От ПЕНЧО КОВАЧЕВ

Не прочетох “Винету” и не станах премиер

- Теди, на 7 октомври влезе в “Клуб 60”. Плаши ли те старостта?

- Плаши ме младостта. Потърсете очите на младите около вас! Няма ги. Вперени са в екранчетата на телефончетата. А за да разбереш някого, вгледай се в очите му! Плаша се за младоците. Ако нещо се случи с интернет, няма да знаят как да се приберат вкъщи без GPS. Разбира се, не се отнася за всички!

Но ми е тревожно за бъдещето на човечеството. Ставайки на 60, ме е страх единствено да не загубя интерес към сладостите на живота. Щото мнооого случки и събития съм изживял. Стигат поне за 120 години. Колкото до старостта, аз отдавна съм стар. Майка ми помни как като невръстно детенце съм й казал, че когато човек се роди, всъщност заспива, а когато умре, се събужда. Това може да му хрумне само на много възрастен човек. Като дете бях такъв.

Защо да се плаша от

нещо, което съм бил?

Страхувам се само от “техническите подробности”, свързани с остаряването- деменцията, паркинсона, алцхаймера… Предпочитам да ми се сбъдне едно “самоковско” пожелание от моята колежка Весела Колешанова: “Да си жив и здрав и да умреш прав!”

“Всъщност, какво дрънкам?! Страх ме е, как няма да ме е страх да не бъда в тежест на тези, които ще ми сменят памперсите. Между другото на 38 годишна възраст лежах абсолютно парализиран след катастрофа в Германия. Знам какво е да си с памперс. Не ми се ще да си припомням. Но има шанс да ме удари склерозата и да забравя немските си преживелици. Тогава старческият памперс ще ми се стори първи в живота - прощъпалник (пропамперсулник).

Ще се съберат роднини, ще гледат накъде ще се отправя, какво лекарство първо ще хвана и на него ще ми върви в живота, който ми остава… Знаеш ли, че Бърнард Шоу е починал на 97 годишна възраст, след като е паднал от дървото, на което се е бил покатерил? Не е лоша смърт, но предпочитам “Вазовата”. Май промених въпроса ти на “Страх ли те е от смъртта?”, а на този въпрос, ако кажеш “не”, си фукльо, ако кажеш “да”, си пъзльо. А аз “умрял” вече бях. След въпросната катастрофа лежах в кома един път 45 дни, после още 17. Не помня нищо.

 - Какво дете беше?

- Замислено, отнесено, обичащо самотата, която намираше между клоните на дърветата, по които се катереше и на които прекарваше с часове. Самотата беше убежище за мечтите. Мечтата е нещо много по-велико от желанието, затова е банално да мечтаеш на земята. Друго си е на дърво! Не съм мечтал за нищо от това, което съм в момента.

Плод съм на стечение на обстоятелства. Тъй като бях нисък на ръст, компенсирах с желание за лидерство и създадох бандата на “женомразците” в класа си.

Момичетата за мен бяха

някакво недоразумение на природата,

тъй като не можеха да се катерят по дърветата, нито да се бият и да играят футбол. Играеха на най-тъпата игра на света “народна топка”. Оттогава терминът “народен” ми се струва подозрителен. Особено ако е поставен пред съд, а и пред театър или ако в женски род е поставен пред република…

Раздавах на съучениците си книгите на Карл Май, които имахме вкъщи. Не “Винету”! Само нея не съм чел и затова не станах министър-председател.

Ще разкажа за първи път един спомен от детството. Бях на 9- 10 години. Една вечер баща ми се прибра пребледнял и каза, че го е извикал домоуправителят другарят Г. Бил пийнал и му показал пистолет и заповед да бъдем застреляни всички, включително тригодишният ми братовчед заедно с леля ми и чичо ми, ако се чуе сирена и се обяви извънредно положение, подобно на това, в каквото сме днес.

Такива заповеди издаваше партията, все още не “столетница”. Явно да се убиват деца, за нея е било нещо съвсем естествено. И като че ли продължава да бъде, щом си брои конгресите от ония времена. От този момент се чувствам виновен пред властта, а и нейна потенциална мишена и гледам да я отбягвам. Това беше “политическо отстъпление”, връщам се към въпроса.

