• Филмът за Гунди е с бюджет 4 милиона лева и е най-скъпата и мащабна българска продукция за последните 20 години, казва известният продуцент и тв водещ пред Паола Хюсеин от "24 часа"
• У нас свободата е много по-голяма, отколкото на Запад, но сме свикнали да говорим само за
• недостатъците ни
• Нямаме много българи, които да са били едни от най-добрите в професията си в света. Моят баща бе точно от тях

- Г-н Арнаудов, само преди дни заснехте първите сцени от игралния филм “Гунди - Легенда за любовта”, на който сте продуцент заедно с Иван Христов. Защо казвате, че това ще е най-големият филм, сниман през последните 20 години у нас?

- Този проект наистина се очертава като най-скъпата и мащабна българска филмова продукция за последните 20 години. Започнахме да снимаме филм, за който се подготвяме от 5 години. Сценаристът Емил Бонев с помощта на Величка Маркова-Аспарухова - вдовицата на Георги Аспарухов, и с активното участие на нашия екип преди всичко в лицето на Иван на сценарно ниво работят вече много време по филма. За самите снимки се подготвяме от 1 година, а на 4 юни сложихме началото.

Бюджетът е в размер на близо 4 милиона, събрани с частно финансиране плюс много партньори, които повярваха в тази наша мечта. Става дума за много сериозна подготовка и се надяваме, че зрителите ще оценят труда ни, като напълнят киносалоните.

Много е важно да кажа, че “Гунди - Легенда за любовта” няма да бъде филм само за левскари, а за всички фенове на футбола. Естествено, феновете на “Левски” ще влязат в кината с голям ентусиазъм, сигурни сме в това, но филмът е и за една национална икона и идол, който би трябвало да ни обединява. Знаейки, че е имало такива хора в миналото ни, това би трябвало да ни дава самочувствие и гордост като българи в настоящето. Георги Аспарухов е повече от гениален футболист. Той е пример за морал, за ценности, за честност, за една светлина, която го прави незабравим и до днес.

- Кои са първите кадри, които направихте?

- Снимахме сцени от юношеските години на Гунди и срещата му с Лита, а за локация използвахме стадион “Раковски”, където пък той дебютира за мъжкия отбор на “Левски”. Иначе предстоят два месеца снимки, после дълга постпродукция и сложен монтаж, защото това е друга епоха. Не е Средновековието например, където снимаш на една поляна, а са 60-те години на миналия век. Сложно е, защото трябва да изглежда автентично - стадиони, улици, автомобили, дрехи - всичко трябва да изглежда точно, както е било тогава. Филмът проследява онези 12 години от срещата между Георги Аспарухов и неговата съпруга до черната дата на смъртта му.

- Къде и какви декори ползвате? Това е време, което все още се помни дори в детайли.

- Някои неща се решават с декори, други - с правилната локация, трети с компютърно възпроизведени образи, т.нар. CGI. Тоест ще има много изкуствен интелект. Дрехите например се шият изцяло и специално за продукцията, а това е чудовищен труд. Всеки път, когато започна да говоря за тези неща, си давам все по-ясна сметка с колко голям проект сме се захванали и не говорим само на емоционално ниво - има милиони българи, които и досега обичат Георги Аспарухов. Но като организация, подготовка и изпълнение.

- След толкова дълга работа по сценария - 5 години, има ли някоя история, свързана с Гунди, която ви изненада?

- Има страшно много истории, но любимата ми е продължението на най-легендарната сцена, за която всички фенове знаем - разговора между Георги Аспарухов, съпругата му и емисарите на “Милан”, които се опитват да го привлекат да бъде централен нападател в италианския отбор. Накрая той им казва прословутите думи, които са изписани и на ложите на стадион “Георги Аспарухов” - “Има една страна - България, един отбор - “Левски”. Може и да не сте чували за него, в него съм се родил, в него и ще умра”. Изключително емоционален момент, който обаче има и прекрасно продължение.

