Докато крачим по хълма над кроткото селце Микладалур (прочуто с легендата за жената-тюлен), внезапно попадаме в облак от врява. Малко по-натам, на върха на хълма, се люшка наляво-надясно обширно, светло петно. Трябва ми малко време, за да ги фиксирам: еуфорично стадо гъски. Може би 50, може би повече - тъй или иначе не съм зървала толкова гъски на едно място досега. Нямаме идея защо крещят до бога и решаваме да се приближим. Тогава отведнъж започвам да припадам от смях. Виждайки че ги приближаваме, гъските се втурват вкупом към нас! Всичките! Приличат на пълнички родопски бабета с широки поли и добре пристегнати забрадки, които търчат с поклащане, вряскат една през друга и, изобщо, изглеждат сякаш фасулът им е изкипял и те се носят към печката да вдигнат капака.

Тъкмо когато сме потънали в пълно недоумение какво става, зад гърбовете ни се чува звук от автомобил. От стария пикап излиза човек на около 50, започва да вади големи черни кофи една след друга и да ги изсипва на гъските. Оказва се, че Тумас е техният стопанин и гъските познават, че идва още отдалече, докато е е-ей там долу по пътя.

- Щастлив съм, че успях да се уговоря с няколко хлебарници да ми дават старите хлябове в края на деня. После ги дробя, мокря и ги нося на гъските, иначе няма как да ги храня - да купуваш жито и подобни е ужасно скъпо на Фарьорските острови.

Тумас е родом от Микладалур. Роден е по времето, когато дотук още нямало тунел и трябвало да се катериш с часове по отвесната, опасна канара, за да идеш до съседното село от другата страна - Троланес.

- Имахме една учителка за двете села, спомня си Тумас. - Две седмици беше при нас, после изкачваше планината и две седмици предаваше на децата в другото село.

След това Тумас потупва свойски двете си овчарски кучета и се мята бързо в пикапа. Трябвало да върви вече, имал да събира сено. Колата му се стопява в далечината, а гъските, които са изгълтали пет кофи стар хляб, са позагубили истеричния си вид. Само оцапаните им с попара глави напомнят каква гладна какофония беше преди малко тук.