Изясняването на тези въпроси е от изключителна важност както за по-комплексно разбиране на близкото ни минало, така и за по-дълбоко осъзнаване на нашата, българската същност.

Нека да започнем с най-дискутирания – имало ли е фашизъм в България? Той, от своя страна, би следвало да се раздели на два други, по-конкретни въпроса: имало ли е фашисти у нас и била ли е България фашистка държава. На първия бих отговорил така – да, в България е имало фашисти, и то немалко. Традиционно за фашистки организации биват считани тези на легионерите и ратниците, както и Българският народен съюз "Кубрат" и Народното социално движение на проф. Ал. Цанков.

Елементи на фашизъм могат да се открият и у най-масовата младежка организация, съществувала у нас до 1944 г. – "Бранник". Към това трябва да добавим и често неглижирания факт, че през различни периоди видни български политици, общественици и културни дейци в една или друга степен са симпатизирали на фашизма и нацизма.

Дали този факт е достатъчен да ги класифицираме като "фашисти", е тема за съвсем друг тип разговор.

Дискусията за българския фашизъм би следвало да отчита и в какво точно се е изразявал той. Няма как италианският "оригинал" да бъде пренесен едно към едно в която и да е друга страна. Във всяка от държавите, които днес е прието да считаме за фашистки, той е имал своите местни особености. Не бива да забравяме, че конкретно България между двете войни е била изключително тясно свързана с Италия и Германия в политическо, културно, образователно и най-вече в икономическо отношение. Тези връзки са й помагали до известна степен да разхлаби здравата "прегръдка" на алчните за чужда земя нейни съседи. Много от българите, да не говорим за стотиците хиляди бежанци от загубените през войните за национално обединение територии и техните потомци, са таели надежда, че някога тази несправедливост ще бъде възстановена. Именно затова, когато през март 1941 г. в България пристигат немските войски, те са посрещнати с ентусиазъм, сравним само с митингите на СДС през 1990 г. и еуфорията от световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г. Българите вътре в себе си съзнават, че именно германците ще им помогнат да възстановят тази върховна несправедливост, която ги е сполетяла около четвърт век по-рано.

Ръце, вдигнати за нацистки поздрав, веещи се знамена със свастики и общи снимки с военнослужещи на Вермахта са нещо напълно обичайно за България от пролетта на 1941 г. Прави ли това обаче тогавашните българи фашисти?

И когато дивизиите на 12-а немска армия навлизат в Северна Гърция, следва ли да се учудваме, че българите там, след години на безпардонна асимилация, ги посрещат като истински освободители и с характерния за нацистите поздрав?

И те ли са били фашисти?

Какъв е бил българският фашизъм? Според степента на възприемането му от различните социални прослойки той е бил предимно градски, до известна степен военен и интелектуален, и най-вече младежки. Парадоксално е, но е факт, че във военновременните германски и съветски политически документи има удивителен консенсус по въпроса за това кои са лидерите на българските фашисти – ген. Луков и проф. Цанков. Характерното за българския фашизъм е, че той е хаотичен и непоследователен, някакъв миш-маш от антиболшевишко говорене, антисемитска реторика, наивен национализъм, обожаване на Хитлер и Мусолини, антиеврейски митинги, писане на лозунги по стени, носене на униформи и разпространяване на печатни материали. С други думи, той се е намирал в своята "тийнейджърска" фаза на развитие. Отсъстват паравоенните въоръжени отряди, организираните убийства на евреи, ясна програма за държавно развитие и други подобни "атрибути", характерни за повечето сателити на нацистка Германия.

Това, което е обединявало българските фашисти във всичките им разновидности, е била безкрайната им любов към България, т.е. те всички са се възприемали като изключителни патриоти и националисти, макар и по "техния" си начин. Знам, че не е прието да се говори по този начин, но е факт. Като обобщение на споменатото може да се каже, че българският фашизъм трудно би могъл да бъде определен като някакъв фактор, диктуващ политиката на Царство България през Втората световна война, той по скоро е бил носител на потенциал, който, в случай на победа на Третия Райх в конфликта, би могъл да я превърне постепенно в истинска нацистко-фашистка държава.

