Най-големите неприятности бяха с Комсомола, но зад Комсомола надзърташе сянката на ДС

Никога не съм искал да ставам политик, но опитах да помогна в България да има демокрация. Бързо разбрах, че това ще се случи бавно и мъчително, и се отдръпнах

Внуците ми много харесаха песните от новия ми албум “75”, който ще е готов до 19 декември

- Г-н Маричков, върху какво работите трескаво в момента?

- Преди наистина често се случваше да работя, както се изразихте, “трескаво”. Напоследък обаче правя всичко по-спокойно, по-бавно. Даже малко се тюхкам, че върша нещата по-бавно, отколкото ми се иска. Ето вече е готов новият ми диск, стана много хубав, много си ги харесвам новите парчета, но обещах, че ще излезе за концерта на 30 октомври - за рождения ми ден, а това не стана. Сега дискът вече е в производство и издателят обещава, че ще е готов до 19 декември, така че ще го има на специално организирания за това концерт на “Фондацията” на 27 декември в “Сити Стейдж”.

- С какви емоции ви зареди грандиозният концерт по повод 75-годишнината ви?

- Толкова прекрасна беше тази публика, такива усмихнати, красиви лица! И как хубаво пееха заедно с нас - един огромен хор от над 4000 души, които излъчват големи количества позитивна енергия. Е, как няма да ме заредят и мен с тази енергия?

- Освен заедно с огромната публика в зала 1 на НДК, как още отбелязахте своя празник?

- Нямаше друго. Този концерт и партито след това. Не е ли напълно достатъчно?

- Ласкае ли ви предложението да бъдете удостоен за вашите заслуги към културата и изкуството с орден “Стара планина” - първа степен?

- Не ми харесва думата “ласкае”, която употребявате. Не съм от хората, които се “ласкаят” от това-онова. Не обичам и да се “гордея” много-много. Чели ли сте “Гордост и предразсъдъци”? Мисля си, че тези, които често се гордеят или се ласкаят от какво ли не, май страдат от предразсъдъци или от комплекси за малоценност.

- Днес сте легенда, доайен на родния рок, но кой беше първият почитател на музикалния ви талант изобщо?

- Това беше майка ми. Тя ми е разказвала нещо, което аз няма как да помня, защото съм бил на около една година и още не съм можел да ходя, нито да говоря. Но съм можел да пея! Тя ме е возила по улицата в детската количка, а аз съм се изправял, държейки се с едната ръчичка за количката и махайки с другата, съм пеел с “На-на-на” песничката - “Хей ръчички, хей ги две, те ме слушат най-добре...” и т.н. Хората учудено ме гледали и възкликвали: “Госпожо… (това е било скоро след 9 септември, в 1946-а, когато още не са си говорели на “другарко” и “другарю”). “Госпожо, вашето бебе пее?!” А тя усмихнато отговаряла - “Знам!”.

- Действително ли, когато започвате с “Бъндараците” (първата българска рок група) ви се пада бас китарата, защото сте “най-дълъг”?

- Да, наистина. Не само бях “най-дълъг” (186 см), но и още не ми растяха мустаци.

- Ако “Бъндараците” не се бяха разпаднали, можеше ли да няма “Щурците”?

- Непременно щеше да има група “Щурците”. Още повече, че още тогава ни хрумна това име. А с “Бъндараците” се разделихме най-вече, защото големият “Бъндарак” (те бяха двама братя Митко и Вачо - Иван Милев, мой съученик и приятел) не искаше да правим наши песни. Казваше: “Ние по-хубави парчета от “Битълс” и “Ролинг Стоунс” няма да направим, така че нека си свирим техните песни.”

- Как предотвратихте опасността “Щурците” да се казват “Чучулигите”, “Зелените китари” или “СЕКС” (Студентски Електронно-Китарен Състав)?

- Много просто, разказвал съм го сто пъти. Когато по радиото Коста Цонев и Гинка Станчева обявиха конкурс за име на “младия студентски състав, който търси своето име” и пуснаха нашата първа записана песен “Песен без думи”, организирахме всички наши приятели да пишат за името “Щурците” и то спечели. Глас народен – глас Божи!

- Как отказахте да станете “невъзвращенец” дори заради “Ролинг Стоунс”?

