Грета Тунберг напуска тийнейджърската възраст и се очаква средно на всеки 28 дни речите и да стават все по-яростни. Това не е заяждане и не намалява загрижеността ми за климатичните промени. Просто добавя още една грижа. И без това съм притеснен, че президентът Радев би толкова път, само за да му каже Грета, че е провалил мечтите и детството й. Това и аз можех да му го кажа тук – е, ако не на него лично, то на подкрепящата го партия със сигурност!

Не мога да си представя какво ще стане, когато Грета най-после се върне на училище и – може би – научи, че изригването само на един исландски или балийски вулкан причинява щета на климата, колкото цялото индустриално развитие на човечеството. Или пък, че над 80% от необходимия за живот кислород се осигурява от океаните, а не от бразилските джунгли и че големите пожари наистина причиняват щети на растителния и животински свят, но всъщност са полезни и за горите, и за хората, подменяйки старите дървета с млади, които произвеждат повече кислород и по-малко въглероден диоксид…

Все едно, и без тези натоварващи знания протестите на екоактивистите от отминалите дни малко приличаха на Дон Кихот, яхнал Росинант пред поле от ветрогенератори. Факт е, че крайните позиции и на Грета и на Тръмп са еднакво неинформирани. Подозирам, че въпреки възрастовата си разлика, менталното им развитие е идентично. Просто Грета не разполага с ядрено куфарче и слава Богу!

И за още едно нещо е редно да кажем „слава Богу“: антропогенният фактор в промяната на климата не е толкова голям, колкото бива представян (с изключение, може би на пластмасите в океана). В противен случай наистина щяхме да сме обречени, въпреки твърдението, че чувството за самосъхранение е присъщо на всяко живо същество.

През ХХІ век да имаш красиви крака не е проблем. Проблем е, когато единият е по-красив от другия… Проблем, наистина ментален и не засяга само Грета и Тръмп – и двамата са вид аутисти. Опазването на планетата в крайна сметка цели опазването на човечеството, а точно тази мисия крие май повече опасности от климатичните промени. За тези опасности пише преди 80 години Олдъс Хъксли в знаменития си роман „Прекрасният нов свят“.

„Режимите на бъдещето ще са тези, в които диктаторите ще властват над “свободни роби”, които обичат своето робство“ – пише още Хъксли преди 60 години в нарочно есе, изразявайки страховете си, че предсказаният от него „прекрасен нов свят“ през 1938 г. се сбъдва по-бързо, отколкото е очаквал. Текстът е дълъг, занимава се с пренаселването на света, комерсиализацията и бездуховността и завършва с предупреждения как да бъде съхранена демокрацията. Днес Хъксли вероятно би се задоволил само с „аз нали ви казвах!“ Има нещо любопитно – не само Хъксли, но и повечето автори на антиутопии никога не са си представяли, демократичните диктатори от вида простаци-веселяци, които в момента доминират света.

Техните лидери са изкусителни манипулатори, цинични философи и на протагониста са нужни големи усилия, за да открие истински злата им същност. Това са все личности, които не биха взели Путин и Ердоган, или Тръмп и Борис Джонсън дори за шофьори. Изредените могат да бъдат злодеи в британска комедия, но не и в антиутопия. Прекалено са типични за времето си, прекалено много приличат на онези, които управляват…

За жалост и Грета се нарежда до тях, макар и с друг знак. Но все пак – дори само фактът, че го водим този разговор прави Грета Тунберг по-полезна, отколкото е и в най-смелите си мечти. Защо ли? Защото показва бодрите крачки, с които прекрасният нов ХХІ век уверено се е запътил към своето Средновековие…

За мен ключовият диалог в романа на Хъксли е когато героят, наричан кратко Дивака се изправя пред могъщото ръководство на света, несравнимо по-интелигентно от сегашното:

„— Аз обаче не искам удобства. Искам бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.

— Всъщност — заключи Мустафа Монд — вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.

