Политическата милиция вербува певицата, когато я извежда от лагера в Ножарево през 1950 г.

Композиторът прочита досието ѝ в архивите само донякъде. Спира и не научава, че тя не се подчинява да го следи

След смъртта му неговият най-добър приятел разбира истината и прави филм за това

Един ден, в началото на 2004 г., режисьорът Радослав Спасов минавал през градинката на столичния храм “Св. Седмочисленици”. Случайно срещнал близкия си приятел Еди Казасян. Композиторът бил силно разстроен, с насълзени очи.

Погледнал Спасов и му казал: “Накарали са я да се омъжи за мен”. Спасов e шокиран от новината. За него било страшно в края на живота си човек да разбере подобно нещо. Двамата дълго време седели на пейката и мълчали. Няколко месеца по-късно - през април 2004 г. - Еди Казасян си отишъл от този свят след дълго боледуване, с убеждението и тъгата, че любовта между него и Леа Иванова всъщност е била една огромна лъжа.

Известно време след погребението му от архивите на Министерството на вътрешните работи се обадили на Радослав Спасов, който по това време бил извън България. Казали му: “Вие прочетохте ли това, което остави Еди Казасян за Вас? Все още стоят папки от досието на Леа Иванова и не са прибрани”. Оказало се, че композиторът е оставил писмо, с което

позволявал само Спасов да прочете досието на певицата в архивите на бившата Държавна сигурност (ДС)

Режисьорът го приел като доверие към него да разкрие истината за техните отношения.

Когато решил да изчете досието на Леа Иванова, разбрал, че Казасян е стигнал до страница, на която пишело, че той също е препоръчан за наблюдение от ДС. Ако той бе прочел малко по-нататък, е щял да разбере, че когато Еди и Леа се запознали през първите месеци на 1957 г., тя искала да бъде на чисто с него и спряла да се подчинява на служителите от Държавна сигурност. Точно тогава досието ѝ било прибрано в архива.

Разбирайки истината, Радослав Спасов направил обширно проучване за живота на Леа Иванова и създал филма “Пеещите обувки”. За изработката му дори успял да се срещне с първата любов на Леа – известния световен музикант Леон Алфаса.

Иванова била около 17 - 18-годишна, когато се срещнала с него през 1940 г. Тя била начинаеща на сцената и въпреки че пяла в детския хор на българската екзархия в църквата в Истанбул, нямала никаква представа от солфеж. Алфаса свирел на алтсаксофон в прочутия “Джаз Овчаров”. Двамата се запознали в артистично кафене на ул. “Раковски” и талантливият музикант започнал да ѝ преподава първите уроци. Музикантът обаче виждал заложбите на младата красавица и повярвал в нея. Препоръчал я за солистка на джаз № 1 в България по онова време.

Изпитът никак не минал добре. Направо бил истинско бедствие. Когато се качила на сцената и хванала микрофона, Леа изпяла първите няколко думи от песента си, но фалшиво. Толкова била притеснена, че забравила всички уроци. Разплакана, напуснала сцената.

Диригентът Асен Овчаров обаче я върнал и така започнал пътят към успеха и славата.

Откривателят ѝ бил безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него

Наричала го “Алфонс”. През 1941 г. принудили Леон да носи жълта звезда, защото е евреин. Леа също си сложила в знак на солидарност. Една сутрин обаче военни дошли в дома им и го извели насила. Интернирали го в провинцията в лагер, да чука камъни.

Докато бил там, прохождащата певица се грижела за него. Обикаляла селата и винаги му събирала яйца, като пеела на хората, за да ги получи. Носела му кошници с храна и дори веднъж му изпратила зайче.

Според нейни сведения, с него не се държали лошо. Архивни снимки показват как той свирел в лагера с барабаниста на техния оркестъра.

Алфаса успял да избяга от България, но оставил любимата си. Той направил кариера в Америка и станал известен световен музикант. Няма данни повече да са се виждали с Леа.

След заминаването му тя се чувствала изгубена

Моментът за нея бил повече от тежък. Започнала да пее в различни формации, но била наблюдавана от ДС заради разпространението на “упадъчна музика”. По време на младежка вечеринка, както наричали тогава участията на групата пред малобройна публика, Иванова изпяла няколко песни на английски език. Още на следващия ден – 7 юли 1949 г., била отведена в трудовия лагер в тутраканското село Ножарево, с обвинение, че покварявала обществото. Там лежала 8 месеца, до 15 март 1950 г.

Според архивите в лагера се опитала да изпрати писмо до Вълко Червенков с молба да бъде помилвана.

