Всяка вечер в 20 ч се чуваме, а миналия октомври ме остави в Париж с думите: "Остани при децата, защото не се знае какво ще стане", казва съпругата на Раймонд Николас, който е медик в Сайда, Ливан

Още акценти от интервюто:

• Чувствах се разделена между Ливан и България, когато родителите ми бяха живи. Сега сърцето ми е повече там, защото тук вече никой не ме чака
• Не се чува гласът за мира, защото Израел е подкрепян от велики сили като САЩ и Англия
• Ситуацията в Ливан се влоши след убийството на премиера Рафик Харири през 2005 г.

- Г-жо Николас, каква точно е връзката ви с Ливан?

- Семейна - мъжът ми Раймонд е ливанец, който е учил в България обща медицина. После една година работи като общ лекар в Ливан и след това се върна, за да изкара специалност рентгенология. Запознахме се, когато той си караше специалността, а аз работех в ИСУЛ.

- Живели сте в Ливан 35 години? Кога се върнахте у нас?

- Върнах се през октомври миналата година. По това време по принцип съм в Ливан, защото август става много горещо и влажно. Но заради събитията той ме остави в Париж при децата и каза: “Остани тук, защото не се знае какво ще стане”.

- Тоест от октомври миналата година не сте се виждали? А чувате ли се?

- Да, всяка вечер към 20 ч по телефона, защото знам, че по това време трябва да си е вкъщи, а между България и Ливан няма часова разлика.

- Когато виждате какво се случва в Ливан, как се чувствате, знаейки, че съпругът ви е там?

- Притеснявам се, а и съм пуснала телевизора и слушам непрекъснато новините.

- Изисква се голяма сила да слушате постоянно за конфликта.

- Да, но най-точна информация получавам, когато се чувам с мъжа си. При последната атака от Иран към Израел са гледали ракетите в небето като фойерверки.

- Той сега на първа линия ли е? Какво разказва за ситуацията на терен?

- Понеже районът, в който живее, е християнски, смята, че няма да има проблем. Но точно зад една височина в посока към морето има палестински лагер, който евентуално може да бъде обект на атака. Мъжът ми е в една сравнително голяма болница в град Сайда, а разстоянието до Бейрут е като между Перник и София. В болницата обаче са само двама лекари и когато има проблеми, почти живеят там, защото нямат начин да се придвижват. Бяха сложили огромен транспарант на покрива с червен кръст, за да се знае, че е болница и да не попадне под ударите.

- Кога вие усетихте, че се изострят проблемите в Ливан?

- След убийството на премиера Рафик Харири през 2005 г. На следващата година имаше бомбардировки в Ливан, които съсипаха цялата инфраструктура, направена по времето на Харири. Мисля, че оттогава нещата тръгнаха на зле. Като цяло икономиката на Ливан и населението се изхранваше от три неща - банково дело, туризъм и земеделие. Впоследствие обаче се блокира доларът, а всичко се изчисляваше в долари, макар че хората, които работеха, си получаваха заплатата в тяхната валута - ливанската лира. Но инфлацията е такава, че хората вече изнемогват да си купят и бензин. Там почти няма градски транспорт. Разчитат на превоз с коли и микробуси. Междувременно банките не позволиха да си изтеглиш всичките пари, които имаш.

Но това е само малка част от проблемите, които сега са много в Ливан. Страната е буквално като мост между Сирия, Иран, Ирак и Израел, защото е тясна и дълга държава покрай Средиземно море. Ливан е буферът между тези страни.

- Какви са ливанците, приличаме ли си с тях?

- Много са гостоприемни и сърдечни. И природата им е хубава, дори експериментират много със земеделието си. Садят семена от цял свят. За първи път видях в Ливан папая и драконов плод от Виетнам, авокадо също. Но най-скъпото нещо, което изнасят, е зехтинът.

Младите хора, както и тук, завършват образование и заминават да работят навън, защото светът е отворен и лесно могат да сравнят как се живее в чужбина и как се живее в Ливан или в България.

У нас обаче виждам много възрастни и изнервени хора. Понеже съм медицинско лице и винаги съм имала чувство към възрастните - например да им помогна при слизането от градския транспорт или при качването в трамвай. Но реакциите на хората са много странни. Един път ми се случи в тролей да помогна на една жена, пък тя се изплаши, че ще ѝ открадна количката. След това, като разбра, че искам да ѝ помогна, половин час любезно ми благодари.

В Ливан заради непрекъснатите проблеми хората са много по-съчувстващи и организирани помежду си. Помагат си, защото не могат да разчитат на държавата, която в момента почти не съществува. И там подкрепата е по семейна и приятелска линия.

- Нима и в България няма проблеми - не толкова драстични, но виждаме, че и тук хората са с усещането, че не могат да разчитат на държавата.

- Така може да се чувстват повече по селата и малките населени места, отколкото в градовете като София и Пловдив, където по-скоро се спасяват поединично.

- А какви са надеждите за бъдещето на Ливан? Виждате ли изход, или по-скоро се очаква ситуацията да се влоши?

