“Букър” е победа за България, радвам се, че съм част от нея, твърди преводачката на "Времеубежище" пред МИЛА ГЕШАКОВА

• Изпадам в транс, като се хвана на хоро със 100 души на жива музика - чувствам се част от нещо по-голямо
• Българските писатели не са “униформени” и затова изскачат доста интересни неща
• Майка ми изпищяла от радост за “Букъра” така, че сигурно и в София са я чули
• Българките са страхотни - оправни, умни, способни, могат всичко, но защо не делят труда вкъщи с мъжете
• Дайте на децата в училище Хари Потър, Пърси Джаксън, за да заобичат четенето като нещо готино, а не като гадно, скучно, трудно и насила
• Сменях гуми в квартала и добре си поговорих за политика с автомонтьора. В Америка между привържениците на едните и на другите липсва диалог

- Спечелихте “Букър” с превода си на “Времеубежище” на Георги Господинов и за вас, г-жо Родел, може спокойно да се каже, че сте една успяла американка, сбъднала голяма мечта. Не знам обаче дали тази мечта е американска, или е българска?

- Не разделям мечтите си на български и американски, смесени са. Чувствам се част и от българската, и от американската култура. Така че да я наречем българо-американска мечта.

- Не се ли промъкна някаква вест от журито, че точно “Времеубежище” е призьорът?

- Не, до последния момент нищо не знаехме, нито звук. Журито нямаше право да говори с нас. И заедно с останалите от краткия списък очаквахме то да се произнесе. С Жоро бяхме чели книгите на всички конкуренти - силни, много хубави книги. Онова, което и на мен, и на Георги ни направи страшно хубаво впечатление, бе, че 98% от отзивите за нас бяха положителни и толкова искрени! Казах си: “А! Невъзможно е да няма мнения от типа: “Тая награда е нагласена!”. Но такива мнения бяха направо нищожен процент. Повечето българи изразяваха истинска радост.

- Новината дойде в тежък политически момент и така радостта за вас двамата изигра обединяваща нацията роля. Наредихте се сред личностите, които изграждат образа на България пред света - до Христо Стоичков, до Димитър Бербатов, до Мария Бакалова...

- Добре е, че в този напрегнат политически момент влезе тази искра, от която се надявам да съм малка част.

- Как приеха новината за наградата вашите роднини в САЩ?

- Моите родители гледаха на живо церемонията по връчването на наградата заедно с други роднини. Майка ми изпищяла от радост така, че сигурно и в София са я чули. Щастливи са. За тях “Букър” е най-хубавото, та това е най-високата литературна награда! Признание не само за Георги Господинов и за мен, но и за цялата страна.

- Граница сме между Ориента и Запада - да сте усетили леко пренебрежение, да са ви сметнали за “втора цигулка” в този съвършен тандем, който правите с Георги Господинов?

- Че сме дуо, дуо сме, ама без Георги нямаше да стане нищо. Да си втора цигулка, изобщо не е зле. Защото, ако я нямаше “Времеубежище”, нямаше да има и превод... Авторът е водещ, аз имам съпътстваща роля, но съм окей с това. Без тази хармония между нас нямаше да има красота, да се роди тази симфония. Така че не съм против ролята на втора цигулка.

- Превели сте поети и много авангардни български писатели - освен Георги Господинов и Милен Русков, Вергиния Захариева, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Виктория Бешлийска, сега превеждате Георги Марков на английски. Как успявате да смогнете наред с тийнейджърка, офиса и семейството?

- Не бих казала, че винаги успявам... Но съм енергичен човек по природа и обичам да ми е натоварено. Не харесвам да ми е скучно и празно времето, да не правя нищо. Колегите ми ме описват като хиперактивна и може би има нещо вярно. Сестра ми например е точно обратното на мен - много спокойна, даже флегматична, и си мисля, че е до характер. Същото се отнася и за моята хиперактивност.

- В една от многобройните публикации за вас, които прочетох, описвате себе си като “депресарка, която обича да чете Достоевски”. Също като “бяла врана” сред вашите роднини, защото сте артистична и с интереси в изкуството и литературата.

