- Аз съм щастлив човек, но мога да живея и с нещастието. По средата им няма нищо

- Имам много неизпратени писма, повечето до приятели. Пазя ги и ще ги изпратя

Навръх 75-ия си рожден ден Цветана Манева е в Берлин и работи. Участва в кампанията “Известни артисти четат български автори” и представя романа на Мария Касимова-Моасе “Балканска рапсодия”. През целия ден телефонът ѝ не спира да звъни. Изключва звука му, когато започва разговорът ни. Отдава цялото си внимание на работата си. По-късно пак го включва и ѝ се обаждат десетки близки и почитатели. Лили Иванова пита къде да прати букет. После звъни президентът, иска да я поздрави. Късно вечерта на сцената ще я изненадат и със 75 лалета. Съпругът ѝ Явор Милушев ги праща за рождения ѝ ден, който Цветана Манева този път ще сподели с другия си партньор в живота - публиката. 

- Винаги ли работите на празника си, г-жо Манева?

- Не, но често се е случвало. През по-голямата част от живота ми, в предишната система все така се случваше да играя на Бъдни вечер например. Но пък това ми даде и незаменими шансове, така се запознах с Емил Чакъров. На една Бъдни вечер имах представление, той ме чакаше и ми се представи. Това са невероятни шансове.

- Приемате ли публиката като ваше семейство?

- Не, не гледам на публиката така. За мен тя не е семейство, а партньор. Искам да ми е равностоен партньор и ако тя наистина се окаже такъв, то представлението има успех. Затова го правя! Не искам да я предизвиквам. Искам тя да се чувства като на премиера, да се вълнува, аз да съм в тази нейна енергия. За да може това, което се случва на сцената, да преминава в залата, а от залата да се връща към сцената. Това движение и чувство се наричат театър!

- Промени ли се публиката през годините?

- Да, и това е нормално. Всяко време има друг рефлекс, друга динамика. Но аз играя в спектакли, които имат своята публика. Например “Хората от Оз” се гледа по няколко пъти от млади хора. Явно, че търсят нещо и го намират в този спектакъл – заслугата за него е на Яна Борисова и на колегите ми. Но, да, публиката е променена. Очаква винаги да е шумно, бравурно, да се чувства провокирана, като ощипани от актьорите... А на мен много ми липсва тишината в българския театър. Навсякъде, където мога, се старая да ѝ отдам почит. Тишината много говори, мълчанието е винаги красноречиво.

- Щастлива ли сте?

- Да, аз съм щастлив човек, имала съм много щастливи мигове. Щастието е миг. Най-невероятното е, че то се появява, когато най-малко го очакваш. Щастието не можеш да го програмираш. И тази интрига на мен много ми харесва. Затова му се отдавам напълно и съм човек, който може да живее и с двете – и с щастието, и с нещастието. По средата им няма нищо. Човек трябва да е някъде, да направи избор. От тебе зависи какъв ще е. 

- Като казахте избор – киното или театърът?

- Ооо, и двете! И двете имат голяма прелест, различни са, доста по-различна техника изискват от актьора. И все пак магията в театъра, тези час и половина-два с публиката са едно чудо. А киното изисква други рефлекси, готовност, подреденост, защото се снима разбъркано, а актьорът трябва сам да подреди героя си, да си начертае графиката му. Това се отнася особено за сериалите. Та и двете. Не бих се отказала от нищо, което ми харесва. Не бих отказала нито филм, нито сериал, нито спектакъл, стига да отговаря на критериите ми. А в тях вече влиза и възрастта ми. 

- Има ли роля, която не изиграхте?

- Милкана от “Майстори”.

- А коя е ролята на ролите? Любимата, най-желаната?

- Обичам ролите си, всичките. Дори и тези, които са кръвожадни. Обичам героините си. Всеки герой има право на защита, актьорът е единственият, който може да му я даде. Казват например, че палачите имали много добри семейства. И аз все търся къде е заровено кучето, каква е причината, какво се крие зад това, че някой е лош, и какво, когато е добър.

- Едни от най-запомнящите се ваши роли са на силни жени. Такава ли сте и в живота? Жена, която се справя с всичко, която може да оцелее и сама?

- Не, аз не се справям сама. Имам семейство, имам съпруг, имам дъщеря, имам внуци, имам приятели, на които разчитам. Разбира се, когато има изпитание, се старая да премина през него. Така съм възпитана, че животът е изпитание, с което се справяме. 

Ако не можеш, трябва да извикаш за помощ, но на мен това ми е трудно – да поискам помощ. Но големите тегоби са ме отбягнали. Или аз не съм ги предизвиквала. Разбира се, случвали са ми се и лоши неща, които трудно съм понасяла. Приятелски предателства, зачертаване като актриса – това беше в края на едната и в началото на другата система. Та тогава, както казвате, бях силна жена. Казах си, че аз не съм човек за една система. Мога да започна отново отначало. И започнах. От самодейния театър. Извървях отново целия път, само че скоростно. За 3 години всичко си дойде на мястото.

- Много ваши колеги се ангажират с политиката, а вие след 1989 година се държите стриктно настрана. Свързано ли е с тези предателства?

- Не! Предателствата са моя лична грижа, изводите са ми лични, не мога да ги превръщам в обществена, да не говорим, политическа някаква работа. Аз съм била народен представител четири мандата, бях кандидат-член на ЦК на БКП и собственото ми разбиране е, че в един такъв момент човек трябва да направи крачка назад и да освободи пространството. Трябваха нови хора, които не са ангажирани. Колкото и да са били честни, смели, дисидентски настроени... Моето разбиране е, че трябва да се отстъпи. Новото да не се занимава с чистенето на стари петна. 

