"Братя, на кого оставяте България!" - този вопъл се чувал от героя, когато вървял със сълзи в очите след керваните с български изселници към Русия

Съдбата на капитан Г. Мамарчев, след разкриване на Българската завера през 1835 г., е представена най-изчерпателно в книгата "Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера). Материали и документи".

И по-точно в поместения в нея очерк на проф. Иван Радев "Капитан Георги Мамарчев (1786 - 1846)":

"(...) Все пак, от "потъващия кораб" на Заверата се спасява един "капитан", но в замяна на това - истински, непреклонен и мъжествен: капитан Георги Буюклу Мамарчев. Неговото следзавераджийско житие-битие е изпълнено със същите превратности и напрежение, които знаем от дотогавашния му живот.

(...) Всъщност, възторжената характеристика на капитан Мамарчев и на неговия дял във Велчовата завера дължим не само на Г. С. Раковски.

Но за нас от значение е лично неговата. Защото, подобно на останалите "оцелели", и волентирът от две руско-турски войни не оставя възпоминания. Вместо тях в много документи проговаря неговият глас, попадаме на неговите мисли, досягаме неговата позиция. Намираме ги главно съхранени в руските архиви, без да са получили необходимата популярност у нас.

Адвокатската роля, с която нашата историческа наука се е нагърбвала, за да обслужи характера на намесите и отношението на царска Русия към освободителните ламтежи на българина през XIX в., е осъдителна. Тя проличава във възприемането на делото и на капитан Мамарчев. Ясно и категорично трябва да се подчертае доколко и оттам са произтичали усложненията, проявявани главно в грубо потъпкване на собствените сили и кроежи. Това проличава във войната от 1806-1812 г., повтаря се в ситуацията на 1828-1829 г.

В тази противоречива атмосфера на антибългарската руска политика в условията на ранновъзрожденското време

съзрява и възмъжава една голяма политическа личност

- личността на капитан Георги Мамарчев. Тя съдейства той да се изгради и формира като воин, но същата атмосфера и го освобождава от емоционалния наивитет, от волентирския манталитет на наемен войник в името на автономна национална кауза. Великият и буен котленец не разбира от висша дипломация и геополитически кроежи. Но онова, което наблюдава и в което е въвлечен, го убеждава, че в намеренията на руското правителство съдбата на поробения български народ е на съвсем задно място.

И последната му илюзия рухва, когато в село Градец се вижда обграден от двестате казаци на майор Крилов. Арестуван и унижен само заради идеята си да набере български доброволци, да завладее една свободна територия от двете страни на Балкана и да поведе борба с поробителя. Заповедта на генерал Дибич-Забалкански е категорична - проявилият своеволие капитан Мамарчев трябва да бъде арестуван и отведен чак в Букурещ, за да се яви на съд пред императорския комисар ген. Киселев.

Може би именно в тягостните дни, когато, зорко охраняван, капитан Г. Мамарчев прекосява Отечеството си от Котел през Стара планина, през Велико Търново и Дунав до Букурещ, той взема съдбоносното решение за самостоятелни дела в името на свободата.

(...) През 1829 г. е пропуснат един голям шанс за българския народ. Човекът, който го е разбрал и е направил горчивия си извод, е капитан Георги Мамарчев. Готовността му да застане начело на Велчовата завера при тази пълна конспирация, при това пълно игнориране на Русия, го доказва по безспорен начин.

И тук се налага да привлека писмото на руския посланик в Цариград А. П. Бутенев до министъра му граф Неселроде от 21 април 1831 г. Макар и публикувано още през 1935 г., както отбелязах, обикновено не се предлагат изводи в насоката на заложеното в него.

(...) Документалната картина, макар и да е непълна, но и в този си вид тя ясно и недвусмислено разкрива отрицателната, крайно неблаговидна и

продажническа роля на руската дипломация

спрямо българите.