- Ха-ха, да, така е. Баща ми е мениджър, бизнесмен, но моята майка е човек на изкуството, макар и нереализиран. Баба ми, която е била учител по латински език, в свободното си време е писала песни. Май съм се метнала на майка ми и на баба ми.

- Често ли ви идват на гости?

- Пет пъти са били в България.

- Харесва ли им?

- В началото имаше едно притеснение - те са 43-и набор, от поколението на Студената война и представата им за Източна Европа беше като за нещо страшно. Но оттогава досега с толкова много българи са се запознали, че погледът им върху страната ни е доста променен. България за тях вече е доста хубаво място. Бяха тук тази пролет и с радост споделяха колко красива е станала София - с паркове, зеленина, с кокетни ресторанти.

- Как се примириха, че живеете в България?

- Те още докато бях дете, виждаха, че съм малко шантава и авантюристка. Всъщност аз от 18-годишна вече не живея с тях, така че... Слава богу, че има zoom и skype и доста често си говорим. Майтапихме се, че говорят по-малко със сестра ми, която дълго време живя на няколко километра от тях, отколкото с мен.

- Как обаче вие свикнахте да живеете в общество с толкова много ограничения като българското - та вие сте тук от 90-те години на XX век?

- Не съм имала ясно чувство за ограничения в България. Ние в Америка си въобразяваме, че сме много свободни, но не е така. Социалната мобилност там е по-зле, отколкото в Европа. Хора, които не са родени в богати семейства, много трудно излизат от това положение. Така че представа за Щатите като за общество почти без ограничения е малко митология.

Мисля, че българите се фрустрират, че нещата в икономиката не се подобряват толкова бързо, че има проблеми с правната система, с корупцията. Докато в Америка всичко е подредено, влязло е в коловоз, няма кой знае какви очаквания, но тук толкова интересни неща са ми се случвали, че...

Играх във филми като актриса, в Америка едва ли щях да стигна до снимачната площадка. Имах щастието да се запозная с най-различни хора - от политици до учени, артисти, писатели, шоумени, от богати до бедни. И мога да кажа, че в България с лекота можеш да влизаш в контакти с хора от най-различни социални пластове. Затова тук се чувствам доста неограничена, а може и да е, защото съм чужденка.

- Каква е разликата между българските и американските жени?

- Българките са страхотни жени - много оправни, интелигентни, способни, могат всичко. Може да станат учени, юристи, политици, художници. Но може би защото сте патриархално общество, към тях има очакване, че могат да се справят освен с публичната си роля и с домакинската - да отгледат децата си, да готвят, перат, мият, чистят и гладят, да се грижат с еднаква сила и за семейството си. Това не е хубаво. Моето поколение в Америка - и мъжете, и жените, у дома са с равни задължения. Всички те чистят, мият, перат, готвят, гледат децата.

У дома моят съпруг Виктор също върши много домакинска работа. Майка му е унгарка и така го е възпитала. Той е страхотен готвач и аз въобще не се занимавам с това. Освен че готви, също чисти и пере наравно с мен. Делим си тези задължения - това не е баш типично за едно българско семейство.

Но виждам вече по улиците много млади бащи с децата си. И смятам, че по-младото поколение се променя. Много млади жени вече могат да се реализират професионално, а поддържането и осигуряването на битовия живот е задължение на всички в семейството.

- Знам, че сте силно увлечена по българската народна музика и тази ваша страст ви е довела в страната ни, а после срещате любовта. Трудно ли ви беше?

- С първия си съпруг, поета Иван Христов, който е баща на дъщеря ни Керана, се разделихме още през 2012 г. Но отношенията са ни окей. Керана се чувства добре и с баща си, и с втория ми съпруг Виктор, който я гледа и се грижи за нея като свое дете. Той е арабист и преподавател в СУ.

- Споделихте, че сте се чувствали напрегната, когато дъщеря ви Керана се е явила на матури. Нашата образователна система харесва ли ви? Работи ли?

