„Перестройката” в СССР започва с избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар. Той е млад, енергичен, напорист и има реална представа за взаимоотношенията в света. Какви са отношенията с Тодор Живков? Как протичат срещите им и защо макар опитите за стопляне и сближаване между двамата лидери не успяват.

Предлагаме ви откъс от книгата „Превратът 10 ноември 1989”, от който ще научите повече за взаимоотношенията Горбачов-Живков.

Здравото рамо

То наистина е твърде здраво и подкрепя много стабилно. Защото го виждам да е в Кремъл и да е на Михаил Сергеевич Горбачов. А неговата дума е тежка и в най-голяма степен може да определи кое и как да бъде в братска социалистическа България.

Тази България посрещна с много възторг и надежда избора на Михаил Горбачов за генерален секретар на ЦК на КПСС. Млад, енергичен, напорист и най-главното – хармоничен със съвременните взаимоотношения в света и реалистичен за състоянието и потребностите на социалистическото общество. Горбачов веднага създаде такава представа за себе си. Възхищението от него повишаваше градуса си и от инстинктивното сравнение с неговите предшественици, които освен възрастово и здравословно са неподходящи да бъдат начело на тази велика страна, бяха оковани от веригите на партийно-бюрократичната рутина, страдаха от параноя за всесилие и благополучие, тъпчеха на едно място и не можеха да излязат от сянката на Йосиф Висарионович Сталин. Дори и Никита Хрушчов, който го разобличи и развенча.

Хората и политиците от Изток, а и от Запад още повече се възхитиха, когато Михаил Горбачов обяви преустройство, на руски „перестройка“, на социализма в демократичен и човешки, а на международните отношения — в открито и взаимно разбирателство. Това понятие „перестройка“ точно така влезе в речниците на всички езици по света и се повтаряше от уста на уста като парола за мир и вдигане на „желязната завеса“. Започна истинско разведряване – ограничаване и прекратяване на ядрени опити, разоръжаване, взаимно намаляване и отдалечаване на войски, лимитиране на стратегически ракети... и върховната политическа надежда — уговаряната предстояща среща Михаил Горбачов – Джордж Буш в Малта на кораби сред Средиземно море, на която да се обяви краят на студената война.

На нашите чичовци в селските и кварталните кръчмета, дето все бистрят политиката и тя все е мътна, Горбачов постоянно присъстваше в приказката: „Този човек ще ни оправи“, „Този човек ще ни отведе към добро“, „Абе този белег на челото няма да е случаен – той ще е знак Божи!“ „Политици“ от по-висок ранг умуваха и пророкуваха: „Най-после се появи четвъртият, този след Маркс, Енгелс и Ленин, който при съвременните условия ще открие и посочи пътя за развитие на социалистическата система.“

Не може да се каже, че в международните отношения всичко вървеше гладко, но напредъкът беше действително голям. Обаче в Съветския съюз и социалистическата общност основните проблеми оставаха и безпокояха, кризисните процеси се задълбочаваха. Твърде скоро надеждата загуби яркостта си, у някои започна да мъждука, у други съвсем угасна.

Край на студената война в политиката е начало на гореща война в икономиката. А в това отношение перестройката нищо не преустройва. Горбачов говори добре, обещава много, но съществена дейност не предприема. Икономическият механизъм продължава да буксува, а той не прави опити да го промени. Или не знае как, или не може. Ноември 1985 година, Горбачов изнася доклад пред Върховния съвет на СССР за предстоящата дванайсета петилетка, озаглавен „Стратегия за възход на социализма“. И сега, след четири години, по всичко личи, че това ще бъде последният петилетен план на Съветския съюз, а докладът в действителност се оказа „Стратегия за падение на социализма“. Очевидно и Горбачов остава в сянката. Изглежда, е много тежка, а може би е удобна и приятна. Да предоставим това да го каже историята. Но в социалистическите страни започва друга перестройка – от голямо възхищение към голямо разочарование от Михаил Сергеевич Горбачов.

Разочарован е и Тодор Живков. По-рано от много други. Естествено – има лични разговори и непосредствени впечатления от Горбачов, разполага с повече информация, знае какво става или, по-точно, какво не става в СИВ. А там като на длан се вижда и състоянието на националните икономики, и общо на социалистическите страни, членки на тази организация. И Живков пристъпва към действия в две направления: българско – нова концепция, коренен поврат, решително настъпление; в общосъюзно – предложения за реорганизация и принципно нови взаимоотношения в СИВ. Долавям, че започва да уговаря и някои източноевропейски колеги за нещо като общ фронт на малките против великия.

Дързостта, трябва да се признае, е твърде голяма. Начинанията и за България, и за СИВ не могат да не се възприемат от Горбачов като самоволие и въставане против статуквото и естествено е да започнат да дразнят лъва.

Все пак Живков се престрашава да влезе в прикрито противоречие. Как, той си знае. Но може и да се гадае: досега винаги е оцелявал – трябва и сега да успее; време е на исторически кръстопът – който определи и поеме вярната посока, той ще бъде героят, няма какво много да губи – 400-те милиона долара годишно, изпросени от Брежнев, вече не ги дават и кранчетата едно по едно се затварят. Да го отстранят – едва ли. Хората около него, с едно-две изключения са му верни и предани, а на други акции вече им мина времето В края на краищата трябва да се рискува, макар и разумно – славата иска жертви. Много мотиви могат да подбудят човек да предприеме пробив, щом живее с амбицията да бъде начело.

Така връзките на дружбата между Тодор Живков и Михаил Горбачов започват да изтъняват и постепенно да се късат. А имало ли е въобще лична дружба между тях? Сигурен съм – не! Мисля, че още когато са се видели, не са се разбрали. Горбачов е определил Живков като „старата гвардия“, която не възприема нови идеи, експерименти и подходи. Живков е срещнал Горбачов колебливо, с едно наум: „Дано този най-после направи нещо” и повече с усещането, че този „младок” ще започне да учи баща си... Това недолюбване от пръв поглед минава през взаимни подозрения и постепенно прераства в антипатия. Невероятно и парадоксално – събира ги и ги разделя перестройката. Живков обвинява Горбачов, че не я възприема, а само парадира с реформизъм плюс отстъпление от социализма по думите на Александър Яковлев. Има и едно подозрение към Горбачов. Противник на перестройката да е официалното обвинение на Живков, а да се касае до това, че жабата иска да скочи от мястото си в гьола. Но това не му се полага. Каквото има и трябва да се прави, ще го направи богоизбраният. Само неговата глава е достойна за лавровия венец. Но БТА и ТАСС съобщават за „сърдечни разговори” между Тодор Живков и Михаил Горбачов, те се обръщат един към друг „скъпи другарю” и щом се срещнат, братски се прегръщат. Тази прегръдка я гледам съвсем отблизо няколко пъти. Не е дружеска, още по-малко е сърдечна, а просото протоколна, взаимно натрапен израз на братската българо-съветска дружба.

Казвам „щом се срещнат”, а те вече почти не се и срещат. За да разговаря с Горбачов, Живков решава да отиде за преглед на очите си в Института на Филатова в Одеса, като мине през Москва. Но поисканата среща не е потвърдена и Живков се отказва от прегледа. По-късно, на 23 юни 1989 г., когато е приета българската делегация начело с Живков, Горбачов влиза в приемната зала без документация на поставените предварително въпроси, дори без бележник, разменят няколко най-официални думи и предлага да отидат да обядват. Така и завършва братската сърдечна среща.

Из „Превратът 10 ноември 1989”

Книгата може да поръчате тук!