Ужасяващата му тайна е разкрита едва в края на войната, дотогава всички вярват, че ги депортират от едно място на друго

До ден днешен надписът Arbeit macht frei или "Трудът освобождава", посреща над портата на Аушвиц влизащите в нацисткия концлагер от Втората световна война. Мястото на една от най-големите човешки трагедии на ХХ век е превърнато във възпоменателен музей, в който се почита паметта на стотиците хиляди страдали или загинали между оградите на лагера.

Почти всичко е съхранено така, както са го заварили съветските войници, когато освободили Аушвиц на 27.01.1945 г. Двете

триметрови

телени огради,

които отделят мястото от външния свят, до днес стоят непокътнати. На всеки петдесетина метра застрашително са надвиснали дървените вишки, от които войниците стреляли по бегълците или непокорните затворници. Запазени са изцяло и няколко реда ниски и дълги тухлени постройки, в които между 1941 и 1945 г. се разиграват

нечовешките жестокости,

болка и героизъм, с които Аушвиц е останал в историята.

Първото впечатление от Аушвиц може да заблуди посетителя. Нищо във вековните гори, ограждащи намиращия се на стотина километра от Краков полски град Освиенцим, не подсказва за ужаса, който се е случил там преди едва 80 години. Въздухът е чист, обстановката е спокойна и подредена. Дори и ниските тухлени сгради на лагера могат да изглеждат съвсем нормално в хубав слънчев ден. Единственото, което подсказва за историята на мястото, се чете в лицата на посетителите на музея. Тъгата, надвиснала над мястото през последните 80 години смазва всеки, престрашил се да види с очите си този паметник на човешката жестокост. Аушвиц все още изпълва хората със страх, но не за живота им. Това, което сковава сърцето при посещението на музея, е по-скоро ужасът от съществуването на така добре

документираното доказателство

за това какво са способни да си причинят хората.

Аушвиц е комплекс от три лагера, разположени на няколко километра един от друг. Музеят се намира на мястото, където през май 1940 г. SS за пръв път започват да изпращат германски престъпници, които трябва да изкупят престъпленията си чрез непосилен труд в близките фабрики на големи германски компании. По-късно той започва да приема все повече полски и руски затворници, докато накрая не се пълни с евреи. В една от постройките на лагера – Блок 11, през септември 1941 г.е проведена и първата тестова масова екзекуция чрез обгазяване с отровния газ “Циклон Б”. Първите жертви са руски военнопленници, а избраният метод за умъртвяването им се оказва смразяващо ефективен. Скоро обаче капацитетът на войнишките бараки за настаняване става недостатъчен. Крематориумът също не може да поеме цялото количество трупове, от които германците трябва да се отърват.

Затова и в близост до първия лагер нацистите построяват негово разширение: Аушвиц-II-Биркенау. Там те изграждат 4 нови газови камери с инсинератор към всяка от тях. Mястото става плацдарм на нацистките планове

да изтребят цялото еврейско население

в Европа. От заточените 1,3 милиона между 1940 и 1945 г. там са убити или загиват от глад, болести или преумора повече от 1,1 милиона човека. От тях 90% са евреи, но огромен брой жертви има сред ромското население на Европа, както и поляци и руски военнопленници.

Днес целта на музея на Аушвиц е да почете жертвите на нацисткия терор, но и да шокира посетителите, като придаде плътност на сухата статистика. За да получат представа за

размера на нещастието,

разиграло се между оградите на лагера, експозицията представя нещо съвсем обикновено – вещи. Всички най-тривиални и обикновени предмети, които са намерени в лагера след освобождаването му, са изложени за посетителите. С маниакална последователност германците събирали и класифицирали всички притежания на изпратените в Аушвиц хора. Зад витрини в стаи с размери на малко хале са изложени планини от тенджери, четки, гребени, куфари. Върху всеки куфар е изписано с бяла боя името на собственика му, тъй като нацистите карали хората да си ги надписват, за да повярват, че някой ден ще си получат вещите обратно. Зад витрини са изложени всевъзможни документи, отнасящи се до затворниците в лагера – от формуляри за постъпване през опис на иззети вещи до лична кореспонденция между коменданта Рудолф Хьос и Хайнрих Химлер. В една от стаите посетителите виждат истински планини от очила с всевъзможни размери, форми и диоптри. След тях са изложени три огромни купчини от обувки – първата с мъжки, втората - с женски, а третата – с детски. В купчината се различават топли зимни ботуши, летни сандали, обикновени галоши, скъпи или най-евтини, почти нови официални обувки или износени до безформеност чепици. Тук за повечето посетители напорът на сълзите вече не може да бъде потиснат.

Най-шокиращото

от експозицията

в Аушвиц е събрано в стая с размери около пет на три метра. Първият експонат в нея е малко парче въже. То е на пръв поглед съвсем обикновено, но според надписа на табелата до него нишките, използвани за изтъкаването му, са от човешка коса.