- Според мен по време на социализма образованието сякаш беше по-силно. Познавам тук много добре образовани хора на моята възраст. След 1989 г. обаче нивото пада. Учителите правят, каквото могат. Но децата в българското училище май повече зубрят наизуст факти, отколкото се учат да мислят. Може би нещо трябва да се промени. Защото днес има гугъл и не е нужно да помниш всичко, един клик те дели от нужната информация. Трябва да учим децата на критично мислене, на това как да се справят с морето от информация, в което са потопени. И не е нужно програмите в средното училище да бъдат наблъскани с толкова много неща! Важното е с тази информация да правят нещо креативно.

Покрай Керана пак учих математика. В тази дисциплина аз винаги съм била добра, ходила съм и по олимпиади. Но днес не мога да реша задачите за 7-и клас! Чудя се защо материалът по математика е толкова сложен и в такова изобилие в програмата за 7-и клас, когато децата са толкова нестабилни. Не е ли по-добре да помислим тези деца имат ли интерес? Колко учени губим заради това, че училището ги кара да правят едни неща в математиката, за които още нямат акъл на тази крехка възраст...Е, тук-таме има едни деца, които ловко боравят с абстрактни понятия, но за тях има математически гимназии. Другите, които не са за този елит, но биха могли да правят нещо в точните науки, още от малки са толкова отвратени от математиката, че губят интерес към нея за цял живот.

Същото е и с литературата. Недоумявам например, че в 4-и и 5-и клас дават на децата да четат Иван Вазов - това обаче е прекалено трудно! В книгата на този иначе безспорен български класик има толкова много турцизми, а и архаичен език, непонятен за децата. Дайте им Хари Потър, дайте им Пърси Джаксън, за да заобичат четенето на художествена литература като нещо готино, което не е гадно, скучно, трудно и насила.

Струва ми се, че любопитството не се възпитава в българското училище. Децата се учат да зубрят и да преразказват, но не и да анализират.

Географията например е толкова интересна дисциплина, можеш да откриеш целия свят. А тук какво учат? Полезни изкопаеми. Видях се в чудо! Защо не възпитават у децата любопитство към света?

Може във въображението си да пътуват из Африка и Азия, ако обаче учителят и учебникът ги стимулират. А те бълват наизуст къде са най-високите планини, какви са полезните изкопаеми...

Направо щях да умра. Недоумявам защо толкова интересен предмет се убива с толкова сух език. Според мен всички учебни програми в българското училище трябва да се пренапишат от начало до край. Та след 10 години ще имаме чипове в мозъка, дето се казва, и няма да е нужно да знаем наизуст всичко.

- Няма ли да я пратите в Америка да учи?

- Да, бих я изпратила. Въпреки че Керана се чувства българка, обича България и има много приятели тук, с които ѝ харесва да бъде. Но мисля, че щатски университет е точно за нейната натура. А тя е човек на изкуството, трябва ѝ свобода.

- Любопитна съм какво е мнението ви за “новите българи” - онези, които се връщат в България с диплома от чужбински университет и на които много се разчита да променят държавата?

- Обичам новите българи. Програмата “Фулбрайт” работим с много гимназии, включително и математически. И виждам едно поколение от много амбициозни и много готини деца. Затова съм оптимистично настроена.

Виждам бъдеще в едни млади хора, които се връщат от чужбина с диплома от университет, правят примерно IT компания, работят в някакви по-интересни сфери и мислят по различен начин. Надявам се тъкмо те да нараснат до критична маса, от която зависи развитието на България.

- Пред друга медия се чудите на суеверието и някои странни обичаи на българите. Искрено се смях, когато прочетох за изненадата ви, че някои българки гладят и чорапи, и гащи. Също - че сме суеверни до степен някои баби да мият личицето на малко дете с вода, попаднало сред много хора, за да не го урочасат. По-здраво стъпил на земята ли е американецът от българина?

- И в Щатите има мистицизъм и суеверни като в България. Ние също сме губили институции, които са ни давали смисъл и вяра. Аз лично като дете всяка седмица съм ходила на църква, ние сме католици. Но днес нямам чувството, че принадлежа душевно към някаква религия. По-скоро литературата и музиката ми дават чувство за някаква по-голяма значимост и духовност.

