Днес, когато все още има нашенци, които не могат да схванат какво зло е сторил през ХХ век Съветският съюз на България, е добре да си припомним и за главния престъпник в тази изчезнала държава. Това, както е световноизвестно е политикът Йосиф Висарионович Джугашвили, с мутренски прякор Сталин.

Става дума за единия от двамата подпалвачи на Втората световна война. Другият е също ненормалник - изглеждащият като Путин днес Адолф Хитлер. Тия двамата негодници са виновни за смъртта на милиони невинни хора. Тяхната маниакалност донася на човечеството огромни страдания. И една от причините да се премахне паметника на окупаторската сталинова армия у нас е точно тази. Не може да има в земята на Левски и Ботев паметници на нейните окупатори. А що се отнася до паметта тя съществува и без паметници. Нима нямаме памет за завладяването на България от византийски императори и османски султани. Имаме разбира се. Но нямаме паметници нито на византийската, нито на османската армия. Но има исторически документи, има и огромен свод от художествена литература. Има памет. Нима като премахнахме от центъра на столицата ни паметника на друг злодей на ХХ век - Владимир Илич Ленин, нямаме памет за безумните му думи и дела?

Аз наистина се опитвам да разбера защо има нашенци в 21 век, които се покланят на Сталин и неговото време, на съветската окупация на държавата ни. Защо го правят? Защото искат да се върне това ужасно време или просто като дженк, бъзикня, за да бъдат интересни, шоу и сеир да става. А може би от простотия?

Времето на сталинизма, когато Работническо - селската червена армия окупира България, е сред най-мрачните периоди в историята на Русия, на Централна и Източна Европа. Но в тази връзка не може да не сте обърнали внимание, че когато днес у нас стане убийство например, а откакто дойде "промяната" преди две години това се случва кажи речи всеки ден, журналисти веднага препускат да отразят произшествието. И започват да ни разказват що за човек е бил убитият, какво скръбно семейство оставя сиротно, колко добър съсед е бил. Питат и разпитват кой, как, защо е извършил престъплението. Ако убийството е „знаково” разказът продължава с дни и седмици.

В СССР при режима на Сталин са унищожени над 10 милиона души по официални данни. Писателят Александър Солженицин и сп.”Икономист” твърдят, че от 1917 до 1991 г. в тази комунистическа държава са унищожени над 60 милиона души, без да се броят жертвите във войните. Но няма съхранени журналистически репортажи от „мястото на престъплението”.

Да си представим обаче, че е имало журналисти, които да отразяват убийствата в СССР при Сталиновия режим. Да си представим как ранобудна репортерка препуска към дома на всеки убит с навирен микрофон. Да допуснем, че Солженицин и „Икономист” преувеличават и да останем само до официалната руска информация. И да си представим, че на един разстрелян от Сталиновия режим медиите ще отделят поне 10 минути за репортаж. Това би означавало 100 милиона минути. Или 1 милион и 666 667 хиляди часа. Или 69 444 денонощия. Или... 190 години! Това биха били 190 години ДЕНОНОЩЕН репортаж от „мястото на събитието”. Но нима всеки човек - жертва на съветския комунистически режим, не заслужава поне 10 минути внимание? Просто така. Заради човещината, ако все още я има в душите ни!

Става дума за огромно, непобиращо се в човешкия разум комунистическо престъпление.

В България числото на погубените по време на комунистическия режим, на съсипаните човешки съдби е огромен в сравнение с размерите на страната ни и общият брой на населението ѝ. Затова е необходима декомунизация. Само тя може да излекува посткомунистическите общества в Русия и България. Днес медиите ни занимават от ранна утрин с битови скандали и убийства, но нехайно отминават политическите убийства и престъпления на съветските и българските комунисти. Защо не влязат например любопитните журналисти всяка сутрин в дом на наследници на репресираните по време на комунистическия режим? Защо не разкажат само за 10 минути съдбата на тези хора.

Истината е, че както на руснаците, така и на нас, българите, ни липсва този всекидневен десетминутен разказ. От много години твърдя, че ние дължим този разказ на жертвите на сталинизма, на страдалците при комунизма.

Има политици, които изобщо не се сещат за тези 10 минути. Срещам млади хора, които нищо не знаят за онези зловещи времена. И недоумявам как може някои от тях да се кичат със символите на престъпниците – червената петолъчка, сърпа и чука, да си татуират лика на Сталин, а отскоро и на неговото ситно копие Путин. А колко „малко” време е необходимо – само 190 или 1000 години, ако са верни данните на „Икономист”, денонощен репортаж от мястото на престъплението наречено сталинизъм!!!

Но необходимо ли е да се връщаме към тези страници от историята? Убеден съм, че трябва да се връщаме. Ако сме хора. Трябва да настояваме да го има този десетминутен разказ. Но има нещо, което веднага всеки от нас може да направи. И препоръчвам да го направи, защото е необходимо за общото ни добро живеене. И това е следното.

Ако срещнете на улицата сталинист или кремълофил, е добре да го спрете и попитате: „Ало, приятел, болен ми се виждаш, да извикам ли „Бърза помощ“? И не чакайте той да ви отговори, а веднага позвънете на телефон 112 и настоявайте „бързата помощ“ по-бързо да пристигне.

От Фейсбук.