Не е като в България – стискаш ръката на победителя и се опитваш да не го мразиш, казват наградените

Той: Не очаквах толкова много хора да се развълнуват. Дано радостта ни събере

Тя: Да запазя изящната игра с ритъма на езика и да преведа социалистическата реч
бе предизвикателство

Не е като в България – стискаш ръката на победителя и се опитваш да не го мразиш

Във вторник вечерта Домът на киното в София събра елитна публика и много медии за премиерата за документалната лента на БНТ “Георги Господинов в убежището на времето”. Нейният герой - авторът на първия български роман с престижния международен приз за литература “Букър” Георги Господинов, и Анджела Родел, която го преведе на английски, разказаха как са постигнали успеха си.

Двамата дадоха специално интервю за “24 часа”. Включихме и отговорите им на въпроси, зададени от колегите от БНТ и читатели.

- Радостта на толкова много хора, че сте първият българин, спечелил наградата “Букър”, върна чувството за общност и някак успя да обедини нацията в много напрегнат политически момент. Радва ли ви тази роля, г-н Господинов?

Г. Г.: Не аз, а “Времеубежище” и наградата “Букър”, която спечелих, изиграха тази роля. Това всъщност е знак, че обществото ни, особено в последните години, има страхотна

нужда от нещо светло и хубаво. И най-радващото е, че го намира в книга, в литература,

в истории, в нещо написано с букви. Още по-радващо е, че това се случи на 24 май - езикът, който ни е спасявал толкова дълго в историята ни през вековете, сега се появи точно навреме като едно малко спасително чудо.

- Впечатляващо е, г-жо Родел, че вие - американката, преведохте на английски от много трудния български език толкова философска и сложна книга като “Времеубежище”. Какви бяха предизвикателствата пред вас?

А. Р.: Много са. Това са всички български и европейски реалии в книгата, също социалистическата реч. Но Георги е поет и това личи в прозата му. В английския превод трябваше да запазя и изящната игра със звука и ритъма на езика, в която е голяма част от красотата на книгата. В началото се притеснявах, че това, което Георги описва, е непознато за повечето хора. Когато например в романа превеждах описанието на една детска стая с играчки и с китеници, мислех за моето детство, което далече не беше с такива играчки, но плуваше в същата атмосфера. Дадох си сметка, че емоцията е универсална и валидна за всички.

Благодарна съм му, че написа тази прекрасна книга и се довери на мен да я преведа на английски. Винаги имаше какво да обсъдим, затова бяхме в непрекъснат контакт.

Г. Г.: Смешна история беше, когато Анджела ми се обади и каза: “Абе тук си писал: “Мразя диското и скуката на 80-те.” Какво диско през 80-те? Аз съм танцувала диско през 70-те в Америка!”

А. Р.: Оказа се, че има забавяне в пристигането на диското в Европа, така че трябваше да го вмъкнем в текста през героинята в романа. Да не си мислят хората, че не сме в час исторически.

Г. Г.: Анджи има усет към поезия и като човек, който пее, хваща музиката на езика. На първата дискусия в Лондон с всички останали писатели, освен че отговорихме добре, я накараха да изпее една народна песен. И тя я изпя така, че успя да спечели всички.

- Как приеха успеха ви вашите близки?

Г. Г.: Дъщеря ми Рая беше с мен, тя беше в окото на бурята и преживя целия съспенс на награждаването. Защото никой до последната секунда не знаеше какво ще стане. Всеки от шестимата писатели от Мексико до Южна Корея бяха дошли с нагласата да спечелят. Напрежението беше във въздуха и не беше никак лесно.

- Сигурно наистина сте били изненадани, щом сте попитали Анджела добре ли е чула, че тъкмо вие печелите, както прочетох някъде из медиите.

Г. Г.: Да, така беше. Чуха се възгласи от всички краища на залата, оказа се, че и от масата на конкурентите ни. Но мисля, че ни се радваха. Преди това с Анджи имахме няколко разговора пред публика, която оцени страхотно и тандема, и книгата.

- На живо не сте толкова меланхоличен, колкото изглеждате във филма на БНТ, който видяхме току-що.

Г. Г.: Това е естественото ми състояние. Другото е много малко и разпределено неравномерно. Във филма се усещах като изваден отнякъде и сложен по улиците и пейките на София.