- Изход ще има, ако дадат право да се направи съвместна държава между палестинци и израилтяни - да имат една държава и да живеят заедно. Защото в исторически план те са първи братовчеди.

В момента заради тези войни, заради загубите на деца и близки поколения наред се мразят, и то до такава степен, че се избиват. Мойсей, като е напуснал Египет и тръгнал да прави еврейската държава, 40 години ги е въртял из пустинята, за да починат възрастните, а с младите да направи държава в Израел, защото те няма да помнят какво е било.

Сега всички палестинци, които са избутани в Газа, правят всевъзможни опити да бягат в Египет и в арабските страни. Обаче Египет е в такова състояние, че не може да ги поеме и да ги изхранва.

Искам и Ливан да си запази държавата и да си смени конституцията, защото действащият им основен закон е от времето, когато е бил френска колония. Но всичко това може да стане, когато няма военни действия. Има ли война, нищо не може да се промени.

- Има ли някой печеливш, когато има война?

- В самата война - не. Там има хора, които страдат и умират. Но има такива, които печелят от това да има война.

- Като общество и изобщо като свят ние свикнахме ли с войните?

- Не сме свикнали. Отдавна го няма поколението на моите родители, които преживяха бомбардировките над София през Втората световна война. Аз съм родена на 1 май и близо до нас имаше печатница, на която в този ден пускаха сирените. Реакциите на моите родители бяха първо стрес и ужас, след което разбираха, че е празник. Те са работили тогава в градския транспорт и когато е имало въздушна тревога, е трябвало да евакуират трамвая или автобуса до най близкото бомбоубежище. Трябвало е да знаят в целия град къде има бомбоубежища.

- Имате ли усещането, че призивите за мир заглъхнаха?

- Не се чува гласът за мира, защото Израел е подкрепян от велики сили като САЩ и Англия. В средиземноморското крайбрежие там срещу Ливан има самолетоносачи и американски подводници. Международната общност, която е далече от конфликта, само може да говори и да помага на този или онзи по някакъв начин, но нищо повече. Войната е за морски пътища, за ценни находки, както в Африка например за петрол, и за Газа. В Ливан например, преди да започнат тези събития, бяха открили находище на петрол точно на граничната водна зона между Ливан и Израел. Това находище трябва да се дели между двете страни. Но там веднага отидоха американски фирми да правят изследвания. Когато е частна компанията, тя прави сондаж и тегли петрола.

- Ако изхождаме точно от това, че е свързано с търговия и пари, може да кажем, че никой няма нужда от ескалация, а само “контролирано напрежение”?

- От 1948 г., откакто съществува еврейската държава Израел, която е обиколена отвсякъде от арабски държави, там винаги е имало проблеми. Сега проблемът е в Израел, тъй като в северните погранични райони, където “Хизбула” бомбардира, там цялото население е избягало. А то е толкова много, че като слязат в южната част на Израел, става невъзможно за живеене.

- А съществува ли някакво напрежение между самите общности в Ливан, или са свикнали да живеят в хармония?

- В Ливан в момента са повече шиитите. Християните и сунитите намаляват, защото те, както навремето в България, са гледали да изучат децата си, тъй като земеделието е трудоемко и са се насочили повече към търговия или към производство на нещо.

В планинските райони има и източноправославни християни. Има друзи, които са ми много интересни. Те все още вярват в прераждането и в общността им се женят само помежду си. Никога не излизат от общността си. Те живеят в планинските местности, защото по време на Османската империя мюсюлманите са завладели повечето равни региони, които са свързани със земеделие и с агрономство. Докато християните това са гледали - да бягат на по-отдалечени места и така стават и по-организирани.

Но сега Ливан е разделен на религиозни общности и е в някакъв тип феодализъм. Държавата е колкото Бургаска област, но например в целия Южен Ливан повечето имат един феодален владетел, от когото зависи всичко.

- Ако имате възможност да се върнете в Ливан, бихте ли?

- Да, ако мъжът ми прецени, че е спокойно.

- Какви емоции изпитвате - чувствате ли се разделена между България и Ливан?

- Ливан е втората ми държава. Чувствах се разделена между нея и България, когато родителите ми бяха живи. Сега чувствам, че сърцето ми е повече там, защото тук вече никой не ме чака, освен приятели.

- Остана само да се молим всичко това да спре, въпреки че регионът е обременен от конфликти.

- Лошото е, че ако има сухопътна операция, много хора, които са в момента там, ще си напуснат къщите. А това създава възможност за погроми от умрели от глад крадци, които разбиват поголовно къщи, за да грабят. Войната е ужасно нещо.

CV

Родена е в София през 1959 г.

До 1989 г. е работила първо като санитар в сърдечно-съдова операционна в Трета градска болница в София, а след като лаборант в рентгеновото отделение пак там. Впоследствие работи на флорограф и се мести в ИСУЛ.

През 1989 г. заминава за Ливан, където отглежда децата си и живее до октомври 2023 г.

Омъжена, има дъщеря и син.