• Пазачка на прелез забравя да пусне бариерите, влакът помита градски автобус. Разсеяла се заради подаръка
• Жечка от прелеза е осъдена на 15 г. затвор, лежи 7 години и половина
• Жената почина през февруари т.г. на 93 години

8 март 1982 г. се случил в понеделник. Казанлъчани го помнят като деня на най-голямата катастрофа в града им.

Малко след 14 часа на този ден пътнически влак от Карлово за Тулово помита градски автобус на прелеза до фабрика "Кремона". Загиват 13 души.

По ирония на съдбата навръх женския празник жертвите са само мъже, макар че автобусът бил препълнен и повечето пътници пътували прави.

Следствието и съдът установяват, че пазачката на прелеза Жечка Станева, тогава на 52 г., забравила да пусне бариерите. Тя приела телефонограмата, че влакът е тръгнал от най-близката до Казанлък гара Дунавци, но точно в този момент в кантона дошла колежката й Златка, за да й донесе подаръка за Осми март.

Оказало се, че Жечка трябва да доплати 30 стотинки, тъй като подаръкът, за който вече никой не се сеща какъв е бил точно, се оказал по-скъп от сумата, отпусната от профкомитета. Жената се засуетила и не посегнала към ръчката за бариерите, която била на 2 метра от нея.

После пред съда тя твърди, че не е чула сигнала на връхлитащия влак.

Шофьорът на автобуса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който преминал през линията преди автобуса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза бавно - с 25-30 км/ч. В последния момент шофьорът видял влака и се опитал с "мръсна газ" да избегне удара, като го изпревари. Изправил се с цял ръст върху педала на газта, но мотрисата помела задната част на автобуса. Всички жертви са били там. Без този опит за спасение е могло влакът да разполови претъпкания автобус и тогава убитите щели да бъдат повече.

През прелеза тогава минавала "тройката" - рейсът за близкото село Копринка и язовир "Георги Димитров", днес "Копринка". Част от пътниците били тръгнали да празнуват женския празник на язовира. Други били ученици от близкото СПТУ по хидравлика и пневматика и се прибирали на село след училище. Затова сред жертвите има и шест 18-годишни момчета.

Те се качили само 2 минути преди нещастието от последната спирка преди фаталния прелез "Абаята".

Трагедията е огромна. В катастрофата загиват и българи, и турци. Мюсюлманите са четирима.

Шест от жертвите са от село Копринка. Два дни по-късно 4-ма от мъжете са погребани един до друг на селското гробище, траурната церемония била обща. Другите двама изповядвали исляма и намират покой в турските гробища. Селото не помни нито преди, нито след това такава трагедия.

Радка Дочева и съпругът й Дочо от Копринка са във фаталния автобус, бързали да се приберат вкъщи за празника. След удара Дочо загива, Радка оцелява, но трябва да изтърпи две мозъчни операции. Тя почина през 2021 година. Преди това трябвало да се грижи за двете си момчета - тогава Пламен е на 17, а Диян - на 13 години. Имала нещастието да изпрати и Пламен, който починал без време от рак. Днес от семейството е останал само вече 55-годишният Диян, който е на инвалидна количка след претърпяна контузия като футболист - бил вратар. /Какво разказа жената пред "24 часа" през юни 2002 г. - виж по-долу/.

В автобуса намира смъртта си и 18-годишният ученик Юксел Чобанов. В Копринка не са забравили, че той бил третият син в семейството. Първото му братче полудявя и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно починало. Юксел загинал в автобуса. Родителите им доживели трудни старини.

Най-възрастен сред жертвите е 76-годишният Христо Стамов. Старият човек носел фиданки и не му било удобно да стои седнал, затова поканил своя съселянин Минчо Първов на седалката и заел неговото място прав между седалките. При катастрофата Стамов загива, а Първов заживял втори живот благодарение на смяната на местата.

Новината за катастрофата се разнася бързо. В Казанлък става страшно - хвърчат линейки, раждат се страховити слухове: че е гръмнала оръжейницата "Арсенал" и какво ли не... След това стотици казанлъчани хукват към болницата, където са откарани труповете, за да търсят близките си.
"Принудихме се да вдигнем по тревога военно поделение и с два кордона войници и милиционери опасохме болницата, за да запазим реда" разказа през 2002 г. пред "24 часа" следователят по делото Здравко Янакиев, който след това стана адвокат. Най-страшното било, когато трябвало близките да разпознават труповете на загиналите. Още повече, че болшинството били младежи без документи за самоличност.

