Историята на социалистическа България не е нищо друго освен едно гигантско разместване и поставяне на всички тогавашни обитатели на страната на неправилните и неестествените им места.

Геодезистът става китарист, генералът от милицията — драматург на театър, сарачът — директор на института по почвознание, партизанинът с четвърти клас образование — професор по “научен” комунизъм, завършилият две годишен медицински курс рабфаковец— професор по хирургия или директор на медицинска катедра, “активният борец”, незавършил техникум, поради арест за кражба на село — началник на 30 инжинер-конструктори, селският убиец изтрепал най-много кметове, учители, попове и “чорбаджии” в околията — председател на Окръжния Комитет на Партията.

Такова наследство не се лекува лесно. Защото тази социална патология и изкривен ред на едно общество се възпроизвежда поколенчески вече 30 години, вместо да се опита да върне нормалните критерии за своето съществуване като система, където всеки заема своето правилно място. Това би станало само ако има реална конкуренция, справедлива оценка на стойността, квалификацията и качеството от “пазара” на труда, отхвърляне на негодното и ако се контролира от съдебна система, където съдия или прокурор е станал не синът или внукът на “активният борец”, а потомците на онези избити юристи и интелектуалци завършили в Женева, Виена и Мюнхен.

Ако някой от тях е оставил изобщо потомство. И понеже това е утопично, поне онези, които независимо от обстоятелствата, днес показват най-добри качества, без да разчитат на пост-социалистическата карикатура, да съумеят да заемат своето нормално място. Да възстановят и коригират онова, което комунистите разрушиха. Дали?

*От фейсбук!