Родителите ми се държаха с мен като с равен, а това би могло да мине за глезене. Вземаха ме с тях на гости и дори участвах в разговорите на възрастните.

Тъй като не разбирах за какво си говореха, намесите ми предизвикваха бурен смях. Още оттогава ми хареса да разсмивам хората. Особено по-умните от мен. Майка ми беше лекар на Младежкия театър и дежуреше на представления всяка вечер.

Отраснах в театъра - и зад, и пред кулисите. Спомням си един филм - “Траперът”. В него траперът, след като се хвана в един от собствените си капани, за да се освободи, си преряза крака… Така болезнено си представям и моето измъкване от захапката на театъра.

- В едно интервю майка ти Рада Москова ми каза, че веднъж те ударила със сабо по главата... Помниш ли за какво беше?

- Да. Карахме се за начина, по който може да се реши една задача по математика. Майка ми ми помагаше в уроците не само по литература. Между другото доста тройки и четворки получаваха нейните съчинения. А беше вече призната писателка. И още е. 

- Помниш ли коя беше първата книга, която отвори пред тебе вълшебната врата на приказния свят?

- “Котаракът в чизми”, “Мечо Пух”, “Алиса в страната на чудесата”. По-късно бях грабнат от приказките на Карел Чапек. Но първата книга, която ме “нападна” още на 5 години и половина беше, “Дон Кихот”. По нея започнах да се уча да чета благодарение на илюстрациите на Густав Доре. Те така ме “хипнотизираха”, че пожелах да разбера какво е написано около тях и взех, че попаднах в приказния свят на буквите.

Научих се сам

да чета!

Явно е било с “малко” помощ, за която обаче уж не мога, а май не искам да си спомня.

После в първи клас учителите ми се караха, че не чета на срички като съучениците си, и оттогава разбрах, че в една социалистическа страна “умението” се порицава. И че ако си по-напреднал в нещо от другите, най-добре за теб ще е да не го показваш.  

-  Какъв ученик беше като успех и поведение?

- Отличник. Внимавах в час и запомнях всичко. Помнех го само докато ме изпитат и го забравях. Тогава вкъщи почти не учех, а си играех, яхвайки стола, впрегнат в пианото, препусках на него и спасявах въображаемите пътници в дилижанса, в който се беше превърнало пианото. Останалото време четях (предимно Швейк по много пъти) и слушах музика.

Баща ми като музикант изпълнител на устна хармоника в оркестъра на Леа Иванова, като солист на квартетите “Брио” и “Ритъм”, като автор на текста и музиката на песента “Едно Малко Радио” и като композитор с награда от джаз фестивал в Монако имаше невероятна колекция от музика: джазова, класическа и естрадна - особено френска и италианска.

Настръхвах от невероятните джаз вариации върху Бах на пианиста Жак Лусие. Оттогава останах с грешното убеждение, че Бах е джазов композитор.

Зимно време, когато грееше слънце, баща ми, който официално беше лекар, ми даваше извинителна бележка, не ме пускаше на училище и ме пращаше на ски на Витоша.

Сега да минем към поведението. В 120-о основно училище в 7-ми клас прерязах крака на стола на директорката с един трион от кабинета по трудово обучение и когато тя седна, се сгромоляса пред целия клас. Бях веднага издаден от някого от съучениците си и принудително преместен в друго училище.

А тъй като ме беше страх от инжекции, по време на имунизации скачах от прозореца на лекарския кабинет и бягах. Веднъж ритнах топката към прозореца на учителската стая и го счупих. Това стана случайно, но фукльото в мен го изигра, че уж е било нарочно. А в 10-и клас в 22-ра гимназия класът заедно решихме и

подпалихме дневника

с двойките и тройките.

Слава богу, изгоря само той, а не училището. 

- Не мога да повярвам, че си учил във ВЛТИ. Защо си искал да станеш горски, след като  вече нямаше партизани?