"Записката" на посланик Бутенев е по повод на срещата му с капитан Мамарчев и личните признания на пленника. Тук са страниците, предаващи и собствените обяснения на Мамарчев с дата 15 май 1835 г. За нас е очевидно, че в тях се сочат причини, които отклоняват вниманието от истинските задачи на Заверата, че се прави всичко възможно руската дипломация да не вникне в мащабите и целите на подготвяното въстание.

Въпреки посочените предпоставки и съображения, именно в тези документи чуваме истинския глас на капитан Георги Мамарчев.

(...) Местната власт в лицето на търновския аянин и на видинския паша разбира, че пред себе си има личност от друг мащаб, личност, която заема особено положение със службата си в армията на приятелска в момента Русия. Затова към него се отнасят с почит, не го подлагат на изтезания и решението е да бъде изпратен в Цариград.

Така се държи Мамарчев и в Цариград. Тук той е предаден от Портата в ръцете на руското дипломатическо представителство. Според думите на посланик Бутенев - "без всякакво ходатайство от моя страна предостави се на пълно разположение на мисията", като е поискано само "да го подложим на прилично наказание за вмешателство в дейност... която... е станала повод за роптане сред народа против законната власт".

Но не така се постъпва с Мамарчев. В края на м. май той е изпратен в Одеса при генерал-губернатора М. С. Воронцов. Царска Русия решава да демонстрира показна лоялност към своя вековен противник и постъпва с довчерашния си доблестен воин грубо и неблагодарно. Отнети са му отличията и званието кавалер на ордена "Св. Ана", официално е разжалван като боец и е върнат отново в ръцете на турското правителство. Тогава ще стане срещата му със султан Махмуд, на която Георги Мамарчев се държи със смайващо ни достойнство. На Раковски дължим преразказа на разговора: "Султан Махмуд, любопитен да види того българина, повели, та го доведоха пред него и го сам попита за коя причина е щял да повдигне България. Капитан Георги, който знаеше добре турский язик, отговорил е султану с най-голяма дързост, че до когда се турския народ приносит така свирепо и безчеловечно с българи,

не щат отбягна турци от това зло Султан Махмуд, благоразумен владетел, отговорил е на това: Аз съм добре познал това и ради етого мое старание е да преобразя моя държава и да въведа равноправност..."

След това ще дойде заточението в малоазийския град Коня, изгнаническата му съдба ще продължи на остров Самос.

Неотменна спътница през заточеническите години е съпругата му Радка Мамарчева с дъщерите. Единственият им син Стефан учи в гр. Херсон. Бащата, макар и в изгнание, полага много усилия да го насочи към идеите, които са вълнували него, но под чужд натиск синът се замонашва в Киево-Печорската лавра, където следите му безвъзвратно се изгубват (К. Възвъзова).

През 1846 година Георги Мамарчев умира самотен като като политически изгнаник и враг на Империята на о. Самос."

Третият, и последен източник, където е изложена истината за съдбата на Капитан Буюклу, както сам се подписва, беше книгата на Янко Гочев "Руската империя срещу България", Първа част, С., 2006:

"Одринският мирен договор от 2/14 септември 1829 г. осигурява на Николай Първи нови териториални придобивки в устието на Дунав и Кавказ и укрепва влиянието му на Балканския полуостров. Проливите са обявени отворени за всички флоти. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономия и са поставени в руската сфера на влияние, а Гърция става независима.

С Одринския мир Руската империя получава първостепенно място в Източния въпрос.

Но тази война води до страшни опустошения в българските земи. В жалба до ген. Дибич българите пишат: "А най-вече сме страдали по време на войната на Русия с Турция, понеже, от една страна, нашата земя се тъпчи от руските войски - добитък губим, жътва, лозя - всичко се разорява и разграбва, от друга страна, храним многобройния турски аскер и теглим най-големи свирепства в това разстояние, когато най-много беснее турското зверство, разярено, че има война с наши едноверни руски братя."

От всички балкански народи само българите според Одринския мир от 1829 г. остават "забравени", "пренебрегнати", "изоставени" от "спасителката" Русия

Този неочакван резултат е голям удар за тях, защото те участват масово във войната с надежда за по-бързо освобождение. По някои данни общо над 25 000 български доброволци и въстаници подкрепят руската армия и флот. Само в Югоизточна България около 13 000 грабват оръжие. Вдигат бунтове и сами се освобождават. В борбата си за свобода българите са склонни да търпят дори опустошение в земите им от руската армия.

