Никога не съм живял с мисълта, че светът е мой, казваше легендарният актьор

“Скупчили се хора и ме зяпат. Помислих, че са се скъсали шортите ми, докато децата на започнаха: “Бате, Серго! Гледай, мамо, той е!”

“Животът ми не мина в преследване на цели. Аз съм артист и умея да давам, затова и получавам”, казваше Стефан Данаилов.

Мастера, както го наричат студентите му, още на 33 години получава званието “Заслужил артист”, а осем години по-късно става и “Народен артист”. Професор Данаилов бе обожаван най-вече от хората. И въпреки неизчерпаемата любов към него да сетния му дъх, той винаги помнеше мига, в който е започнала славната му трансформация от обикновен мъж и актьор в обичана звезда и професионалист.

“Реших да проверя дали съм станал популярен след излъчването на една от първите ми филмови роли - разказвал е актьорът. - Влизам в ресторанта на театъра и се правя, че търся някого. Навеждам се по масите така, че осветлението да падне върху мен, но нищо. Хората си рутят кебапчетата, къркат вино и никой не се сеща да каже “Абе, това не е ли...” И си викам:

“Стефи, батко,

твоят въпрос

не се урежда!”

По това време сестра ми убедила кмета на Созопол, че ще стана известен, и той й дал местенце от райския залив, който искал да прави вилна зона “Холивуд”. Така аз като се отчаях, че филмът няма желания от мен ефект, заминах там и стоях един месец. Положението беше сякаш влязох в ролята на Робинзон Крузо. В един задушен следобед със Сашко Бръзицов отидохме до Бургас на покупки, защото си бях скъсал джапанките. Вървя си по улицата и имам натрапчивото усещане, че някой ме гледа. Обаче като се обърна, и нищо.

Влизаме двамата в един магазин с по-големи витрини, а женицата вътре нещо си пише. Извинително започвам да й обяснявам, че навън времето е горещо и ако не я затруднявам, набързо да ми даде едни джапанки 45-и, може и 44-ти номер. Изведнъж тя вдига глава и гледа направо през мен. Обръщам се и

на витрината се залепили трудови гражданки,

а на вратата малки патриотчета стоят и ме зяпат.

Притесних се, защото бях с едни шорти, които си помислих, че са се скъсали. Поглеждам се и виждам, че са си наред. В следващия момент чувам как децата викат: “Бате, Серго! Гледай, мамо, той е! Той е!”, а аз все едно цял живот това съм чакал и високо им отвръщам: “Ми аз съм, бе!”. Това са върховни изживявания и радостни мигове, които никой и по никакъв начин не може да ми отнеме”.

Бившият министър на културата печели сърцата на зрителите като млад с култовата си роля на майор Деянов от тв сериала “На всеки километър”, а на 65-ия си рожден ден получава пагони на истински майор. Военният министър Веселин Близнашки лично го произвежда в офицерския чин и му връчва хладно оръжие - кортик, за “заслуги към отбраната”.

Неговото сърце пък е

спечелено безапелационно

от “Топманекенката на соца”

Мария. Ламбо взима ръката на красавицата още когато е студент първа година през 1963-та. Двамата се запознават покрай сестрата на Стефан - Росица.

Преди съдбоносната среща между съпрузите Мария е омъжена за режисьора Вили Цанков, от когото има син - Росен. Заради Данаилов седем години по-възрастната от него манекенка не се поколебава да се разведе и никога не се разкайва за решението си.

Три години след запознанството си двамата влюбени сключват брак и заживяват в скромен апартамент около “Плиска”. Оттогава нищо не може да ги раздели. По онова време Мария работи за луксозните модни списания и краси кориците на “Лада” и “Жената днес”. Дефилира с колекциите за ЦНСМ. Въпреки това, за да се прехранват, с Ламбо се наемат с надомна работа. По образование Мария е историк, но по необясними причини цял живот се забърква в компанията на артисти. Тя са отказва от кариерата си, за да се отдаде на семейния живот.

