На 19 юли легендарната Богдана Карадочева навърши своята 70-годишнина. Много от нейните песни като “Дано”, “Остаряваме бавно”, “Иване, Иване” и “Нова година” са се превърнали във вечни български хитове. Синът ѝ Лъчезар Аврамов е режисьор на филма “Снимка с Юки”, в чиято главна роля е Руши Видинлиев. От него има двама внуци, за които се грижи през лятната им ваканция. Заедно със съпруга си, композитора Стефан Димитров, Богдана Карадочева постоянно работи върху идеи за нови песни.

- Г-жо Карадочева, как отпразнувахте своя юбилей на 19 юли?

- Много хубаво посрещнахме рождения ден. Отидох до морето за 3 дни с много близки мои приятели. Там дойдоха още приятели и станахме една приятна групичка. Бяхме на брега на морето, преди Созопол. Беше фантастично. Въобще много е красиво нашето море. Трябва да го рекламираме, но и да го пазим. Да не се превръща в място за алкохолен туризъм и търговия, а да бъде красиво място за почивка.

- Това ли беше вашата лятна почивка?

- Засега да. Може би през септември ще отида до Гърция. През юни и септември е много хубаво там, защото няма толкова много хора. Ходила съм две години поред в Гърция и е много горещо през юли и август и да стоиш в хотела на климатик... какъв е смисълът.

- Какви подаръци получихте?

- Отдавна не ме интересуват подаръците. Получих прекрасни цветя. Бяхме заедно, пихме шампанско. Имаше и сантиментален подарък, но това е много интимно.

- Предимно в грижи за внуците ли преминава за вас лятото?

- Да. Те са две прекрасни момченца Димитър и Борис, които учат в музикалното училище. Много са сладки и много умни. Много ме забавляват. Най-забавно ми е с тях.

- На колко години са?

- Димитър е на 10 г., а Борис ще стане на 8 г. през септември.

Но дори когато не са около мен, винаги имам какво да правя.

Мисля нова песен,

пиша текст

или чета. Много обичам и да решавам кръстословици, защото разбрах, че това е много силно лекарство срещу алцхаймер. И в най-елегантната чантичка на английската кралица винаги можело да се намери сгъната кръстословица. (Смее се.)

- Какво обикновено правите заедно с внуците си?

- Това, което ме дразни при тях страшно, е, че като дойдат при мен, моментално единият отива на компютъра, а другият взема таблета и не говорят. И аз започвам да се карам. Но това го виждам навсякъде. На “Витошка”, където живея, виждам млади, хубави момчета и момичета, стоят в кафетата и не си говорят. Всеки си гледа в телефона. Това е ужасяващо. То май и светът е такъв. Да се видят, да си говорят...

- Да се целуват.

- Да се целуват, да се обичат. Поколението е такова. Опитвам се всеки ден да откъсна внуците си от новите технологии, обаче не е много успешно.

- Какво учат те в музикалното училище?

- Големият Дими учи ударни инструменти, а малкият свири на виола и му е много интересно. Аз не казвам, че ще станат музиканти, обаче в музикалното училище се получава култура. Те знаят кой е Бетховен, кой е Вивалди. Това са неща, които е добре да се знаят още от ранна детска възраст. Учат английски. Големият говори учудващо добре. Будни деца са.

- Имат ли наистина желанието да се занимават с музика и като пораснат?

- Да, имат, но не знам дали искат да станат музиканти. С тези компютри по-добре да станат компютърни специалисти. (Смее се.) И без това с музиката не са уредени много нещата в България. Труман Капоти казва, че в изкуството трябва поравно да имаш талант, труд и късмет. Късметът е много важен за всяко нещо. В изкуството специално едно произведение трябва да има късмет.

- Вие имали ли сте късмет?

- Имала съм късмет да попадна на страхотни музиканти, поети, Вили Казасян, който ме откри. Той ми помагаше във всичко. Пяла съм по най-големите поети. Това е късмет.

- Бихте ли поощрили Димитър и Борис да тръгнат по пътя на музиката?

- Разбира се. Каквото искат. Те са свободни и умни хора. Нека вървят натам, накъдето ги поведе сърцето им. Те през лятото вземат уроци по солфеж. Като идват вкъщи, ги препитваме със Стефан и знаят.

- На какво ги учите?