- Не учех за горски, а за мебелно производство. Залъгвах се, че уча вътрешна архитектура- така звучеше по- “арт”. Истинското му название беше “механична технология на дървесината” -МТД. Следвах заради “учи, мама, да не работиш”. При социализЪма беше по-сигурно да имаш някакво, каквото и да било висше образование. А аз бях скъсан по сценография в Художествената академия, после и по актьорско майсторство във ВИТИЗ. Докато учех в Лесо-техническия, се подготвих по куклена режисура. 

-  Фактът, че си син на Рада Москова, помогна ли ти да влезеш куклено майсторство във ВИТИЗ?

- Влязох куклена режисура благодарение на режисьорския си анализ на пиесата “Момче и Вятър”, а и поради това, че шефът на комисията - режисьорът Димитър Стоянов (Митьо Сламката), се забавляваше от актьорските ми импровизации на изпитите по актьорско майсторство. Колкото до подготовката ми по режисура, Николай Стефанов - студент втори курс по театрална режисура при проф. Филипов, ми беше обяснил системата на Станиславски за половин час, а именно: Каква е разликата между събитие и обстоятелство, между задача и свръхзадача на образа, между действие и противодействие.

Разбрах какво е конфликт и че без него нищо не може да се случи в една пиеса. По време на изпитите срещнах Лео Капон, “конкурент”, с когото обаче бяхме измислили абсолютно еднакви етюди. Това, вместо да ни настрои един срещу друг и всеки да гледа да изпревари другия в представянето си пред комисията, ни сближи и решихме да подготвяме етюдите си заедно за следващите кръгове. Комисията доста се озадачи, че двама кандидат-студенти, вместо да се надпреварват помежду си, се подписват като един. От недоумение ни прие.

До края на следването си се подписвахме двамата под изпитните си работи, което беше прецедент за института. Дадоха ни дипломите само поради настояването на нашата учителка Юлия Огнянова. Съавторството ни продължи официално още няколко години след ВИТИЗ, а неофициално продължава и до днес. Но да се върна към въпроса. Разбира се,

майка ми, макар

и дъщеря на “враг

на народа”,

а самата тя обявена за “класов враг”, още на 16-годишна възраст, вече беше име в детската литература. Няма как това да не е спомогнало с нещо. Но мисля, че с работата си доказах, че освен “връзки” съм имал и необходимия минимум от качества. 

- Защо обаче после избяга от куклите и отиде при живите актьори?

- Защото учех заедно с Кръстю Лафазанов и Мая Новоселска в един клас и си помислих, че ще е загуба за театъра ни, ако тия двама крият лицата си зад параван и никой от публиката не ги вижда. Физиономиите им бяха по-интересни и от най-изцъклените куклени муцуни, а мимиките им доста по-изразителни от тези на повечето анимационни герои. Освен това аз не деля театъра на куклен и драматичен, а на интересен и скучен.

Ето конкретно как се случи “емигрирането” в “истинския” театър: ние с Лео Капон бяхме първите студенти във ВИТИЗ, чиито режисьорски работи влязоха в официалната програма на учебния театър. В тях участваха предимно Кръстю Лафазанов и Мая Новоселска. За групата ни “се заговори”. Дори ни поканиха на “Аполония” още като студенти втори курс, но…

Тогавашната власт се плашеше от групи и след като завършихме, ни разпръсна в различни куклени театри из страната, чрез идиотската наредба за задължителното 3-годишно разпределение, но…

Учителката ни Юлия Огнянова стана консултант и главен режисьор на смолянския драматичен театър и ни повика при себе си, но… Комитетът по култура забрани да отидем, тъй като имахме дипломи само за куклен, а не за драматичен театър, но…

Ние с Лео отидохме като уж кукломайстори на Юлия за постановката й “Щуро Племе”, но… Тази хитрост не помогна да ни назначат и директорът на театъра Райчо Гьорджев ни взе на своя отговорност. Така се събрахме куклениците Мая, Кръстю, жена му Елена и аз в Родопския драматичен театър през 1988 г. Лео остана във Варна при втората си жена и детето си.