— Точно така — рече Дивакът предизвикателно, — искам да ми се признае правото да бъда нещастен.“

Въпреки многото стряскащи съвпадения между свръхрегулирания консуматорски свят на Хъксли и днешните ни дни, правото да бъдем нещастни все още не ни е отнето. По-голямата част от човечеството е нещастна по извечни причини – недостиг на годна вода и храна, липса на елементарни битови условия и образование, безперспективност и безработица, епидемии и граждански войни, престъпност. Развитият и демократичен свят пък е нещастен от невъзможността на мига да се сдобие с най-новия модел мобилен телефон, от фалита на „Томас Кук“ и от… климатичните промени. Като цяло можем да кажем, че днешният роб не мечтае за свобода, той мечтае да има свой роб. Защото това е единствения модел, който познава. Модел, ежедневно уплътняван от цялата индустрия на потреблението, формираща зависимости. После от банковият сектор, осигуряващ робската задлъжнялост и не на последно място – от политически формираните и разказани на политически език ценности, които изместиха религиозните. Например, прекалената политкоректност и т. нар. екологичното мислене.

Изобщо не мисля да се заяждам със зелените – много от каузите им са истински и навременни. Едва ли ще спасят природата, но поне ще научат милиони да я познават по-добре и да я обичат. Но ние не просто сме роби, които обичат своето робство. Ние сме роби, които обичат да си създават допълнителни робства. Еко-фанатизмът, некоригиран от сериозната наука има всички предпоставки да се превърне ако не чак в нов фашизъм, то в ерзац-религия и сериозен публичен тормоз, далеч надхвърлящ преследването на пушачите…

Но искам още нещо да кажа за антиутопиите, заплашващи да се превърнат в реалност. В повечето от тях господства измислен език на елитите, които подчинените общества с радост говорят, за да изглеждат, ако не образовани, то поне приемливи. И в „1984“, и в „Портокал с часовников механизъм“, и в „Прекрасният нов свят“, и в „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд… И в тази връзка се сещам за едни думи на проф. Никола Георгиев, чиято загуба все още преживяваме през изтеклата седмица: „Политическият елит иска да придаде на действията си човечност и доброта. А това се постига най-лесно, като замени разбираеми думи с неразбираеми.” Религиите също задължително въвеждат собствен език, не само за богослужение, но дори и за бита. Той се пренася светкавично чрез празничната обредност и постепенно започва да минава за образованост и духовност. Поне в исторически план се случи точно това. А днес разликата между политическото и повседневното говорене ражда огромно неразбирателство, както и трогателни проявления на „човечност“ като Грета…

След като старият Джепето бе нападнат от хулигани, бит и ограбен, той започна да ходи с чисто нова бейзбола бухалка, а Пинокио някъде изчезна… Прекрасният нов свят в прекрасният нов век все повече заприличва на извратена приказка. Връхлетя ни си с куп проблеми, които само преди 20 години изглеждаха утопични. Но той ни донесе и нещо вълшебно и опасно – социалните мрежи и възможността да се свързваме помежду си със скоростта на мисълта, независимо от разстоянията и различията. За сега тази възможност се използва май повече за развлечение, но възможността за социални корекции е вън от съмнение! Нейната сила се прояви в арабската пролет, проявява се днес и в екологичните движения.

Но и при двете, струва ми се, прекрасните намерения, вдъхновените пориви и патетичните думи водят до ужасяващи последици, защото не са подкрепени от сериозната наука и истински, неполитически анализи. Всъщност на задаващото се средновековие можем – както вече сме правили в Европа – да противопоставим единствено Просвещение. Т.е. време е Грета да се върне на училище, тя направи повече от достатъчно. Дори успя да създаде нови страхове и разделения.

Не забравяйте думите на Хъксли за новия новият роб, който не се страхува от господарите си. Той обича робството си точно така, както обича да си измисля нови страхове, на които да робува. Ние все още се възползваме на 100% от правото да бъдем нещастни и политиците не са се сетили да ни го забранят.

От блога на Любен Дилов-син - dilov.info