За мен българската музика е душевно преживяване, нещо като транс - ти да играеш едно хоро със 100 души на жива музика, изпадаш в екстаз! И това е много ценно, защото се чувстваш част от нещо по-голямо.

- Все си мисля, че българите в последните години сме загубили чувството си за общност.

- Не сте съвсем!

- Сигурно сте чувала израза: “Обичам родината, мразя държавата”. Тук, в България, за 30 години капитализъм не успяхме да направим собствеността свещена и мнозина трудно свързват двата края. Вашите сънародници в такива социални позиции как се справят?

- Търсят практики за медитация, йога, нови религии. Но си мисля, че отчуждението властва във всички общности по света. По тази причина ставаме суеверни и търсим някакво нерационално обяснение. Затова и обичам литература като “Времеубежище”, която отговаря на нуждата да мислим за нещо по-смислено и дълбоко - за памет, за време, за миналото, за това къде е нашето място.

- Говорите прелестен български. Кои думи в българския ви бяха най-трудни в началото?

- Понеже преди да започна да уча български, учих руски, а те си приличат, беше ми от помощ. И до ден днешен не научих свършен и несвършен вид на глагола и вероятно никога няма да науча! Не се справих и със свидетелската форма на глагола и се отказах.

По-странен регистър бяха за мен турцизмите, които са много колоритни. Харесвам ги, но ги нямаше на руски и затова ми беше трудно.

- Коя е отличителната черта на българския писател - та вие сте превели едни от най-ярките имена в нашата съвременна литература?

- В Америка е много трудно да станеш професионален писател, без да си минал през програми за творческо писане, чрез които се учиш да разказваш. При българските писатели не е така. Самата структура на книгите на Георги Господинов например е толкова шантава и фрагментирана. Той е поет, експериментира и това грабва със свежест. Същото мога да кажа за “9 зайци” на Вергиния Захариева - книга, която е извън рамки. Не можем да я наречем нито мемоар, нито есе, нито роман. Подобно чувство имам, когато чета и превеждам Захари Карабашлиев, също за Ивайло Петров. Вие не сте затворени в рамки, нямате схема как да изглежда един роман, не сте “униформени” и затова изскачат доста интересни неща.

- България е все на опашката - по бедност, по раждаемост, по икономика. Би следвало от това да сме комплексирана нация, но пък писателите и “Букър”, който спечелихте с Георги Господинов, направиха добър пиар на държавата.

- Писателите вече са лице на държавата.

- Мнозина все повтарят, че я няма. Мислите ли, че нацията ни е разделена драматично?

- Може би отиваме натам, но Америка е по-зле в това отношение - разделението е по-изострено и задълбочено. Но макар да се движа из едни интелектуални среди, тук, в “Овча купел”, където живея, ходя на курс по народни танци с едни съвсем обикновени хора - народни хора, и с тях си намирам приказка. Около изборите си говорих с тях и мисля, че контактът между различните партийни привърженици около политиката не се губи. Вчера сменях гуми в квартала и добре си поговорихме с автомонтьора. Докато в Америка между привържениците на едните и на другите липсва диалог. Надявам се тук да не стане баш така.

CV

Анджела Родел е родена в Минеаполис,САЩ

За първи път идва в България през 1996-1997 г. със стипендия “Фулбрайт”, за да специализира български език в СУ
    Изследва българската литература, музика и фолклор от средата на 90-те години.
    Свири на тамбура и пее в етнорок групата “Гологан”
    От години превежда съвременни български писатели
     Тази година спечели “Букър” заедно с писателя Георги Господинов за превода на английски на романа му “Времеубежище"

* Интервюто е публикувано в луксозното издание “Жените. Българската мечта”. За да прочетете още много интересни разговори и истории на успели жени от бизнеса, изкуството, спорта, може да поръчате списанието на тел. 029422307 с безплатна доставка до офис на Speedy.