Тук ще направя едно отстъпление. Пиша всичко това толкова подробно, защото колега актьор излъга в едно интервю, че съм работил едва ли не в който си театър искам и съм бил носен на ръце, защото майка ми била министър на културата!?

Това е недостойна

клевета!

Майка ми е била първо фурнаджийка, защото са й забранявали да следва, след това - лаборантка, защото са й разрешили само полувисше образование, и накрая, след като й позволяват чак на 28 годишна възраст да започне да следва медицина, става лекарка, и то с 66 лева заплата. В късните й години я назначиха за драматург в Централния куклен театър - закъсняло признание за детските пиеси, които написа.

Връщам се към моето житие. В началото на 1989 г. в община Красно село в София, общинска фирма “Сириус” (частните фирми още не бяха позволени) създаде общински театър със същото име. В него режисьори вече бяха прекрасните Сашо Стоилов и Анета Танева.

Аз дойдох с артистите си неканен, но радостно приет. Играехме представленията си в ритуалната зала на общината. Тя беше пригодена за бракосъчетания, а не за спектакли. Юлия пое художественото ръководство на театъра, но…

Стефан Янков ни прибра, заедно с Лео Капон в Младежкия театър, на който току-що беше станал директор. После Пламен Тимев-Ганди създаде частен театър “Ла Страда”… Още по- после Митко Тодоров ни приюти във Военния театър и по време на неговото ръководство имахме великолепно сътрудничество, което днес вече го няма. 

- Предполагам, че първата постановка е като първата целувка или първата любов? С какво помниш дебюта си на театралната сцена?

- Дебютът НИ, не МИ! Тогава още работех с Лео. И театралната сцена беше във ВИТИЗ. Представлението беше “Приказка за скитник” по Карел Чапек. Кръстю и Мая бяха великолепни клоуни и създадоха едно малко чудо на сцената. Сцената пък беше само един прост практикабъл с един прост прожектор, между които двамата виртуозно движеха куклите, направени от Лео и от мен. А първата ми самостоятелна работа беше в Толбухинския куклен театър.

Спектакълът беше по прекрасната приказка на Маргарит Минков “Как беше изобретено летенето”, а текстът написан от мен и Симон Шварц. В него се говореше за “първата мисличка за летене”, която се чудела в коя глава да влезе, тъй като никой не я искал. Накрая птиците я приели, полетели и като видели света отгоре, толкова се удивили, че започнали да пеят и по този начин се родила музиката, която дотогава не съществувала. Този спектакъл роди и една друга “мисличка” за женитба между мен и Мая. 

- Как пламна любовта ти, че наистина се жениш за нея и дори още сте заедно?

- На една обща с Лео Капон изпитна работа тя така фантастично изигра епизода си, че се влюбих моментално и дори в същия ден не се явих на среща с друга жена - стандартна хубавица, в която мислех, че съм влюбен. На всичкото отгоре срещата беше от сексуален характер, но някак си ми се отщя.

 - Кой те покани да работиш в Германия?

- Всичко се случи благодарение на изключителния театрален режисьор Митко Гочев, който отдавна работеше там. Актьорите Митко Марин и Милен Пенев му бяха говорили за мен и той дойде да гледа мой и на Мая гастрол с Толбухинския куклен театър в гр. Бохум, Германия. Шашна се от Мая, не от мен, но поради езиковата бариера, спусната пред всеки артист, покани първо мен в Дюселдорф като режисьор. Аз съм Стефан, той Димитър, но във всеки от нас имаше част от “Андрешко” и ето какво сътвори “Димитар Готче”“ за да ме докара в Дюселдорф: директор на театъра там беше Фолкер Канарис - удивителен интелектуалец и театрал.

Санчо Финци беше влязъл на мястото на Мариус Куркински, като Ромео в моите “Ромео и Жулиета” от Младежкия театър и успя да уреди гостуване на представлението в Кьолн. Митко докара Фолкер за да види спектакъла, и го излъга, че иска да ме вземе само за асистент. Нещо като “гег мен”. Той се съгласи.

