата служи на хората, ако те изпълняват задълженията си.

В това отношение корупцията доста ни пречи да се спазват правилата, защото в периода на социализма феноменът на „връзките" осигуряваше привилегии и витаеше усещането, че правилата и законите се приспособяват – тоест ако познавате правилните хора, всичко ще е наред. За съжаление, това явление е в сила и към днешна дата, защото все още се разчита на клиентелизма, на влиятелни групи, мрежи, кръгове, което дава власт на фигури като Еврото, Нотариуса и др.

От друга страна, със свиването на обхвата на сивата икономика постепенно корупцията намалява, сега за масова дребна корупция също се говори, но тя е в сфери и системи, които не работят добре. Примерно, ако човек има нужда от спешно качествено здравеопазване, прибягва до някакво „субсидиране", за да разреши въпроса си навреме. Тоест тук става дума за неизпълнени ангажименти от страна на държавата, а не за някакво желание да се върви срещу правилата.

Същевременно всички сме свидетели колко често се пренебрегват сигнали за домашно насилие и впоследствие се стига до фатални последици. Същото е, когато влиятелни групи и лица се възприемат като хора над закона, това отново насърчава незачитането на правилата. Така отново стигаме до двойния аршин. Да не забравяме, че е налице и едно глобално явление – все по-често се забелязва ерозия на традиционни ценности, подкопава се идеята за семейството, за силната държава, за гражданството. Младите масово са склонни да се възприемат като граждани на света, не се чувстват задължени за каквото и да е.

От друга страна, дезинформацията, пропагандата, фалшивите новини и дори конспиративните теории също могат да са инструмент една държава да бъде отслабена и това да стимулира незачитане на правилата и законите. Пример е Северна Македония, която е обект на подобно влияние и се прави всичко възможно от външна сила тя да не стане част от ЕС. С други думи, понякога подкопаването на доверието към държавата идва отвън и това също трябва да се има предвид.

Когато ние очакваме нашите права да бъдат защитени, но не осъзнаваме нашите задължения, тези тенденции се задълбочават, особено в контекста на непрекъснатите промени, които ни съпътстват – в ход е технологична революция, криеща рискове за работни места и социални системи. В тези условия нито един гражданин или корпорация не може да гарантира правата си и да изпълни задълженията си, за да подпомогне функционирането на обществения живот. Можем да се справим заедно, поотделно – не. В същото време скептицизмът расте, мнозина се поддават на дезинформационни влияния, оспорват екомерките за автомобили, за въглищни централи, с което подкопават бъдещето ни. Да, може да не разполагаме с доказателства, че климатичните промени се дължат изцяло на човешка намеса, но трябва да приемем, че са необходими усилия, за да спрем унищожаването на планетата, за да не саботираме живота на децата си.

Ако целта е на някого да се направи мръсно, този с властчица ще спази правилата

Калин Терзийски 

Това, мисля, е толкова огромен и всеобхватен въпрос, че донякъде ми заприлича на въпроса „Защо българинът е българин?". Естествено - могат да се изтъкнат много факти за българското "свободолюбие", което най-често се изразява в неспазване на правилата, наложени (или наложили се с вековете, някак от само себе си, поради нужда) в обществото. Но също може да се каже, че и не е съвсем вярно, че българинът въобще не спазва правилата и е до такава степен „антисистемно" настроен, че всяко негово действие е някакво нарушение. Това, естествено, не е вярно. По-скоро може да се каже, че българинът не спазва правилата така стриктно, както, да речем, германеца или холандеца, но вероятно повече от неаполитанеца или да не говорим - от гражданина на Мозамбик.

И освен това трябва да попитаме: "Кой българин и кои правила?".

Защото има и официални правила, част от официалното право и от официалния морал, но да речем, има и правила в „сенчестия бизнес" - или иначе казано - мафиотски, негласно приети правила на полулегалните групи - които вероятно се спазват извънредно стриктно. От мафиотите или другите „сенчести елементи". Защото неспазването им води до кратка еднопосочна екскурзия до Орландовци или минимум - до постъпване в травматология.

