Висока топка за българското кино! Всеки, гледал "Гунди - легенда за любовта", ще скочи високо. Като Георги Аспарухов

- Тя е много висока топка, промълви Боби - добрият приятел на Георги, за Лита, с която седеше на един чин в училище.

- Аз имам голям отскок, отсече Аспарухов!

Така започна легендата. “Гунди – легенда за любовта”. Не. Това не е просто филм. Както Георги Аспарухов не е просто футболист. Той е повече от футболист. Това е повече от филм.

Жив е и ще живее вечно,

но не като паметник, а като любов

За това всъщност мечтаеше Лита от момента, в който съдбата жестоко спря общата им мечта да остареят заедно. С нейното момче, останало завинаги на 28.

Величка Маркова сякаш имаше мисия на живота си след черния 30 юни 1971 г., в който тя и България загубиха Гунди и Котков. Във вечността да остане истинският образ на момчето ѝ, идол на един народ. Не през призмата на идеологизирането, която всички познават. През призмата на любовта, която до този момент познават само двама. А единият – тя, и само тя, можеше да отвори вратата. И да пусне външния свят в техния вътрешен, в дома им. Без преправени ръбатости в характера, иначе криещи се десетилетия зад гладкия образ на харизматичните снимки. Мисията на Лита за живота след Гунди успя – момчето ѝ вече зае мястото си в историята с реалния си образ.

Щом синът му Андрей “се запозна” с баща си чрез филма, представяте ли си какво е за другите, които си мислим, че познаваме баща му? Космополитна фигура, от онези, за които уж знаем, чували сме, гледали сме и сме прочели всичко. А всъщност ни е липсвало най-важното.

Точно това е най-голямата победа

на брилянтния екип зад филма

- да го “съживи” в истинския му образ и да сбъдне мисията на Лита. Когато любовта, дълбочината и пълната отдаденост на сценариста Емил Бонев да разкаже за вдъхновението, родено от скромния и обикновен живот на един гений, среща неугасващата любов на Лита, се получава не просто филм, а кауза, която обединява хиляди.

За да оценим успешна ли е екранизацията, финалния вид на идеята, би следвало да анализираме спазени ли са условията на Величка Маркова, нека ги наречем “забраните на Лита”. Те не са безброй, не са и девет. А само две: “да не правим паметник на Георги” и

“да не

бъде лигава

мелодрама”

За първата точка вече разбрахте – паметници много, но чрез този филм живее истинският Гунди. “Много мразя малинов сироп – хем розово, хем сладко”, обясни преди повече от година Лита какво не трябва да бъде филмът.

Да, той разплаква. Вълнува битката за “невъзможната любов”. От едната страна - момче от “крайните квартали”, излизащо от обикновена къщичка, в която родителите се бъхтят от тъмно до тъмно, дори и само да не са постоянно на тъмно и да има ток. От другата – момиче от елита с баща виден архитект и майка, наумила си да направи дъщеря си минимум прокурорска снаха с образование в чужбина.

- Баща ѝ е главен архитект на републиката, допълни приятелят на Гунди, описвайки му “високата топка”, която Аспарухов среща на игрището в спортния клуб.

- А моят баща е най-добрият шлосер в София, отвръща Георги, готов за скока на живота си.

Развръзката ражда сълзи. Но няма и грам “малинов сироп”. Няма “розово”. Цветовете са натурални – какъвто ги е създал животът. С признание и за “сиропа от тръни”, който е част от любовта. С откровение за достигнатата точка “пред развод”, когато уж влюбените вече си имат тяхното всичко – Андрей. Заради единствената друга голяма любов на Аспарухов – футбола. Да, и “тръните” не са спестени. Да видиш Гунди, пушещ цигари. Или посягащ към чашата, сломен от раздялата с Лита...