- Аз ги уча да бъдат добри хора. Да са добре възпитани. Това е много важно, защото този тип хора са много дефицитни в момента. Гледам колко са станали агресивни всички. Аз искам те да са добри. Научила съм ги на детската молитва “Дядо Господи, прости ми”. Винаги си я казват. Да бъдат смирени, както винаги ме е учила майка ми. Доброто възпитание е много важно нещо, да знаеш как да се държиш.

- Неблагодарна професия ли е тази на артиста?

- Ако става дума за пенсиите, вече ми дойде до гуша от тази тема. Някои даже го тълкуват много глупаво. Аз говоря за съсловието. Нашето съсловие от български артисти навремето изнасяше хиляди концерти. Във всеки град залите бяха претъпкани с публика. Знаеха песните ни наизуст. Аз не говоря за себе си. Говоря за това съсловие, че то трябваше да бъде оценено, защото държавата получаваше много пари от нас, от препълнените зали. Ние пеехме по текстове на поети, музиката, написана от най-големите композитори, аранжимента от най-добрите аранжори. И тогава нямаше мънкане, а излизаш и пееш. Вили като кажеше: “Раз, два, три!” и започваш да пееш.

Тази професия прави артистите щастливи. Какво по-хубаво от това да си на сцена, да си на турне. Аз винаги казвам, че турнето е най-забавното и веселото нещо. Да те аплодират, да пеят хиляди заедно с теб. Разбира се, понякога е много изморително, защото може да имаш по два-три концерта за един ден. Тичаш постоянно, а трябва да си в кондиция. Да имаш глас, да изглеждаш добре, защото те гледат като през лупа, когато си на сцената. На края на деня едва си стигаш до леглото, но е като наркотик.

- Музикалната ви кариера започва още когато сте на 14 г. Как навлязохте толкова рано в професията?

- Явих се при Вили Казасян. В оркестър “Студио 5” има една рубрика “Микрофонът е ваш”, всеки можеше да излезе, да се пробва и аз излязох. След като изпях една френска песен, Вили каза: “Това е моят телефон, обади ми се другата седмица.” След това отлагаше за другата и за по-другата седмица и така мина почти година. Най-накрая каза: “Ела сега да видим какво ще пееш.”

Първият ми запис беше песента на Силви Вартан. “Аз ще бъда с чудна рокля”. Тя беше страшен хит. После Нети и Дони я изпяха, но те я направиха малко комедийна, а тя беше много искрена за едно момиченце, което иска да отиде на бала и да танцува със своя любим.

- Кога се появи желанието ви да се занимавате с музика?

- От съвсем малка. Свирила съм на пиано. Моите родители бяха много музикални. Баща ми беше меломан. Имахме огромна колекция от плочи вкъщи - над 4000. Много опера и симфонична музика слушахме. Аз обожавах операта и мечтата на моите родители беше да бъда оперна певица. Първо не ме пускаха в операта, защото бях много малка, но баща ми беше приятел с диригентите и те ме вкарваха през оркестрината. Бях на 5-6 г. и бях научила арии на Кармен и на Азучена, а те ме качваха на масата да ги пея.

Майка ми така си отиде с болката, че не съм станала оперна певица, защото тя обожаваше опера. Казваше: “Вместо да пееш Азучена, ще пееш в някоя кръчма.”

- Кой момент от своята кариера приемате като най-голям успех?

- Благодаря на Бога, много успехи съм имала. Още на 17 г. спечелих в Сочи първа награда. После “Златният Орфей”, който беше нещо изключително престижно. Генко Генов беше един неповторим човек и организатор, полиглот, контактен, интелигентен. “Златният Орфей” беше за българина прозорец към света. Чувахме много големи звезди само на “Златният Орфей”. За нас той беше празник. Готвехме се за това събитие цяла година. Мислехме песни, дрехи си шиехме специално за него.

- Много пъти сте имали възможността да заживеете в чужбина. Защо не избрахте да се развивате зад граница?

- О, никога не съм искала. Много странно, сега искам вече. (Смее се.) Толкова съм идеализирала всичко в България и в София. Обичам си града, обичам си улицата. В Париж се бях хванала на бас, че “Витошка” е широка колкото “Шан-з-Елизе”. Прибирам се след пътуване и първото нещо, което направих, е да си отворя прозореца и да си кажа, че съм луда, защото “Шан-з-Елизе” е 5 пъти по-широка. Отвън се идеализира.

- Срещали сте се с големи звезди като Стиви Уондър. Как се запознахте с него?