Емисарите вече се изправят и тръгват да си отиват и той казва: “Чакайте, чакайте, нещо важно забравих”. Те решават, че ще продължат преговорите. И той им казва:

“Трябват ми гуми - зимни, за колата на добра цена, запазени”

Този човек сега щеше да е мултимилионер, но това доказва в какво време са живеели тогава и колко са били чисти в любовта си към отбора си и към родината.

- Вярно ли е, че ще правите и сериал за Гунди?

- Възможно е. Това принципно са стъпките - първо се прави филм, а след него може и сериал. Емил Бонев и Иван могат да говорят много повече за това, но има материал за още няколко филма.

- Наред със снимките за филма от години ви занимава и друга голяма тема - демографията, за която правите голяма конференция на 12 юни със сдружението си ДНК. Какво ще се обсъжда на нея?

- На 11 юни е нашият форум “Кариера и живот. Защо в България”, в който ще се включат рекорден брой компании. Както беше и на кариерния ни форум във Великобритания през април, той ще съчетае мотивиращи лектори и видеа в едната зала с представяне на десетките компании, които предлагат възможности за реализация на младите българи, в съседство. Единствената ни молба е хората да се регистрират на Bulgariawantsyou.com. Безплатно е, но е хубаво да имат регистрация, защото иначе може да не успеят да влязат.

На 12 юни идва време за националната дискусия “Демографията няма цена”, където ще съберем браншови и работодателски организации, бизнес, синдикати, политици, представители на политическите партии. На нея за първи път ще направим демонстрация какво би трябвало да представлява националната ни стратегия за демографията. В момента няма такава. Има един документ от 140 страници, за изпълнението на който няма срокове, няма изведени основни цели, нито бюджет, нито конкретна институция, която да го изпълни. Тоест сигурен начин нещо да не се случи.

- А какво е вашето предложение за национална стратегия за демографията?

- Нашият документ ще е в съвсем малък обем, представен на пауърпойнт - лесен за разбиране, в който има 7-8 приоритета, бюджет, с който биха се изпълнили идеите, и как си представяме да се случи. Ще го дадем на политиците, а те, ако имат желание, ще могат да го доразвият. Ще говорим по основните проблеми - раждаемост, миграция, кариера, възможности. Има много проблеми, от които бизнесът се вълнува.

Включително получаването на сини карти и по-лесното адаптиране на чужденци, но преди всичко завръщането на част от българите от чужбина, задържането на тези, които са тук, както и нещата, които не правим, за да стимулираме раждаемостта. В тази връзка смятаме, че е много важно да поговорим и за бранда България - как говорим за България у нас и по света. Затова ни се иска шефовете на големите медии да са част от събитието, за да поговорим как изкарваме послания във и извън страната за себе си. Трябва да започнем да мислим за България като за бранд, ако искаме да сме привлекателни за живот.

- Пътувате често, как изглежда брандът България в очите на чужденците, с които се срещате?

- Искам да започна с нещо, което ние, българите, не осъзнаваме. Ако отидете в Италия, Испания или Великобритания и питате местните хора дали са доволни от политиците си и от живота, те ще ви отговорят същото, което казват и българите. Тук си

живеем с идеята, че само ние се оплакваме от живота, политиците ни, бизнеса

Не, не. Имах такъв спор с един колега по време на кастингите за "Фермата". Казах му, че хората се оплакват от политиците си навсякъде. В този момент дойде едно момиче, което живее във Великобритания. Питахме я дали там си харесват политиците, а тя отговори: "Не, непрекъснато се оплакват".

Важното е какви послания изпращаме навън. Един италианец ще говори в частен разговор с часове колко зле е управлявана държавата им, каква корупция има и колко не е доволен, но някак си бранда Италия всички го свързваме с красота и приятни изживявания. Трябва да се опитаме да произвеждаме такива послания и за България, защото у нас има много хубави неща - пространство, свобода, много по-голяма, отколкото на Запад, социален живот. Страната ни има много предимства, но сме свикнали така да форматираме мислите си, че да говорим само за недостатъците. Като поживее някой две години в някоя северна държава или в САЩ, където няма с кого да изпие една бира, осъзнава, че България има и предимства. Честно казано, в последните години не съм срещал лоши реакции към нас, българите. Не мисля, че имаме толкова лош имидж навън, колкото си мислим.