Филмът не е и “син”, нищо, че Аспарухов – легендарната деветка на “Левски”, е идолът на “синя” България. Филмът не е и футболен, нищо че животът на Гунди е футбол. Скъп за него човек (обикновен работник) от стадиона поднася на Аспарухов четирилистна детелина, съхранена в кибритена кутийка. Трите листенца символизират Георги, Лита и Андрей. Четвъртото е футболът. “Но ако го няма четвъртото, детелината ще е с три листа и няма да носи късмет”, казва Аспарухов. И въпреки всичко животът го учи за най-високата цена – на трите листенца, които сами носят късмет едно на друго. Дотолкова, че е решил да откъсне четвъртото... Преди злощастният инцидент да откъсне самия него от живота.

Не очаквайте обаче над два часа сълзите да напират. Пригответе се и за много смях. Жизнерадостта на Георги няма как да бъде пропусната. Хуморът, присъщ за народа ни – също. Всъщност “първото полувреме” на филма е повече смях.

Един час хумор, един час

драматични събития,

родени от живота и времето.

И един Гунди – вечност!

Преди и след трагедията. Това е филм за любов и свобода. За морал и достойнство. За битките, които водим, за да ги спечелим.

Впечатляваща е нишката с преследването в опит да накарат Аспарухов да “подпише с отбора на Държавна сигурност”. Тормозът от тоталитарната власт е така вплетен в пъзела на обичта към семейство, родина и клуб, че и на поколения, далечни от “нормалното” за тогавашната система, им е лесно да разберат видяното от “машината на времето”.

А ако познаваш тоталитаризма, осъзнаваш в пълнота и силата на Гунди, подписващ се не върху документа да стане агент, а върху снимка от църковния им брак с Лита, която уж трябва да е компромат или поне средство за натиск, тъй като властта може да откъсне и четирите листа от неговата детелина.

 Ако в България има деца, които не знаят кой е Георги Аспарухов, нека родителите им ги заведат на кино. Вероятно хората, които нямат емоция към Гунди, ще плачат повече. И едните, и другите обаче ще запазят спомен и урок по ценности за цял живот.

Филмът е необикновен. Дори в най-малките детайли личи, че всеки в отбора е искал да бъде не просто на ниво като за българското кино. А на нивото на Гунди, което е световно.

И режисьорът Димитър Димитров, и операторът Борис Славков, и всеки с главна или епизодична роля. Те не са просто себе си в тази продукция, те влизат в обувките на Гунди. Името му го изисква. Затова този филм не е просто “мисията на живота на Лита”, той е мисия на много животи.

А актьорският каст е

“удар в деветката”

Александра Свиленова (в ролята на Лита) и Павел Иванов (в ролята на Гунди) са не просто с техните обувки, те са с техните души. Не е маловажно, че и извън екрана, абстрахирайки се и от външната прилика, Павел показва чисто човешки черти, досущ като онези на Георги Аспарухов. А за играта му говори друго - излиза на сцената Павел и публиката вече скандира: “Гунди, Гунди, Гунди”...

За продуцентите Иван и Андрей и тяхната “Междинна станция” този проект можеше да е финална станция. Вариантите са само два - или се проваляш гръмовно, или правиш история. По всичко личи, че се случва вторият сценарий. А историята на Аспарухов мотивира за още и още. И вече е ясно, че “още” ще има.

Търпението и упоритостта в деветте години до излизането на филма за великия №9 заслужават аплодисменти. Защото такъв филм не се прави просто за да го има. Със или без него, Гунди ще го има и след нас. И въпреки че филмът беше отхвърлен два пъти за финансиране от Националния филмов център, днес продуценти, сценарист и целият отбор могат да се гордеят, че “Гунди - легенда за любовта” се превръща в тяхната “космическа станция”. Ако Гунди е Космос, вече сме пренесени там.

Как бих описал най-кратко “Гунди - легенда за любовта”? Висока топка за българското кино. Всеки, гледал филма, ще скочи високо. Като Гунди.