- Случката беше в Полша. По време на турнето, на концерта ни във Варшава. Тогава ни направиха предложението да станем подгряваща група на “Ролинг Стоунс” в тяхното предстоящо световно турне. Казаха ни обаче, че не трябва да се връщаме в България, защото няма да ни пуснат. Ще ни направят паспорти в Полша, там беше малко “по-либерален” комунизъм и направо от Варшава тръгваме на турнето.

Това на нас с Пеци ни се стори много рисковано, тъй като имахме семейства и малки деца, а у нас тогава на семействата с невъзвращенци им се “случваха” доста неприятности.

Казахме на менажера, че сме известна група и ще ни “пуснат”, но да ни напишат едно писмо до “Импресарска дирекция”. Той много се разочарова, написа и ни даде такова писмо, но пак повтори “те най-вероятно няма да ви пуснат”.

Върнахме се в България, занесох писмото в “Импресарска дирекция” и... не ни пуснаха.

- Кое е най-неприятното ви премеждие с ДС?

- Ето това с “Ролинг Стоунс” е едно от тях, имаше много… Най-големите неприятности бяха с Комсомола, но зад Комсомола надзърташе сянката на ДС.

- В златните години на рока у нас имаше ли завист между музикантите?

- У нас никога не е имало златни години на рока. Имало е златни години на естрадата, но все пак е вярно, че успяхме да запишем доста хубави песни, да издадем много албуми на грамофонни плочи и да изнесем над 2600 концерта за 20 години. А това се случи, защото имахме страшно много публика и носехме големи пари на “Концертна дирекция”. Ето защо винаги ще благодаря на нашата публика, защото заради нея оцеляхме толкова години. И подчертавам - оцеляхме не заради, а въпреки системата. И виж сега парадокс - с това се гордея (смее се).

- Като човек, изпял: “Аз не съм комунист и никога няма да бъда”, как си обяснявате видимата носталгия по соца у някои хора днес?

- Как ми се ще, ако можеше с магическа пръчка да се върне онова време, да видят младите хора какво беше. Да видят цялата мизерия, цялата сивоч, ужасното лицемерие непрекъснато да мислиш едно, а да говориш друго. Да видят как веднага ще ги арестуват, ако са облечени както сега се обличат… Но разбирам защо старите, които дрънкат глупости като “хубаво си беше по времето на бай Тошо”, изпитват носталгия. Защото наистина имаше нещо много хубаво - Бяхме млади!

- Очаквахте ли парчето да стане химн на движението на демократичната опозиция против управлението на БСП?

- То не е станало химн на СДС. Химн стана “45 години стигат - времето е наше”, което за съжаление не се оказа вярно. А моята песен не стана химн просто защото прекалено много комунисти имаше в нашата държава, май около един милион, а те нямаше как да изпеят: “Аз не съм комунист и никога няма да бъда”.

- В крак с демокрацията влязохте за кратко в политиката като народен представител от листата на СДС в VII Велико народно събрание. Съжалявате ли? Какво ви отблъсна от депутатското битие така бързо?

- Никога не съм искал да ставам политик и по принцип не харесвам много политиците, но тогава се включих не за да съм в “крак с демокрацията”, а за да се опитам да помогна в България да има демокрация. Много бързо обаче разбрах, че това ще се случи бавно и мъчително, и реших да се отдръпна. Със сигурност знам, че с песните си повече мога да помогна хората да станат по-добри, отколкото с политиката.

- Как оценявате музикалния вкус на младите днес?

- Различните млади имат различен музикален вкус. Моите внуци например слушат музика, която и на мен ми харесва, но те живеят в Италия, където чалгата никога не е била на мода.

- Внуците ви имат ли си ваши любими хитове?

- Харесват и слушат моите песни. Много харесват “Хамлет”, “Клетва”, “Нощен блок” - една песен, която не стана много популярна тук. Харесаха много песните от новия ми албум “75” - така го кръстих.

- Как бихте озаглавили песента на своя живот?

- Когато чуете албума “75” и внимателно слушате песните в него, изберете си една и това ще бъде моята песен за вашия живот. Това май е хубаво заглавие: “Моята песен за вашия живот”.