Веднъж преди няколко години, тръгнахме с колегата Милен Петров към Африка, целта ни бе да издирим една баба…

Бабата на Барак Обама.

Още преди качването ни в самолета от Истанбул до Найроби, на летището започна да става „напечено” – разгоря се лека словесна битка с елементи на резки движения между граничния контрол и националния отбор по баскетбол на Кения. Спортистите носеха няколко бутилки уиски, едната от които – отворена. Баскетболистите упорстваха да я внесат в самолета, а летищните власти – да я оставят на масичка, редом с други съмнителни течности. Спечели турският граничен „отбор” и бутилката бе излята демонстративно в непромокаем контейнер пред нервните погледи на африканците. Като българин професионалист се учудих на такава слаба съобразителност: ами ако до полета има 4 минути, а на 15 души им се пие уиски, какво се прави – изпива се шишето за 3 минути и групата излита чаровно нетрезва.

Предполагаемата „чаровност” на групата, се прояви още със сядането в самолета. Още преди колесникът да се отлепи от пистата, втората бутилка бе към края си. На третата, от задните редове на самолета изскочи зачервен от пиенето чернокож (дано да успеете да си го представите) и застана на 3–4-ти ред с гръб към пилотската кабина. Поклащайки се леко той дръпна една 45-секундна реч за робовладелчеството. Според теорията му, всички бели пасажери в самолета бяха преки виновници за тормоза на колонизаторите над дедите на спортиста. Ала внезапният бунт бе потушен успешно от негов съотборник и стюардеса още в уводната му част и той се върна унило на мястото си.

Веселата част от този полет настъпи най-неочаквано малко преди да кацнем. Националите запяха с пълно гърло, песента от известния анимационен филм „Цар Лъв” – Hakuna Matata! Успяха да я изпълнят само седем пъти преди самолетът да започне да захожда за кацане в 4-милионната столица Найроби.

След няколко часа престой се прекачихме за град Кисуму – вторият по големина в страната, намиращ се точно на екватора. Посрещнаха ни приветлив дебеличък негър на име Бени и 35-градусова жега. Бени подкара към хотела, който според него беше най-луксозният и безопасен в града. Сградата, строена през шестдесетте в бляскав колониален стил, днес съвсем се бе предала. Единственото полезно нещо в нея бяха огромните муселинови завеси в стаята ми, ограждащи леглата и предпазващи от маларийни комари, както и четирите вентилатора, които бавно се разхождаха по тавана. На сутринта с лека тревога установих, че съм нахапан на няколко места въпреки мерките за сигурност.

Основната цел на нашето пътуване бе срещата с бабата на Обама и репортаж за най-големия резерват в Кения – Масай Мара.

Срещата с Мама Сара (така наричат бабата на Обама) мина съвсем гладко, както и пътуването ни дотам. Имаше проблем в началото с охраната, която пазеше къщата, но тя бе преодоляна лесно след отваряне на багажника на джипа, от който извадихме петлитрова кутия олио, няколко пакета брашно и чувалче захар.

Бяхме подготвени предварително от нашия водач, че ако отидем с празни ръце, няма да влезем по никакъв начин, независимо от уговорките от България по телефони и факсове! Осемдесет и седем годишната жена се държеше в началото строго, но след няколко минути се оживи и започна да ръкомаха, сочейки ни гробовете на дядото и на бащата на американския президент. Седяхме на двора, а тя през цялото време стискаше тайно малко найлоново пликче, пълно с някакви шарени кутийки. Попитахме я – оказа се, че е болна от малария и се налага да пие лекарства всеки ден.

Бяхме на десетия въпрос, когато ни направиха знак да приключваме. Видяхме, че е дошла следващата група журналисти, които се промъкваха между дърветата с неуверена походка и плахи погледи, стиснали по едно чувалче захар под мишница. Нямаше как, зададохме още два въпроса на Мама Сара и тръгнахме.

По пътя спряхме в училището на края на селото. Името му, разбира се, бе „Сенатор Обама”. В кабинета на директорката от всяка стена ни гледаше пак той. Показаха ни класна стая, където в момента течаха занятия. Помещението бе без прозорци и врати, вятърът и птиците свободно преминаваха над (и през?) главите на учениците.

Още в началото на снимките се разрази такъв бурен интерес, че се наложи да напуснем набързо. Селото наброяваше около петнадесет къщички, построени от тухли, кал и дървен материал. Останалите постройки бяха колиби и навеси, в които също живееха хора. Заговорихме се с местните симпатични деца на неразбираем и за двете страни английски, но разговорът ни секна внезапно, щом погледите ни се спряха на огромна табела – „Хотел Амбасадор”.

Тя се мъдреше най-абсурдно над вратата на една барака, също толкова долнопробна като колибите, само че сглобена от ламарини и дъски. Влязохме в хотела да разгледаме – посрещнаха ни две дървени маси, покрити обилно с мухи, няколко дебели тъмнокожи жени, ядящи димяща манджа в един тъмен ъгъл, и тълпа от безразборно тичащи деца. Благодарихме и си тръгнахме. Никой не ни предложи да останем – явно имахме неблагонадежден вид. Бени, смеейки се на недоумението ни, разясни в колата, че това са публични домове за местните. Бараки с подобни високопарни названия се нижеха край пътя почти през цялото време (по официални данни болните от СПИН в страната са 65%, а неофициално – около 80%).

П.П.

Някой ден ще разкажа, как ме гониха семейство жирафи в резервата "Масай Мара".