Градът настръхнал, искали да линчуват прелезопазачката. "Наложиха й "задържане под стража", но за да я скрием от отмъщение, най-напред я прибрахме в психиатричната болница в Раднево", припомни още Янакиев.

В Казанлък същата нощ пристига заместник-министърът на транспорта Бойчо Щерянов.

Според традицията от онова време, на другия ден в централните вестници няма и дума за трагедията. Само на 12 март в местния вестник "Искра", най-долу на трета страница, излиза следното съобщение: "На 8 март при преминаване на ж.п. прелез в западната част на града пътнически влак удря при видгнати бариери задната част на автобус, пътуващ по линията "Казанлък - язовир "Георги Димитров". В резултат на злополуката има убити и ранени. ОК на БКП и ИК на ОбНС изпратиха съболезнователни писма до близките на загиналите".

Фаталният прелез на линията София - Бургас през Карлово веднага е затворен.

Тогава си припомнят, че е имало заповед за неговото затваряне още през август 1979 г. след подобна жестока катастрофа на автобус и влак край град Марица, днес Симеоновград, но местните власти се налагат и той остава. На 9 януари 1980-та било решено на мястото на прелеза да се изгради пътно съоръжение на две нива, но пък нямало пари.

Чак през 2002 година, 20 години след трагедията, на мястото наистина бе изграден подлез. Той съкращава пътя на казанлъчани до индустриалната зона на града с няколко километра. На церемонията по официалното откриване на 1 юни присъства и премиерът Симеон Сакскобургготски.

Той се поклони и пред паметната плоча с имената на жертвите от катастрофата на 8 март 1982 година, открита същия ден. Православни и мюсюлмански духовници отслужиха заедно религиозни ритуали в тяхна памет.

Но тогава, през 1982-ра, казанлъчани искат смъртна присъда за Жечка Станева, жената, която забравя да пусне бариерите.

"По онова време делата не се бавеха, приключихме следствието за два месеца", разказва още следователят Здравко Янакиев. Било трудно дело, по него трябвало да разпитат 60-70 души.

Делото се гледа в клуб на пазара в Казанлък при голям интерес. По-късно този клуб става дискотека. На 23 юли 1982 г. Окръжният съд в Стара Загора осъжда Жечка на 15 години лишаване от свобода. Шофьорът на автобуса Александър Абрашев получава 3 години условно. Той е жив и до днес.

Жената се признава за виновна и съжалява за случилото се.

Реално осъдената прекарва зад решетките 7 години, 6 месеца и 27 дни, пише в съдебните архиви. В затвора с примерно поведение и честно отношение към труда е дала доказателства за своето поправяне, се казва още в тях. Затова и е освободена условно предсрочно на 10 октомври 1989 година - точно месец преди политическите промени в България.

По документи до този момент тя била изтърпяла 13 години, 1 месец и 29 дни от присъдата си, тъй като по сложното "затворническо" счетоводство й се приспадат времето за положен труд и от помилване.

"Веднъж бях по работа в женския затвор в Сливен и попаднах в прасковената им градина", спомня си още Здравко Янакиев. "На входа имаше бариера и пазеше жена-затворничка. Отивам и тя ми вика: "Другарю Янакиев, не ме ли познахте, аз съм Жечка от Казанлък!". Рекох й: "На тебе май все ти върви да стоиш на бариерите, а"...

През 2002 г., когато написахме за първи път този материал с колегата Веселин Стоянов от Казанлък, днес покойник, в квартала децата знаеха Жечка като бабата, която им продава семки. В Казанлък разправяха, че след промените жената се писала репресирана от комунистическата власт и прегърнала идеите на СДС. Тогава не я открихме, тъй като беше заминала в Бургаско, където е родното й село Аспарухово. Тези дни стана известноу че Жечка е починала на 12 февруари т.г. на 93 години. Господ я дари с дълъг живот.