Какъв е бил българският антисемитизъм? Да, имало го е, както на битово, така и на обществено-политическо, а и на интелектуално ниво. Но той никога не е бил толкова силен, както някои днес се опитват да ни убедят. Когато се дискутира подобна тема, трябва да се отчитат два важни момента. Първо, тогава не ги е имало толкова популярните днес социологически изследвания, които да покажат действителните антиеврейски нагласи в България, да речем през 1943 г. А без тях всякакви "грандиозни" заключения са нищо повече от поредната порция дрънканици. А и какво значи битов антисемитизъм? Това, че някой българин вечер, на чашка с другари или в семеен кръг се е изказал против евреите (ромите, турците, гърците) не значи, че още на следващата сутрин той ще отиде да разбива еврейски магазини. В Унгария през 1944 г. "битов" антисемитизъм обаче е означавало масово разграбване на изоставени еврейски къщи, подигравателно "аплодиране" на колоните от нещастници, отправящи се към пунктове за депортация, а към края на годината – дори разстрел на брега на Дунава в Будапеща.

В Полша (а и извън нея) от години се води дебат до каква степен някои от обикновените поляци са подпомагали германците в екстерминирането на техни сънародници от еврейски произход. Стигна се дори до приемането на противоречив закон. В Лвов радостта от "освобождението от болшевизма" през юни/юли 1941 г. намира изблик в масови погроми, довели до смъртта на хиляди евреи. Украинците влачат своите жертви за косите и ги трепят направо по улиците. В Литва и Латвия ентусиазирани местни "помагачи" направо се присъединяват към айнзацгрупите и между убийствата с умиление гледат как горят подпалените от самите тях синагоги. В Русия "жид" традиционно и всеобхватно е бил синоним на низша форма на живот, а как точно хърватските усташи са умъртвявали някои от местните евреи, предпочитам да ни ви обяснявам, защото в този момент може да се храните.

А сега по точка две. Традиционно антисемитизмът е пускал дълбоки корени в държави, в които е бил налаган "отгоре", от благородници и интелектуалци. В България първите са били затрити като прослойка още в края на XIV век, а вторите (с антиеврейски профил) се броят буквално на пръстите на едната ръка и до 1944 г. практически нямат никаква роля във формирането на обществените нагласи. По въпроса – била ли е България "фашистката" държава - отговорът би трябвало да бъде категорично "не". Има ясно определени характеристики за това какво точно е фашизъм и България категорично не се вписва в тях. Интересното е, че между историците по света има като цяло консенсус за това кои държави до 1945 г. могат да бъдат считани за фашистки и България я няма в този списък.

Там обаче могат да бъдат открити всички наши съседи с изключение на Турция. Стига се до парадокси като Итало-гръцката война от 1940-1941 г., която се явява най-вече сблъсък на две фашистки държави. Не по-малко важен е и фактът, че няма да откриете нито един международен дипломатически документ от годините на Втората световна война, който да определя България като "фашистка". В мирните договори, подписани на Парижката мирна конференция през 1947 г., например само за Италия изрично е указано че "под управлението на фашисткия режим страната е станала член на Тристранния пакт". В договорите, подготвени за другите страни обаче, тази малка "подробност" отсъства. Тук някои от вас биха възразили, че през годините на войната българските власти са се занимавали с някои доста неприятни неща като екзекуции, депортации, преследвания по политически, етнически и религиозни причини и ще бъдат прави. Но потъпкване на изконни човешки права и фашизъм не са взаимозаменяеми понятия.

В заключение ще акцентирам отново върху основния извод, до който достигнах, след като прочетох писмото на Шеленберг – у българина, като цяло, в онези смутни времена е отсъствал традиционният, подсъзнателен антисемитизъм, толкова характерен за други европейски държави, които ние сме свикнали да определяме като "културни" и по които ние обикновено толкова много се прехласваме. Ако не беше тази "незначителна" българска "особеност", усилията на достойни хора като Димитър Пешев и митрополит Стефан щяха да изглеждат безсмислени и неразбрани като подвизите на Дон Кихот и Санчо Панса.