- Разочарована ли сте от това, което се случи с България?

- Разочарована съм от себе си, че очаквах, че ще стане по-бързо. Но както се казва в Библията, трябват четири поколения... 45 години стигат. Останаха 15. Не съм песимистка, много вярвам в новите поколения, които идват. Те притежават качества, които за нас са неразбираеми, не искаме да ги преглътнем просто защото сме от другия век. Ние сме по-предпазливи. И това е разликата – младите са смели, старите са предпазливи и внимателни.

- Вие преподавате в Нов български университет. Виждали ли сте сред студентите си новата Цветана Манева, новата Невена Коканова? Има ли ги?

- Невена Коканова е прекалено запазена марка. Дали ги има сред младите артисти, ще проличи далеч по-късно. Има и талантливи млади хора. Но дарбата не е достатъчна. Талантът е работа. А актьорската работа е много неблагодарна работа, вторична, зависима. Зависим си – от авторите, от режисьорите, от партньорите. А и трябва много внимателно да извървиш пътя към себе си, да се намериш, да се одобриш. Изпитание е да се изправиш на сцената, да говориш на толкова хора, авторът да говори чрез теб. Това за мен е много отговорно и ангажиращо. 

- Младите актьори днес имат шанс да участват и в холивудски продукции. Съжалявате ли, че вашето поколение нямаше тази възможност?

- Не, не, не. Не съжалявам, защото мястото, което имат българските артисти в тези международни чужди продукции, за жалост, не е централното. Задачите им са доста под нивото на дарованието им. Но холивудските актьори си имат профсъюзи, фирмите им си имат политика. От друга страна, колегите казват, че това е една добре платена работа, а общуването с американски звезди е богат опит. Това ги удовлетворява. Аз обаче не бих се съгласила, все пак аз съм разглезена артистка, искам главни роли!

- През последните години в Холивуд се заговори много за мястото на жената в киното. Има ли подобен проблем в България, подобна дискриминация?

- Съдейки от собствения си опит, не. Цялата акция с #metoo... аз съм доста резервирана към нея. Според мен е недопустимо да направиш съзнателен компромис в името на бъдещето си в киното, за ролята, която искаш да получиш, а след 30 години да започнеш да се изявяваш като жертва. Непочтено е според мен. Все пак мъжете също ги е раждала жена, и те имат майки. Милост трябва да има някаква. Давност. На мен ми е много мъчно за актьори като Кевин Спейси. Те го разкостиха. Изхвърлиха го, изритаха го. Стойността на човешкото същество за мен не се измерва с това дали е мъж, или жена. Просто е човешко същество.

- Днес ще сте в друга роля. Ще четете откъс от романа “Балканска рапсодия” на Мария Касимова-Моасе. Защо избрахте този роман?

- Защото ми харесва. Мария пише много интересно. Вътре има любопитни факти, които мисля, че много малко хора знаят. Семейството ѝ се състои от хора от две етнически групи, от две религии, от силни жени. Тези жени, които тя описва, са автентични. Това ме привлича. Има чудесен език.

- А вие самата бихте ли написали своята история или нещо друго?

- Много често ме питат кога ще напиша нещо, много хубаво съм говорела и затова трябвало да пиша. Сигурно говоря хубаво, казвам винаги това, което мисля, и това е достойнство в днешно време. Но като седна да пиша, аз съм толкова крайно взискателна, че излагайки мисълта си на лист, аз веднага се превръщам в своя коректор. Започвам да местя, да махам едната дума, да слагам другата дума и то изчезва, дори смисълът се сменя. Да напишеш нещо, е отговорно, то остава завинаги. Само като си представя това “завинаги”, и ме побиват тръпки, толкова е сериозно. Там някъде изчезва поривът. Но имам много неизпратени писма до много хора, може би ще ги изпратя. Това е. 

- Писма до приятели, до близки или до колеги?

- Различно е, има и до приятели. Повечето са до приятели.

- Кои са най-близките хора на сърцето ви, с които сте работила и са останали после и в живота ви?

- О, много хора. Но този, който ми е бил най-близък, той, за жалост, си отиде рано, е режисьорът Любен Гройс. Всички, които сме били в негова постановка, имаме особена връзка. С Явор Милушев имам връзка, както се казва, житейска. Но с Ириней Константинов, с Илка Зафирова, с Татяна Лолова са връзки, които се запазват. Татяна Лолова е актрисата, от която аз много се възхищавам. Някаква необятност театрална представляваше тя за мен. Въобще с всички хора, които съм играла, остава специална връзка.

- Какво ви предстои?

- Последната четвърт на повествованието. Казахте, че ме смятат за силна... Давам си сметка какво предстои и не се страхувам. Не се страхувам от старостта, тя ми личи и аз харесвам бръчките по лицето си. Те са знаци от живота ми. Но голямо изпитание е да преминеш оттатък... Наблюдавам се и искам да бъда подготвена. Не искам старостта ми да бъде наказание, искам да се науча да се разделям с нещата, които обичам. Защото продължаваш да желаеш и да обичаш, но възможностите изчезват. И затова се иска спартанска работа. Гладиаторски трябва да посрещна този факт. Мисля, че ще успея, не знам. Ако наистина съм силна, ще успея. 

*Интервю на Капка Тодорова