След войната разочарованието от Русия е много голямо, което се доказва с писма и мемоари на съвременници на събитията. Оказва се, че Русия умело е експлоатирала в свой интерес през войната българските надежди в освободителната й мисия.

Всъщност въпросът за освобождението на България не стои тогава като задача във външнополитическата й стратегия. След Одринския мир Русия открито декларира антибългарската си политика. Тя не допуска дори образуване на автономно българско княжество в Добруджа или на север от Дунав. Българи, участвали на нейна страна във войната, са подложени на репресии, защото искат освобождение

на родината си

Един от тях е прочутият Бойчо войвода (Бойчо Цеперански, от Тревненските колиби Цепераните, общ. В. Търново) с двамата си братя Петър и Георги, който участва с четата си във войната, но е заточен в Сибир с тях заради това, че продължава борбата и след нея. Успява да избяга от заточение. Връща се в България и 21 години е хайдутин.

В Анхиало (Поморие) при ген. Дибич пристига българска делегация от първенци от Котел, начело с бащата на Георги Раковски. Когато заявяват пред "освободителя", че сами искат да поведат борба за освобождение, генералът отговаря: "Българи, не се бунтувайте или аз ще обърна моите топове срещу вас!"Това е горчив опит за българите, които не допускат, че Русия може да се обяви срещу тях.

Сериозен проблем за руското командване създава българинът на руска служба капитан Георги Мамарчев (вуйчо на бъдещия водач на националната революция Георги Раковски по произход от село Еркеч (Козичино), Бургаска област, и от рода на Мамарците). Той е герой от тази война, за което получава орден "Св. Ана" и скъпоценна сабя. Г. Мамарчев убеждава българите в района на Котел и Сливен да не се преселват и започва да ги организира сами да се освободят след изтеглянето на руските войски. Подготвяното въстание е разкрито от руски офицери и ген. Дибич изпраща конен отряд от 200 казаци (на майор Крилов), които арестуват смелия български капитан и предотвратяват въстанието.

Г. Мамарчев е наказан като руски офицер, който работи против руските политически интереси. За Русия намеренията му са голямо престъпление. Обясненията на ген. Дибич са: "Ние имаме съглашение с Европа, че на никого от населението в Турската империя не ще бъде позволено да вдигне въоръжено въстание... При нова война ще бъде реч и за вас." Оказва се, че според Русия сърби, гърци, черногорци могат да вдигнат въстание за освобождение от турците, а само българите не могат.

По-късно, по време на т. нар. Велчова завера от 1835 г., кап. Мамарчев е арестуван като военен ръководител на заговора. Като руски поданик и военен е предаден от турците на руското правителство. То го разжалва, отнема му ордените

и с безкрайна неблагодарност и чудовищна подлост го предава отново на турците, които го заточават в гр. Коня, а след това на остров Самос, където умира през 1846 г..."

"Братя, на кого оставяте България!" - този вопъл се чувал от капитан Г. Мамарчев, когато вървял със сълзи в очите след керваните с български изселници към Русия.

Властите на царска Русия са имали възможността да накажат своя офицер както решат. Така както са наказали други българи, които са им са служили през войната 1828-1829 г. Например Бойчо войвода и братята му.

Бойчо войвода е хайдутувал над 20 години и е участвал с четата си в две руско-турски войни - от 1828-1829 г. и в кримската на страната на Русия. Автор е на Хайдушкия закон на Бойчо войвода, или

Правила за оцеляване на хайдутите

Братя Цеперански - Бойчо войвода, Петър и Георги и други българи се включили в отряда на Мамарчев край Котел през 1829 г. За направените провинения те са арестувани и изпратени на каторга в далечната сибирска крепост на град Иркутск, край езерото Байкал.