Нацистите явно

ценят косата

като материал за платове или въжета. Затова и всеки умъртвен от тях човек в Аушвиц бил старателно бръснат, преди да бъде кремиран. Така в Аушвиц били събрани над 5 тона коса, открити от съветската армия при освобождаването на лагера. Днес в тази голяма и затъмнена стая са запазени последните физически останки на стотици хиляди хора. Два от намерените пет тона човешка коса са изложени зад огромна витрина. От уважение към паметта на загиналите в тази стая е забранено да се снима. Гледката на всичката тази човешка коса обаче е толкова смразяваща сама по себе си, че са малко хората, които биха искали да запазят спомен от този експонат.

Обиколката в старата част на Аушвиц преминава и през други паметници на човешката жестокост. В блок 11 е запазено помещението, в което за пръв път хора са убити с отровен газ “Циклон Б”. Запазени са и т.нар. прави килии, в които в пространство метър на метър са затваряни с дни по четирима затворници. Запазена е и първата газова камера, в която са извършвани екзекуциите във времената, в които напливът с влакови композиции към лагера не е бил толкова голям. Могат да се видят дупките в тавана на помещението, през които нацистите са изсипвали вътре кристалите "Циклон Б". Под влияние на топлината на скупчените тела кристалите са се превръщали в газ,

който е убивал

по стотици хора

– понякога 700 – 800 наведнъж за по-малко от двадесет минути. Прилежащият към газовата камера крематориум отстои на не повече от 100 м от бялата спретната къща, в която комендантът на лагера Рудолф Хьос е отглеждал 5-те си деца. Малко встрани от газовата камера и къщата на SS коменданта е и мястото, на което той е бил обесен след войната, след като е направил пълни самопризнания. Стълбът, на който Хьос увиснал, стои и до днес.

Втората част от лагера, отворена за посетители, е неговото разширение - Аушвиц-II-Биркенау. Там на огромно равно поле са разположени в две редици стотици тухлени бараки, подобни на плевни. Както и по-старият лагер, тези постройки са оградени от два реда висока телена ограда и вишки за часовоите на всеки 50-100 метра. Макар и по същество Биркенау да бил предвиден като разширение на трудовия лагер Аушвиц, историците

често го наричат "завод за смърт"

Всичко е организирано, така че нацистите да могат максимално лесно и ефективно да стоварват цели влакове, пълни с хора, да отсеят способните да работят от децата, старците и болните и да ги разпределят към съответните им съдби. Първите са насочвани за настаняване в някоя от бараките, където споделяли един одър с поне 7 човека. Вторите са изпращани директно в една от стоящите наблизо газови камери.

Инфраструктурата на лагера до днес подсказва за мащабното престъпление, което е извършено в него. Депортираните в Аушвиц-II влизали в лагера директно с влака, на който били натоварени, през огромен портал, заграден от две високи тухлени кули.

Релсите достигат до дълъг перон, на който оцелелите от тежкото пътуване с влак са нареждани в дълга редица. Тогава започва и истинската игра на живот и смърт, играна от офицерите и докторите на SS. На това място бил правен подборът –

кой ще работи

и кой ще умре

Самите жертви приемали спокойно съдбата си, тъй като нямали представа къде са попаднали. Тайната за истинската цел на Аушвиц била разкрита на еврейската общност из Европа едва в края на войната. Преди това всички депортирани там вярвали, че просто биват изселени от едно място на друго. За да поддържат заблудата жива, войниците от SS се държали често дори любезно с жертвите си. Обяснявали разделението на перона като помощ за немощните и децата, за да минат първи през къпането и да не се налага да чакат дълго време прави. На входа на газовите камери дори им раздавали и сапун. Но веднъж стигнал там, съдбата на човека вече била предопределена.

Газовите камери били разрушени от нацистите преди евакуацията на лагера. Въпреки фанатизма им, те много добре осъзнавали размера на престъплението, което извършва. Затова и преди да изоставят лагера, те направили отчаяни опити да прикрият следите си. Днес в Биркенау, на около 200 м от перона за разтоварване и малко след мястото, на което свършва жп линията, стоят срутените останки на 4 дълги и широки помещения, които били газовите камери. До тях си личи пространството, в което се помещавали работещите денонощно крематориуми. В тях се трудела т.нар. "зондеркомандо" – отличени затворници, които получавали преференциално отношение заради това, че вършат мръсната работа на нацистите. Те, разбира се, нямали възможността да откажат работата, за която били избрани.

Често били избивани и подменяни с

нови затворници,

за да има по-малко очевидци на случилото се.

Така, край руините на газовите камери, "разходката" в Аушвиц приключва за туристите. Екскурзоводът им благодари за вниманието с равния и безстрастен тон, с който им е съобщил всички факти относно лагера. В думите му няма и нужда да има патос или оценка – видяното говори само за себе си. Хората извървяват успоредния на влаковата линия обратен път към изхода на лагера с наведени глави. Някои изглеждат едва ли не засрамени от видяното. Срам, вероятно породен от това, че са част от животинския вид, който е организирал най-хладнокръвно цялата тази жестокост сам срещу себе си.