- Кои са най-важните неща в стратегията ви? Как ще се разреши демографският проблем?

- Трябва да е микс от мерки за раждаемостта, миграцията и кариерните възможности. Тук искам да благодаря на Николай Василев, бившия вицепремиер, който много ни помогна. Все пак ние с Иван разпределяме бюджети само на филми, сериали и предавания. Не сме управлявали бюджет на държава. Но той за разлика от нас го е правил в две правителства с пълен мандат, не като сегашните с по 4-5 месеца! Василев много хубаво отбелязва: Защо да не можем да даваме по 20 хил. лева за родено дете при определени данъчни или образователни условия, при положение че това ще струва 1 милиард или милиард и половина на година на страната, а сме дали 10 милиарда за компенсации за тока през 2022 г.? Това означава, че просто демографията не е приоритет. Защо е така?

Все пак политиците, които обвиняваме непрекъснато за всичко, се стараят да се харесат на избирателите. Ако не дадат компенсации за тока, ще бъдат замервани с камъни пред Народното събрание. А ако не дадат пари за демография, никой няма да обърне внимание.

Проблемът е свързан с това, че на обществото ни не му пука. А демографията наистина е най-важна и

не защото на Андрей и на още 3% от населението им пука дали след 100 години ще има българи,

а затова, че икономиката се развива по-бавно. Днес, сега, през 2023 година, вследствие от това, че демографията не е приоритет, няма енергия, няма млади хора, няма по-сериозен потенциал за развитие в множество сектори на икономиката. Колкото по-бързо обществото осъзнае това, толкова по-бързо и политиците ще започнат да мислят не само за компенсации за тока и други социални плащания, а да харчат пари и то сериозни за демография. А тези пари ще се върнат многократно, между другото.

- Сам давате много често пример с богатите държави, които също имат демографски проблем. Значи парите не са единственото решение?

- Затова за мен първото и най-важно нещо е как да се задържат младите хора и да се привлекат част от българите от чужбина. Чак на второ място е раждаемостта. Това е моята лична гледна точка. Примерно Николай Василев, когото споменах, смята, че приоритетите са в обратния ред.

Но трябва да се правят и двете неща. Раждаемостта наистина е личен акт, проблемът е и цивилизационен. Това не означава, че държавата не трябва да полага множество усилия. Въпрос на национална воля е проблемът с детските градини и липсващите места да бъде разрешен буквално за една година. Въпрос на национална воля е и държавата да реши проблема как всяко болно дете да бъде лекувано у нас или извън страната - нещо, заради което категорично не харесвам “Българската Коледа”. Събираме по 2-3 милиона всяка година с тази кампания и

политици гледат тъжно от балкона на Народния театър

Даже е малко цинично. Това не са сериозни пари, след като милиарди се изливат за какво ли не.

Аз съм десен човек и вярвам, че моят живот е в моите ръце. От никого помощ не искам, тъй като още съм в активна възраст, здрав съм все още, така че би трябвало аз да се грижа за своя собствен живот. Но нормалната държава би трябвало да полага грижи за децата, особено пък за болните.

- Вашето дете ходи ли на детска градина?

- Моето дете е в частна детска градина. Тя е на мои приятели, имам им доверие, много е близо до вкъщи и ми е удобно. Но аз мога да си го позволя. Ако не мога, ще поискам да отиде в държавна. Обаче не съм сигурен, че там ще има място.

- Вие самият били ли сте на детска градина?

- Ходех на детска градина на 200 м от нас. Спомням си, че

никак не ми харесваше следобедната закуска

и веднъж седмично ни печаха на ония, кварцовите лампи. Иначе беше страхотно.

- Връщам ви към детството ви, след като мина премиерата на документалния филм “Васил Арнаудов - диригент на света”. Какво си спомняте от баща ви?