Какви са били условията на този затвор, се разбира от това, че само два дни по Коледа и три дни по Великден прангите от вратовете им са били сваляни. По Великден, през 1832 г. те, като закалени български хайдути с голям опит и решителност, успяват да се спуснат през високата затворническа ограда. Малкият брат Георги си счупва крака и поисква от братята си да го убият, за да не остава отново роб и подлаган на разпити и изтезания. По-нататък бягството на двамата братя може да бъде много затрогващ сюжет за роман и филм.

След завръщането си в България Бойчо войвода и брат му Петър продължават хайдутството и въпреки неблагодарността и жестокостта на властите на царска Русия отново са на нейна страна през Кримската война 1853-1856 г. Вярват, че това е в интерес на родината им (Цончо Родев).

Голямото отмъщение на Северната империя спрямо капитан Георги Мамарчев завършва с откъсването на децата му и най-вече на сина му Стефан от него и неговите идеи. Останал без баща, на него не му било позволено да тръгне по неговия път, а е замонашен и изчезва в необятната Руска империя.

С жена си Радка, с която се събират през 1830 г. в Сливен, имат пет деца. Най-голямата, Марийка, е родена около 1830 г. и омъжена в Русия. Имала потомци, за които няма никакви сведения, както и за другите дъщери.

Радост и утеха на заточения капитан е останал само племенникът му Съби Стойков. За него вуйчо му е пример в живота и той тръгва по неговия път, развива идеите му за освобождение на България и от голяма почит към него приема името му и остава в историята като Георги Стойков Раковски и като "Мечтател безумен, образ невъзможен...".

В архива на Г. Раковски е запазено последното писмо на заточеника от остров Самос до племенника си. То е написано малко преди смъртта на вуйчото през 1846 г.

"Прелюбезний мой приятел и яко брат, господин Георги Стойкович, здравствуй! Желаю вам добро и всяко благополучие!

Обявявам вам, че получих писмото от моя син Стефан този месец, този месец юлия, 26 ден, писано на 12 юни същата година. И ми пише, че едва тази година, през месец юни, на 10 число, е получил писаното от мен писмо на 23 число месец юли 1845 година. То навярно е пролежало където не трябва. Сега пиша до сина с надеждата, че не ще се бави и изпращам до вас и пари 15 коложатов [?], които ще получите от тамошния търговец г. Георги Вучино, за което и на него е писано, за да ви ги връчи за изпращане на сина в Киев.

И затова всепокорнейше ви моля да ми направите услугата при получаването незабавно да му ги изпратите. При отпращането му на път, приемете го в Одеса, защото аз пиша, той непременно да мине оттам и от там към мен, понеже хочинно [?] аз съм толкова болен. Също и вас моля да му пишете, за да може час по-скоро и когато бъде в Одеса, постарайте се, ради Бога, по-скоро да го изпратите.

Защото болестта е неверна, а смъртта - неизвестна

Още моля - ако благоволите, дайте на Стефан сабята и пушката и получете от него разписка колко оставам на вас длъжен. Защото сега нямам никакви средства, едва намерих тия пари. И да даде бог здраве, то аз не ще остана длъжен. И се надявам, че може би ще са ми нужни в скоро време да ги употребя в полза на Отечеството, ако бъда жив.

Още моля да поздравите всички добри приятели и благожелатели на Отечеството и на нашия български род. И много д...ли [?] ще бъдат някои благотворители, старанието [?] на които с такава помощ ще зарадва Стефан, защото аз вас с божията надежда, че той след време ще бъде много полезен на нашето Отечество"

Има сведения, че костите на капитан Георги Мамарчев са в гробищата на една малка черква в градчето Самос. Не ми е известно дали е правен опит те да се намерят и дали има някакъв знак на гроба му? Дали могат да се върнат в България и пантеона в Котел, където са и пренесените кости на племенникът му Георги Ст. Раковски.

Но за мен остава открит въпросът - защо фактите от съдбата на капитан Георги Мамарчев след неговото арестуване през 1935 г, от османските власти, се пазят като голяма тайна от български историци?

И докога?

Четете още:

Истината за предаването на капитан Мамарчев от царска Русия на султанска Турция