На младите им трябва лидер като тях - неопетнен и ерудиран, казва естрадната певица пред "България днес". 

КОЯ Е ТЯ

Богдана Карадочева е сред най-големите имена в родната естрада. Удостоена е с наградата "Най-български певец" за 1998 г. от Сдружението за българска духовност, а едни от най-големите й хитове са "Дано", "Иване, Иване" и "Само за жени". За нея пишат песни композитори като Зорница Попова, Тончо Русев, Найден Андреев, Морис Аладжем. През 2018 г. е обявена за почетен гражданин на София. Карадочева бе и от най-известните лица на протестите на СДС с падането на червената власт. Какво мисли за сегашните демонстрации, разликите от сегашна и комунистическа България и как й се отрази коронавирусът - четете в следващите редове.

Борислав РАДОСЛАВОВ

- Г-жо Карадочева, следите ли протестите и какво е отношението ви към случващото се?
- Уважавам протестите, те са демократично право, но и изборите са много ценно нещо. Когато трябваше преди 30 години, бях първа. Още тогава с Васил Найденов ни каниха от СДС да ставаме депутати.

- Защо не приехте?
- Много разумно тогава казахме, че ние не разбираме от политика. А сега всички разбират. Смешно е! В България от политика и спорт се оказа, че всички разбират.

- Съжалявате ли днес?
- О, не. По никакъв начин. Не бих могла да се занимавам с подобно нещо. Трябва да има хора, които разбират от съответната материя - юристи, икономисти.

- Какво се промени за три десетилетия преход?
- България никак не е същата. Аз не вярвам, че България е на 111-о място по свобода на словото. Гледам много чужди телевизии и мога да кажа, че толкова свободно и с обиди никъде не се говори като у нас. Така че ние имаме не свобода на словото, а прекалена свобода на словото. Която стига до слободия и невъзпитание.
Колите не са същите. Улиците също. Съзнанието на хората и то. Младите не знаят какво е било едно време и дано никога да не разбират. Не знаят как не можеше да казваш какво мислиш, как не можеше да си купиш каквото искаш, как не можеше да пееш каквото искаш. Днес всичко е различно.

- За трудовите лагери не знаят също.
- Да. Дай Боже и да не знаят младите. Дано не се връща никога това време. То бе страшно и обидно. Ненавиждам агресията, жестокостта и простотията.
Друг сериозен проблем е разделението сред хората. А всъщност колко сме малки. Ние сме колкото квартал на Ню Йорк. Нека си помагаме. Имам една песен, в която пея: "Хей, хора, всичко е толкова просто. Ако сами си помогнем, ще ни помогне и Бог".

- Откъде трябва да тръгнем обаче?
- От смирението. И да се замислим малко какво следва. Винаги трябва да знаем какво ни очаква и дали тази алтернатива е най-добрата.

- Има ли такава?
- Сигурно. Трябва да я открият младите, сега е тяхното време да се борят и да го постигнат. Желая им го от сърце, но трябва разумно мислене и действия занапред. Защото най-лесно е да седнеш и да викаш, ама после? Какво става? Последиците са важни, но никой не може да ги предвиди като че ли. Вижте, ние сме царе на мрънкането и все да се оплакваме. Моята майка казваше така: "Никога не се оплаквай, защото никой няма да ти помогне". Всеки човек трябва сам да се бори за себе си. Ако сами си помагаме, ще ни помогне и Бог, а да вярваме в някакви химери е глупаво.
Спомням си едно време какви митинги и каква еуфория беше. Беше невъобразимо, наелектрезиращо, съдбовно! И после - недоволни хора. А България не е същата, за много неща се преборихме. Дори за това да можеш да протестираш. А тогава? Можеше ли да си помисли някой да протестира? Директно в милицията. В интересно време ни се падна да живеем, само дето война нямаше. Но пък има Ковид-19.

- Как преминавате през трудната ситуация?
- Нормално. Ето, в Испания протестират срещу затварянето на заведенията, задължителното носене на маските и казват, че няма вирус. Аз смятам, че и тук трябва да сме по-смирени. Да спазваме разпоредбите, за да запазим и себе си, и хората, които обичаме. Просто - малко по-кротко. Стига с тази агресия! Особено гледам едни агресивни жени, което е много грозно. Те трябва да бъдат жени в крайна сметка, само стават за смях.

- Сега някой канил ли ви е на протестите?
- Не, това е по желание. Участвах навсякъде в протестите в началото на 90-те години. Пътувах всеки ден из страната абсолютно безкористно, без да получавам и стотинка. Но имаше кауза тогава. Сега няма. Много бих искала младите хора да имат лидер, който е като тях - интелигентен, неопетнен, ерудиран. Лидер, който да предава послания, защото аз не чувам послания. Само "Долу" не е послание. Трябва да има и "Горе". Така мисля.

Цялото интервю четете ТУК.