След като вече се бях сдобил с немска работна виза, Гочев уж неочаквано се сети, че може в две вечери да се направят две различни Чехови премиери - едната негова, другата моя, колко различни ще бъдат те, какво богатство ще бъде това за театъра и колко интересно ще бъде всичко за публиката. Така аз направих немския си дебют с “Лебедови песни”- колаж от целия Чехов, повлиян от учителката ми Юлия, която вече беше правила “Брехтиада” и “Дядо Петкови бивалици - небивалици”, които съдържаха елементи от цялото творчество на Брехт и на Петко Славейков.

Немските критици класираха спектакъла ми на първо място в областта Норд Рейн - Вестфалия, включваща градовете Кьолн, Бон, Дюселдорф, Есен и Бохум, и така “славицата” ми тръгна. Без да имам агент, направих 15 постановки в Германия - в Дюселдорф, Бремен, Хамбург, Бохум, Щутгарт, Дармщат и Берлин. А сега COVID-19 ми провали 16-ия ангажимент в Хамбург.  

- Много време ли ти трябваше да свикнеш с немския начин на живот и манталитет?

- Наложих там моя начин на живот и манталитет. Един асистент ми каза- от теб разбрах, че работата трябва преди всичко да бъде удоволствие. Държах се провокативно, безотговорно и преднамерено странно. Нарочно закъснявах за репетиции и при всеки удобен случай демонстрирах някакво нахално превъзходство на моята нация над немската. Това ги объркваше, защото да си “расист” спрямо “расиста”, е великолепна тактика. Освен това репетирах на английски.

Това ги респектираше - не съм някой, който ще седне да им се подмазва, учейки езика им. Те трябваше да знаят езика, на който репетирам. Доста “щъках” из етажите на театъра и разсмивах всички - от техническия персонал до ръководството. Един директор на голям немски театър ми каза, че би ме назначил само за да го развеселявам. Но аз

предпочитам да съм

“шут” на крал,

не на директор!

Лошото е, че вече няма подходящи за мен крале. След смъртта на Ричард III, имам предвид.  

- Идвало ли ти е да зарежеш режисурата?

- Да. Дори ги обявих и близо две години не работех. Но с какво друго да се занимавам? Изкарал съм курсове за зимен и летен спасител, дори веднъж пред очите на Роза Радичкова и Марта Вачкова на плажа в Ахтопол спасих двама спасители, които не можеха да изплуват на брега.

Който не ми вярва, да пита Роза и Марта. Неслучайно ги споменах. Между огромните обли вълни винаги се получава засмукване навътре. Просто когато водата е най- ниска, трябва да си изпуснеш въздуха да потънеш, да се оттласнеш от дъното и да хванеш този, когото спасяваш, заедно с вълната в посока към брега. Но сега съм с пареза на левия крак, разместване на прешлените, изтръпване на долните крайници и не мога нито да плувам, нито да карам ски. А и вече съм на три пети век. (Тук се обади висшата математика от Лесотехническия институт.).

- И да завършим с годините, които навършваш - 60. Време ли е за равносметка?

- Много сухо звучи - равносметка. Време е за фукня! Чувствам се не горд, но спокоен от това, което съм свършил. И ми е достатъчно. Ще се запомни от тия, които трябва.

То е: Загатване на нова посока за театъра в България- за кукления и за драматичния. Преодоляване на цензурата на комунизма със спектакъла “Фантасмагории” от 1988 г. За него Юлия Огнянова ми каза: Ти срути табутата. Нов за България вид телевизионно шоу с най-големите за БНТ световни награди. (Спряно от Нидал Алгафари и Кирил Гоцев като недоказало се). Дадох рамо за изграждането на кариерите на няколко артисти у нас и в Германия. Но най- важното е, че не съм се унижавал пред никого. Никога и никому не съм се подмазвал. Не съм и навреждал на никого. И никога не съм членувал в БКП. Ура! (Канели са ме.) Искам да завърша с един стихотворен въпрос, отправен от майка ми Рада Москова:

Как духа си да опазя

бодър, светъл и различен?

Колко лесно е да мразя,

Колко трудно - да обичам.

По-хубаво се завършва интервю с въпрос, не с отговор…