Изповед на Радка Дочева, оцеляла в катастрофата:

"На 8 март 1982 г. оцелях в автобуса, но съпругът ми Дочо загина. Аз бях на 36 години, а мъжът ми гонеше четиридесетте.

По онова време работех като шлайфист в "Арсенал", Дочо беше стругар в същото предприятие. Живеем в село Копринка и заедно ходехме и се връщахме от завода.
Във фаталния ден си говорихме да идем до село Шейново да поздравим зълвата за Осми март, Дочо обаче предпочете да се прибираме вкъщи. Беше някак особен...

Помня, ходихме до Универмага за подарък и точно до ресторант "Роза" спряхме на светофара и Дочо ме хвана за ръката: "Радке, искам да ми простиш!". Засмях се и го питам за какво, а той: "Карали сме се, джафкали сме се като мъж и жена, все има за какво да ми простиш". Мисля, че не е било заради празника, той не го признаваше, но в този ден поздрави всички жени, които срещнахме... Светна зелено, Дочо не тръгна. Казвам му да бързаме, че ще изпуснем автобуса, но докато не му казах, че му прощавам, не мръдна от тротоара.

После хукнахме към рейса... Качихме се на "Лъвовата чешма". Беше пълно с хора. Тълпата ни раздели, аз останах малко по-назад. Той ме погледна и с очи ме повика при себе си. Приближих, той ме пита защо бягам. Не бягам, казах му. Бяхме вече на спирката до сладкарница "Нектар".

После си спомням как предните колела на автобуса стъпиха на прелеза, защото тръсна. Бяхме прави, Дочо гледаше назад. В този момент съм вдигнала неволно глава и виждам влака... Видя ми се като огромен триъгълник, който ни връхлита. Помислих си край, умирам, децата...

Имахме две момчета - на 17 и на 13 години.

След това се свeстих в някаква кола. В скута ми лежеше момче, което хриптеше, от устата му течеше кръв. Не разбирах какво става. Изгубила съм съзнание, след това питах един лекар дали утре мога да отида на работа, а той ми казва, че ще ми дадат болнични. Недоумявах защо трябва да им дават болнични...

Претърпях две операции на черепа. За смъртта на Дочо ми казаха чак когато ме изписваха. Все ме лъжеха, че бил на лечение в Стара Загора.

Още в болницата поисках черна жилетка за траура и първо да ме заведат на гробища, после вкъщи. Аз Дочо мъртъв не съм го виждала, затова от 20 години все го чакам да се върне отнякъде.

Докато съм била под упойка, все ми се въртеше в съзнанието бял лист с числото 10 написано на него. Тогава не знаех какво е това, после научих, че го погребали на 10 март.

Бях едра жена - 91 килограма, сега съм 51.

Железниците обезщетиха децата с по 1500 лева всяко. Ходихме в Пловдив да вземем парите. Сложих ги в една чанта, все едно ми дадоха Дочо, нарязан на хиляди парченца...

Сама отгледах децата си. Живеем под един покрив със свекър ми дядо Пею, който е вече на 87 години. Съдба...

Днес вече имам внук - Десислав го кръстиха. Да има поне една буквичка от името на дядо си, който не доживя да го види.

Още не съм ходила на паметната плоча в Казанлък, цвете да сложа. Първо, не знаех, че ще откриват на 1 юни плоча, никой не ни уведоми. Пък и него ден ме ухапа куче и бях с превързан крак...".

Върху паметната плоча са изписани следните имена:

Борис Николов, род. 1964 г. в с. Копринка

Бахтияр Донанов, род. 1964 г. в с. Копринка

Димитър Янчев, род. 1964 г. в с. Копринка

Дочо Дочев, род. 1942 г. в с. Копринка

Евгени Каракочев, род. 1960 г. в Казанлък

Кольо Христов, род. 1957 г. в Казанлък

Михаил Георгиев, род. 1952 г. в Казанлък

Наньо Нанев, род. 1964 г. в с. Копринка

Стефан Фитков, род. 1958 г. в Казанлък

Хасан Коджаюмеров, род. 1964 г. в Кърджали

Христо Стамов, род. 1906 г. в Казанлък

Юксел Чобанов, род. 1964 г. в Копринка

Юсеин Келешев, род. 1954 г. в с. Кънчево