Самата тя е разказвала по-късно, че е подходила наивно, защото никой от надзирателите не направил нищо, за да придвижи плика до София.

За изпълнителката периодът в трудовия лагер е един от най-драматичните в живота ѝ.

До последно тя отказвала да говори за него и лаконично подминавала темата пред колеги от естрадната гилдия.
В биографична книга за певицата нейна съкилийничка разказва спомените си от срещата с известната певица: “Още като пристигнах, заварих Леа Иванова. Най-хубавата беше тя, ама беше болна.

Имаше гръдна жаба и я бяха вредили на по-лека работа. Чукаше чакъл

И тя като мене беше левичарка. Още ми е пред очите – с чука. Тези нежни ръчички как трепят камъка, да знаеш! А ние, “яките” и здравите, вадехме камъни от кариерата - с по един камък на рамо, от кариерата до строежа на вилата на Газдов, се трепехме.”

До последно престоят ѝ в Ножарево бил борба за физическото и психическото й оцеляване. Според досието в архивите Държавна сигурност я извадили от лагера, като ѝ поставили условие да започне да работи за тях. Тя нямала друг избор и приела.

След като излязла обаче, всички знаели, че е била в Ножарево и вратите пред нея били затворени. Иванова попаднала в лагера, когато била на крачка от голямата кариера, а след излизането ѝ бъдещето ѝ на певица изглеждало невъзможно. Никой не гледал с добро око на изпълнителка, лежала за разпространение на западно влияние. Леа не знаела по какъв друг начин би могла да си изкарва прехраната. Получила предложение да работи като продавачка в магазин, но отказала.

Досието ѝ показва, че през 1951 г. отново е написала писмо

до тогавашния министър-председател и първи секретар на БКП Вълко Червенков, за да иска разрешение да пее. Това било началото на дълга кореспонденция. Според някои разкази от онова време тя прераснала в приятелство. По-късно Антон Югов разрешава тя да пътува първо в Румъния, Сърбия, Унгария и Източен Берлин. В началото на 60 -те Леа и нейният оркестър начело с Еди Казасян са включени в програмата на “Фридрих щат палас” попаднала в Големия оркестър към Концертна дирекция. Започнала да пее в Германия, където е имала постоянна публика от 3000 души.

Там предизвиквала истински фурор, затова и “ДЕФА филм” от Източен Берлин направили филм за нея. Казвал се “Леа от Юг”, но

вероятно по политически причини България не го купила, а само СССР

Въпреки това режисьорът Радослав Спасов успял да получи копие от лентата и след това я подарил на БНТ.

Архивите показват още, че певицата не се е изявявала точно като агент на ДС. Не се и подчинявала. Човекът, който отговарял за нея, започнал да документира, че в уречените срещи Леа спряла да се явява – трябвало да се виждат през определено време на неутрално място и в точен час.

В досието ѝ не фигурира да са ѝ давани някакви задачи, които да изпълни. Тя не е написала нито един донос срещу някого, нито има срещу нея. Единственото, което прилича на донос, е, че някой донася информацията, че когато била в Италия, е защитавала хората на изкуството, които са били в лагерите.

От други записки става ясно, че Антон Югов явно ѝ е помогнал да се измъкне от лапите на ДС, но не се знае точно какви са били отношенията им. Факт е обаче, че през 1957 г. досието ѝ е прибрано в архивите, а тя започнала връзката си с Еди Казасян.

Композиторът бил истински пленен от красотата ѝ. Обожавал я. Харесвал лидерските ѝ качества и се възхищавал, че води оркестъра им напред. В документалния филм, който прави за Иванова, се връща и в годините ѝ назад.

Истинското име на Леа е Лиляна. Тя сама избрала псевдонима си,

защото означава “лъвица”, а тя е родена под царствения знак – на 13 август 1923 г. в Дупница.

Детството ѝ обаче преминало в Истанбул, където семейството ѝ емигрирало заради комунистическите убеждения на баща ѝ и участието му в атентата в черквата “Света Неделя”. В Турция Леа и четирите ѝ сестри имали бедно, но щастливо детство. Баща ѝ бил художник и се надявал тя да наследи таланта му. Момичето прилежно рисувало, но винаги нещо не ѝ достигало.

Когато станала на 17 години, семейството ѝ се преместило в София, където тя се запознала с Леон Алфаса и така започнала величествената ѝ кариера.

Тя е на върха, когато е с Еди Казасян, а за любовта им все още се носят легенди. Символът на родната естрада умира на 28 май 1986 г. Най-тежко смъртта ѝ приема Еди Казасян, който до края на живота си я обича и не спира да мисли за нея.