Ще кажа така: забелязал съм една тенденция при българските чиновници, а и при мнозина нечиновнически българи. Тя е следната: когато става въпрос за случай, при който - спазвайки „правилата" - да не се предприеме нищо и да не се помогне на някого, да се възпрепятства някого, да се направи на някого "мръсно", като се спазят излишно скрупульозно някакви абсурдни бюрократични правила - българинът, имащ някаква властчица, ще ги спази така упорито и така злобно, че ще се чудиш и маеш - толкова ли е дисциплиниран наистина?

И обратното е вярно донякъде - когато трябва да се спазят правила, за да се помогне (но като се положи усилие!), за да се направи добро на някого - идва едно страховито: "О, това няма как да стане, о не, това няма да се получи, о не - това е невъзможно!" - тоест правилата като инструмент на злонамерения и нагъл мързел на българина.

Ако реша да подхвърля малко по-литературно и без научна проверка разни хипотези, бих могъл да кажа, че една от причините българинът да не спазва правилата е, че те винаги са му били натрапени, а не са се родили от изграденото от неговата воля и упорит труд свободно общество (което той осъзнава като Свое!) - правилата все са били или на болярина изедник, или турски, или съветски или американски. И българинът, общо взето, ги е спазвал зорлем и с чувство за унижение. И как иначе - те са му чужди и го „правят роб, слуга".

А друга хипотеза е, че докато в западните страни хората (ако приемем, че има нещо като генетична родова памет - и защо не, - ако следваме К.Г. Юнг!) все още помнят с клетките си, с вложеното дълбоко в колективното им съзнание... помнят всичките аутодафета, публични разчеквания между коне, публични одирания на живо, гилотини и т.н. (да си спомним смъртното наказание - при това за дете (!) при кражба на повече от шилинг - от "Принцът и просякът" на Марк Твен!), то българинът почти няма такива спомени за сурово наказани нарушения на правилата.

Колкото и "дива и азиатски жестока" да е била османската власт (тя всъщност е била хлабава, рехава, особено в късните години - безсилна и въобще не е осигурявала спазване на правилата), жестокостта и безчинствата са се вършели не заради властта, а именно поради липсата на власт. Подобен е случаят и с комунистическата диктатура, която много лаеше, но хапеше беззъбо и жалко.

Могат да се подхвърлят още много подобни хипотези, но все пак - да помним: българинът далече не е толкова особен и различен, непокорен и недисциплиниран, колкото (може би) ни се иска. Не сме уникални, колкото и да напираме за това. Просто сме обикновени хора. Като всички.

Свободата става свободия, разказват за чужбина, докато люпят семки на земята и пият биричка

Александър Ботйов, наследник на Христо Ботйов

Днес често говорим за европейски ценности. Българите сме много специфична подправка, която не понася лесно на чужденците. В същото време сме и традиционна балканска гозба, която е несъвместима с чужди подправки. С две думи, сме си неподправени. Нашият нрав е устойчив и не се дава лесно на западните ветрове. Много българи се опъват на родните правила, като току-що навити струни на гъдулка. Неподчинението звучи в ушите на закона като стара песен на нов глас.

Старите нарушения, но от новото поколение. Лица без правоспособност за управление на МПС или в неадекватно състояние яхват мощни возила. Последиците са видими - смърт на пътя. Войната по пътищата е война на светове. Светът на безнаказаните с чувство за надзаконие срещу света на невинните и изрядни шофьори. Държавата ни от много години опитва превенция срещу високите скорости. Различните управляващи са се постарали пътната ни инфраструктура да прилича на швейцарско сирене, но кратерите не спират бързаците.

Влизайки в чужда държава обаче, се случва друго. С преминаването си в Гърция например българските водачи сякаш претърпяват катарзис. Следят всяка табела за скорост, държат волана с две ръце, да не вземе да стане някое ПТП и отиде почивката, не за друго. Високите глоби не са по джоба на сънародниците ни, за разлика от тези у нас. Българинът си е българин у дома, навън е европеец.

В чужбина спазват правилата, но като си дойдат, се хвалят колко са прилежни, люпейки семки на земята и пийвайки биричка в парка пред децата, докато каишката на кучето им удобно се е настанила в джоба. Че какво лошо има триглави кучета да обикалят без контрол по площадките, нали децата трябва да се запознават с приказните светове. А и стопаните им са прави, че те не хапят - те изяждат.

Така както много българи сдъвкват и изплюват заветите на Христо Ботйов, който е написал - „Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата". Само че много от българите са приели свободата за свободия и не могат да се нарекат човеци в никой смисъл на думата.