- Благодарихте освен на семейството и най-близките си и на писателите, от които сте се учили, и на буквите. Изпуснахте ли нещо или някого?

Г. Г.: Благодарен съм и за провалите, които са много важни, защото са част от пътя към една награда. Извън камерата останаха седемте номинации на “Физика на тъгата” в цял свят, която обаче не стигна до приз.

Добре е човек да има загуби, за да разбере как се чувстват останалите. Малко след като спечелихме “Букър”, казах на Анджела за 89-годишната писателка Морис Конде: “Малко ми е мъчно - ние спечелихме, но какво ли ѝ е на нея?” Това го усещаш, когато ти си губещият. Хубавото е, че победеният намира сили и се радва за успеха на другия. Не е като в България - отиваш при победителя, стискаш му ръката и се опитваш да не го мразиш.

Но след цялата радост тук съм щастлив, защото не съм кинозвезда или спортист, а писател и става дума за литература. Разбрах, че много хора са чакали и гледали анонсирането на наградата, а не го очаквах. Даде ми сила.

Два дни преди наградата имах четене в “Бритиш лайбръри” и на него дойде Анабел Маркова, вдовицата на Георги Марков, който бе убит в сърцето на Лондон, съвсем близо до мястото, където беше церемонията. Говорихме си с тази прекрасна и страшно деликатна жена, която ми каза много простичко: “Георги много би се радвал на тази награда.” Тук има история - отиваш на място, където вече е имало друг Георги, той е бил убит, но е издал прекрасни книги. И сега

Анджела Родел преведе четири от най-добрите романи на Георги Марков

В това има някаква справедливост, има история, има съдба, защото прозата на Георги Марков сега ще излезе за първи път на английски.

- Как стигнахте до “Времеубежище”?

Г. Г.: Тръгнах от първото си стихотворение. После получих първия хонорар - беше 4 лева и 50 стотинки. И тогава аз знаех, че ако напиша 20 стихотворения, ще си купя колело балканче точно за 85 лв. Не ми публикуваха обаче други стихотворения...

 Но пътят беше оттам през “Лапидариум”, първата ми книжка с много кратки стихотворения, които пишех на гърба на малки листчета. Последваха други стихосбирки, след тях “Естествен роман”, за да стигна до “Физика на тъгата”, която впрочем беше много свързана с любимата ми Андерсенова приказка за малката кибритопродавачка, която разказва на децата за смъртта.

После дойде “Времеубежище” - излезе в началото на пандемията, беше готова през февруари 2020 г. Никога няма да забравя пътя на този роман през поръчките на хората по пощата. Имам списък на селата и градовете, откъдето бяха поръчани първите книги. Знам наизуст част от тях: село Писменово, Бургаско, село Житница, Лондон, Франкфурт, Базел, Ямбол, София. Хубав списък.

- Винаги сме били самоиронични като народ и някак невярващи в себе си. Как изглежда утехата на българина отвън?

Г. Г.: Преди три дни на фестивал в Уелс модераторката ми сподели, че уловила специфичното за българите чувство на ирония и самоирония в книгите ми. Помоли ме да разкажа българска шега. Разказах ѝ история с прабаба ми Каля, когато бях 4-годишен. Много сурова жена, която забравила едното си дете на мелницата и се чудела дали да се върне, защото има още 7... Помня, че много ме болеше ухото и започнах да викам: “Бабо, ще умра, ще умра!” А тя ме утешава: “Спокойно, моето момче, няма да умреш сега. Първо ще умра аз, после ще умрат баба ти и дядо ти, после ще умрат майка ти и баща ти, и накрая ще умреш ти.” Това е българското утешение, няма мърдане!

- Получавали ли сте негативни коментари за творчеството си в чужбина?

Г. Г.: Помня недоволна читателка в Германия, която ми каза: “Очаквах друго от вас. Идвате от Балканите, очаквах история за Балканите, за турското робство, за битки, кръв, традиции”. Дадох си сметка, че тази жена очаква да ме види в потури, с кабагайда, с широк нож в силяха. И ѝ казах: “Вижте, дори в България хората се женят и развеждат, а понякога умират и от естествена смърт, а не с нож, забит в гърдите.” Това е въпрос за стереотипите и клишетата. Когато веднъж попитах една моя немска преводачка: “Вие наистина ли толкова много харесвате киселото ни мляко и “Мистерията на българските гласове"?, тя ми отговори:

“Не. Но вие само това ни продавате”

Играта е двойна. Затова ми се искаше да пробия с роман, който не говори за тези неща.