“Всъщност Мария ме избра. Бях младо, красиво, добре танцуващо момче. Като обаятелен студент ходех да се снимам и аз като манекен за някой лев”, спомняше си Ламбо.

През времето нито бившите съпрузи, нито старите любовници, нито клюките и сплетните са способни да разделят Мария от Ламбо.

“До последния си ден тя беше неговата сила и стена, на която той се опираше винаги. Мария му даваше кураж във всеки негов избор и не го изостави и в най-критичния момент”, обясняват близки на Данаилови.

Двамата съпрузи преминават и през добро, и през лошо ръка за ръка. Заедно са и през най-ужасните моменти, докато големият актьор води неравна борба с рака преди около пет години. Той успява да се пребори за живота си и е готов да се върне отново на сцената. Потегля за театъра, където трябва да играе в постановката “Пигмалион”. В Народния колеги се струпват около Данаилов, за да го поздравят. Той е щастлив сред приятели и точно тогава идва ударът от съдбата. Ламбо се свлича на земята, когато пристига страшната вест, че съпругата му е откарана по спешност в болницата. Налага се да дойде линейка и за него, а представлението е отложено. Въпреки сърдечната криза Данаилов настоява пред лекарите да го изправят на крака, за да бъде до своята Мария.

Таи надежда, че и този път всичко

ще се оправи.

Състоянието на Мария за кратко наистина се подобрява, но минути по-късно смъртта го разделя завинаги с неговата спътница в живота. Остра бъбречна недостатъчност е причината за фаталния край.

Смъртта на Мария разклати силно Мастера и с всяка следваща година здравето му се влошаваше. Неговата любима я нямаше да го изпраща с усмивка на вратата за представление, за лекции, за всеки нов ден.

“В сянката зад всеки голям мъж стои една голяма жена.

Голямата муза на брат ми е Мария”, казвала е Росица.

Изявеният артист за малко да зареже завинаги професията в началото на 90-те, но се разубедил единствено заради съветите на мъдрата си жена.

“Чувствах се бездарен, изпразнен от вътрешно съдържание - обясняваше Данаилов. - Мислех как ще е по-добре да скъсам с тази професия, за да запазя достойнството си. Дори си бях написал молбата и изведнъж, най-неочаквано, музата пак ме осени и сложи край на вътрешната дискусия”.

Навлизайки в политиката след 2000 година и разполагайки с всенародната любов, той неведнъж е бил подтикван да се кандидатира за президент.

“При мен везните винаги са клонели към изкуството. Това е нещото, което мога да върша. Иначе днес щяха да ме водят за президент-артист. Човек трябва да е мотивиран, за да извърши едно дело. На мен ми липсваше мотивацията да бъда президент. Винаги съм смятал, че властта е голям порок”, категоричен бе професорът.

Той споделяше, че като депутат никой не му е ръкопляскал така, както след спектакъл са го заливали бурните аплодисменти. Това е най-великото удоволствие за него.

“Ясно е, че един ден ще дойде моментът, но знам - тогава идва и забвението - казваше Данаилов. - Може да е нескромно, но съм благодарен човек за всичката симпатия към мен. Не съм крил радостта си от добрата дума, похвалите и радостта от срещата с мен. Много често съм се сблъсквал и с лошотията на хората, защото, за да бъда откровен, аз съм артист. Може би майсторски съм умеел във времето не само да радвам, но и да дразня околните. Никога обаче не съм живял с мисълта, че светът е мой. Просто сякаш съм така устроен, че и да не искам, пак попадам в центъра на вниманието”.

Той разкриваше пред студентите си в НАТФИЗ своята тайна - че разковничето на щастието и успеха е да правиш всичко с любов и малко артистична амбиция.

“Можех да се проваля, а можеше и да съм нещо повече. С ръка на сърцето признавам, че

за нищо случило се

в живота ми не съжалявам.

По години, месеци и дори дни мога да го възстановя, като върна лентата назад.”