- Филмът ще се излъчи на 14 юни по БНТ от 21 часа. Аз, слава богу, имам много услужлива и силна памет от малък. Имам много ясни спомени още от 2 години и половина, а вече от 4-5-годишна възраст спомените ми даже са подробни. Той почина малко преди да навърша 12. Тъй че имам ясни спомени. Загубата в тази възраст има добра и лоша страна. Добрата е дотолкова, че го помня.

Лошата е, че бях достатъчно голям, за да го изживея по най-болезнения начин, а не бях още достатъчно голям човек, така че родителите да не са целият ми свят. На мен ми се случи във времето, когато е най-драматично за едно дете. Някъде между 6-7 и 13-14 години е най-лошият момент, в който да загубиш родител.

Остава утехата, че се случи достатъчно късно, за да го помня добре. Освен това - ти не познаваш баща ми, но който го е виждал на живо, няма как да го забрави. Филмът само отчасти показва това, като представя харизмата му, невероятната му енергия, специфичния му чар. Но не може да покаже онова неформално общуване, на което беше майстор, със специфичното чувство за хумор, ирония, сарказъм, заради които тези, които са го виждали, го помнят ярко завинаги. Затова на премиерата казах, че филмът не е за хората, които го познават, а за милионите българи, които не го познават.

Моето обяснение е много просто. Ние нямаме толкова много българи, които да са били едни от най-добрите в професията си в света. Моят баща бе точно от тях. Това не е моя оценка, а на световната преса. Безбройните му награди от международни конкурси са доказателство за това, както и

най-голямото признание за всички времена за българското хорово изкуство - “Хор на света”,

със спечелени всички възможни категории в Ланголен, Великобритания, през 1988 г. Тъй като няма много такива българи, трябва да правим така, че те да се помнят. Защото на тях се крепи и националното ни самочувствие.

Филмът е и подарък за мен, защото успях да събера и да видя накуп целия архив за него, който е оцелял в БНТ, БНР и на други места. А е и удовлетворение, че моето поколение и поколението на по-малките от мен ще научат, че е живял такъв човек. Между другото, в киното имаше 10-ина мои млади колеги. Те бяха изключително впечатлени как не само не са чували достатъчно за баща ми, но и за мащаба, който това изкуство е имало някога в България.

- Осъзнали ли сте днес - вече голям човек, какви са били уроците на баща ви?

- Преди всичко една фраза, която ми е останала в главата завинаги. Много по-късно, след като вече го нямаше, научих, че я е казвал, но той ми я показваше на практика - накраткоу да се опитваме да си вършим работата си по максимално добрия според капацитета ни начин. А фразата звучи така: “Има една линия на професионалната съвест. Човек може да пада надолу, може да се качва нагоре, но никога да не минава под тази линия. Тя е нещо като рубикон. Ако слизаме под нея и стане рецидив, по-добре да се откажем от професията си.”

Затова днес се опитвам винаги да върша нещата по най-добрия начин. Преди, като бях по-млад, бях по-разпилян, бях готов да захвана една работа, после да я захвърля и да намеря друга. Сега, започна ли нещо, се опитвам да го върша по възможно най-добрия начин, доколкото моите таланти и възможности ми позволяват, за да не преминавам под тази линия на професионалната съвест. Това съм го научил изцяло от него и наистина не става с казване, а с показване.

Затова много често си напомням, че това, което сега показвам на сина ми, то ще остане, а не онова, което казвам.

CV

Андрей Арнаудов е роден на 8 юни 1979 г. в София. Баща му Васил Арнаудов е известен български хоров диригент.

Завършва телевизионна журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”.

Основател и собственик (заедно с Иван Христов) на продуцентската компания “Междинна станция” (“Сблъсък”, “Мюзик Айдъл”, “Шоуто на Иван и Андрей”, “Станция НОВА”, “Фермата”).

През 2016 г. основава неправителствената организация “ДНК - Движение за национална кауза”, която прави кампанията за насърчаване на раждаемостта “Направи го сега”.

Създава платформата Bulgaria wants you за предоставяне на работа и възможност за живот в България.