- Казвате, че личното минало е невъзвратимо, но политическото е възвратимо. Какво имате предвид?

- Имам предвид, че личното минало не се връща - за съжаление, няма как отново да бъдем на по 25. Но за още по-голямо съжаление, историческото минало е възвратимо - могат да се върнат епохи и диктатури, за които сме мислили, че са останали в миналото. И в това е проблемът. Затова е и темата за паметта в тази книга, защото тя е тази, която държи миналото в миналото.

- Виждате ли изход от ситуацията, в която се намираме днес и за пети път от две години? Задълбочаваме ли дефицита на бъдеще?

- 12 дни бяхме извън тази реалия, защото доста преди наградата трябваше да бъдем там. Трябва да осъзнаем, че дефицитът на бъдеще е по-важен от всички останали дефицити, защото всяка криза - икономическа, политическа, рано или късно стига до най-важната точка и това е човешката криза, това е екзистенциалната криза.

Мисля, че сме достигнали тази точка, в която вече трябва да се разберем дори не на политическо, а на човешко ниво.

А. Р.: Много е сложна ситуацията. Понеже и аз съм българска гражданка - живея тук от 20 години, гласувам и съм част от това общество, силно се надявам, че човешкото ще победи и ще намерим начин да излезем от тази криза с чест, с достойнство и с хора, които ще вървят напред за доброто на България. За да има тази държава едно европейско бъдеще, подкрепа за култура, за образование, изобщо за всички неща, които правят България България.

- Как ще завършат 30-те години на XXI век? И дали няма да стигнем антиутопиите?

Г. Г.: Единствената ми надежда е да не завършат като 30-те години на миналия век, които започнаха добре, но не завършиха така.

Вече сме в антиутопията. Въпросът е дали го усещаме. Трябва да го преживеем и да не оставаме в него.

Българите сме пълни с планини от неслучили се неща, които трупат залежи от тъга. Когато през 2011 г. “Икономист” ни обяви за най-тъжното място на света, си помислих, че не може да е така. Защото това значи, че таим в себе си неизговорена тъга. И това е най-големият ни проблем за разлика от луксозните държави, където непринудено споделят своите травми.

- Сега, когато току-що сте се върнали от Лондон, по-близо до цивилизацията ли изглеждаме, или по-далече, както пишат някои в мрежите за положението тук?

А. Р.: Има тук цивилизация и няма спор за това.

Г. Г.: Няма такова разделение. Както се казва и в романа, всички щастливи държави си приличат, но всяка нещастна държава е нещастна посвоему. Но си мисля, че след ковид и във време на война, хората имат огромна нужда от общуване. Това ни събира навсякъде. Вярвам в краткосрочното бъдеще -

да спасим следващото поколение, детската стая

Битката вече е за няколко години напред.

- Виждате ли конкуренция в изкуствен интелект, който пише книги?

Г. Г.: Ще го попитам: “Ти какво прави на 5 години?” Не вярвам да може да ми разкаже за своето детство.

- “Времеубежище” е неоткриваема по книжарниците в София, предполагам и в цялата страна. Няма я и в превод на английски.

Г. Г.: Изчезна и в Англия, и в Шотландия...

А. Р.: И в “Амазон”.

Г. Г.: Големи писатели от Шотландия, Австралия, Южна Африка, Англия пишат на свои приятели да им я намерят. Търси се навсякъде и това е прекрасно!

- Нарани ли ви хейтът в социалните мрежи?

Г. Г.: Изобщо не, аз от години съм в това. Както се казва, въпрос на чест е някои да не те обичат.

- Приятел ме посъветва непременно да взема интервю от вас в трите седмици искрена радост, после си отивала...

Г. Г.: Вече трябва да се скрия някъде, където има пчели, за да си почина, а после да започна да мисля и да пиша. В главата си вече имам идеи за няколко книги.