- О, той беше страхотен. След концерта му в Милано аз, Стефан и сина ми отидохме в гримьорната му. Заведе ни негов много близък приятел. Аз по-скромен човек и по-гениален не съм виждала. На сцената беше страхотен. Стефан му каза: “Страшен си, брадър!”, а той вика: “Наистина ли? Хареса ли ви?” Това, което много ме впечатли, беше, че след концерта си имаше на шкафчето 2 сандвича и 3 бири.

Тук идват разни звезди и искат омари и не знам си какви измишльотини, а той имаше 2 сандвича. Това е Стиви Уондър. Истинските неща са обикновените.

- Много от песните ви добиват голяма популярност, но една става символ на надеждата, на доброто. Как се роди песента ви “Дано”?

- Дошла ми е до гуша. Толкова пъти съм я пяла. Тя е по текст на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров, но е писана за един филм за едно куче и една котка - Спас и Нели. Обаче аз, като я чух тази песен, и си казах: “Тук има символика, има нещо, от което ние, хората, се нуждаем. Да сме добри.” За съжаление, тази песен не можа да промени много от хората. Толкова завист и злоба не съм виждала в България, колкото сега.

- Тази песен е събирала хиляди на митингите на СДС през 90-те.

- Даже стотици хиляди. Такава еуфория беше. Всички сини излизаха по балконите и имаха надежда, че ще се промени нещо, а сега някаква носталгия по миналото. Не мога да го разбера защо. Мисля, че тъгуват само по това, че са били млади.

- Няма как да не ви попитам за приятелството ви с Емил Димитров. Какви са последните ви спомени с него?

- Най-добрият човек, когото познавам. Никога не каза една дума срещу някого. Песента “Моя страна, моя България” беше забранена, защото била песен на емигранта. Емил много страдаше за това. Тя наистина стана песен на емигранта. Емил я направи с любов и е плакал като дете, че я забраниха. “Ще се върна”, защото е бил някога в Русия или някъде другаде на турне. Не го разбраха.

Последният ми спомен е малко преди да си отиде. Ходех почти всяка неделя. Винаги искаше да му приготвя раци или скариди със сос бристол и след това искаше задушено телешко с картофено пюре. Това му беше любимото. Страхотен приятел. Пътували сме с неговата кола хиляди пъти. В Париж живяхме заедно и никога не е казвал и една дума срещу някого.

- Вашият син Лъчезар Аврамов е режисьор. Той допитва ли се до вас за съвети и за мненето ви?

- Не. Той е много убеден в това, което прави, и това е много хубаво. Отстоява си позициите. Дори когато става дума за най-малкото нещо. Глупаво е да му се намесвам в изкуството. Той между другото ми е голям почитател. Знае всички мои песни. Има ги записани, свири ги на пиано.

- Знам, че не сте поощрявали той да учи режисура. Защо?

- Изкуство и изобщо кино не се прави лесно в България. Последния си филм “Снимка с Юки” колко години го прави и през какво ли не мина. Много ми се искаше да замине за чужбина и там да учи. Той обаче беше категоричен, че ще кандидатства режисура в НАТФИЗ. Лъчезар завърши гимназия на 17 г., защото тръгна на училище по-рано и аз си викам него кой ще го приеме толкова малък.

Първият му изпит беше съчинение по тема и аз отидох да видя резултатите. Гледам на първо място Лъчезар. Щях да припадна. Викам си: “Боже, този ще вземе да влезе!” (Смее се.) И влезе.

- Слушате ли съвременна българска музика от популярните млади певци?

- Слушам понякога, но не ми харесва, защото, първо, няма музика и, второ, няма текст. Повечето изглеждат като на матрица, целулоидни кукли - еднакви.

- Знам, че сте живели заедно с Лили Иванова навремето. Как се случи така?

- Да, случайно двете бяхме в Париж и решихме да си вземем един апартамент заедно. Аз много ѝ се възхищавам, че е железен професионалист и е посветила живота си на това, което прави.

- Кой е най-големият ви гаф на сцена?

- Имам хиляди. Забравяла съм текстове, спъвала съм се, разсмивала съм се на сцената, но моят най-голям гаф, е когато пътувам с един цирк на турне. Учеха ме в автобуса да играя белот. Заплеснахме се в игра. Изведнъж чувам: “Богдана на сцената!” Тичам към сцената, излизам пред публиката и изведнъж поглеждам в краката си. Виждам, че едната ми обувка е цялата кална, а другата е чиста, златна като на Пепеляшка. Исках да умра в момента, обаче не умрях. Вечерта сме в ресторанта и едни момичета ме питат това модерно ли е, а аз им казвам, че това е последна мода. (Смее се.)