Публикацията е на Горан Благоев от "Републиканци за България" в социалната мрежа Facebook

Да отидеш като български премиер в града, където са костите на Гоце Делчев (подло предадени от българските комунисти на югославските им колеги) и да не отделиш само половин час да се поклониш пред саркофага, който съхранява тленните му останки, означава, че потвърждаваш онова, което безродниците край Вардара са издигнали в ранг на национална идеология – „Гоце не е българин“.

Ден по-рано пред БНБ в София се изви опашка от граждани, за да си купят юбилейната сребърна монета по повод 150-та годинина от рождението на бележития революционер. Ден по-късно българският премиер Кирил Петков си спести саркофага на Гоце в македонската столица. И това става точно пет дни преди да се навърши кръглата годишнина от раждането на Гоце Делчев – в българско семейство от Кукуш и бъдещ български революционер. Петков можеше дори да занесе като символичен дар екземпляр от юбилейната монета и на македонския си колега Димитър Ковачевски. Ама за кое по-напред да мисли човекът – за двустранния бизнес ли, за регионалната политика ли? Очевидно не мислят и съветниците му. Иначе, ако бяха в час, щяха да му кажат колко е знаково да включи в програмата си и едно отбиване до двора на скопската църква „Св. Спас“, където е саркофагът с част от тленните останки на Гоце Делчев (останалите, според някои източници още лежат нейде край руините на българското село Баница в Северна Гърция). Вероятно, за да не се дразнят домакините е решено двамата премиери да поднесат цветя пред скопския паметник на Кирил и Методий. За тях сякаш има повече консенсус?! Но така историчарите край Вардара имат още един довод в упорството си, че Гоце е „македонец“.

Всъщност има ли нещо неочаквано. Петков и Ковачевски заявиха, че в двустранните ни отношения историята остава на заден план. Ще се търси онова, което ни обединява, а не ни разделя. Нима Гоце не ни обединява, ако безпристрастно четем общата си история? Което означава, че онова, което ни обединява няма да принадлежи на миналото. Изглежда модерно, но всъщност големият губещ е България. Губим и с настояването българите да бъдат вписани в македонската конституция като отделна, държавнотворна народност.

В Скопие Петков може и да си е мислил, че отстоява българската кауза, но всъщност тиражира небивалиците, които от две години говори Румен Радев и които бяха оформени като позиция на последния Консултативен съвет по национална сигурност. Двамата дали смислят, че като настояват българите да бъдат вписани в македонската конституция като народност, отделна от македонската, това означава да се потвърди истинността на коминтерновската теза – македонците и българите са две отделни народности, нямат нищо общо, дори обща история. Или точно това е целта? Само че така широко се отварят и вратите за реципрочни претенции на Скопие: ние на вас българска общност в Македония, вие на нас – македонско малцинство в Пиринско. Нали и президентът Пендаровски тези дни обяви, че ще се среща с представители на това пиринско малцинство. Апропо за срещата на Петков с Пендаровски не се говори нищо. Защо ли? Не стана ясно дали се е състояла и срещата на българския премиер с представители на „българската общност“ в Република Северна Македония. Тя също фигурираше в предварително огласената програма...

Едно е да се спазват индивидуалните права на всеки македонски гражданин с българско самосъзнание – което изисква външният ни министър, друго е да обличаме тези права в колективни, като настояваме за българска общност в държава, чийто съвременни граждани 90 % са потомци на македонски българи. За българска общност в Република Северна Македония както папагалстват и българските медии, не бива да се говори, защото общност означава компактно население с исторически произход, различно по език от мнозинството в дадената държава. Затова български общности има в Сърбия, Румъния, Украйна, Молдова, Унгария, Словакия. Но в Република Северна Македония българска общност не може да има, защото историята ни казва, че там всички са българи – дори и тези, които не се чувстват такива. Така че да браним индивидуалните права на македонските граждани, които се чувстват българи (случаят Спаска Митровска е показателен в това отношение); да задълбочаваме културния обмен, да може в Македония да се продават свободно български книги и да се излъчват български телевизии, пък тогава нека да летим и със самолет за 25 минути от София до Скопие, като не можем още да си построим жп-линията под Деве баир.

Да бъркаш корулация с корелация, или Инстанбул с Истанбул е простимо. Простимо е и харвардското ти образование да не предполага детайлно познаване на родната ти история, щом като си избрал да се посветиш на друг вид знание. Но, за Бога! Нито Гоце Делчев, нито българската история в Македония от Възраждането, та до 1944 г., може да бъдат определени като „детайлно историческо познание“. Те са част от знанието, което се дава още в училище на всяко българско дете. Каквото, апропо, е бил и г-н Петков. В Седмо училище в София, където според официалната му биография е учил до 7 клас, преди да отиде в Канада, българска история се преподаваше качествено. Казвам го от личен опит, защото там изкарах задължителния си педагогически стаж като студент в пети курс през 1993 г. (имаше авторитетен базов учител и мотивирани ученици). По това време 12-13 годишният Кирчо ще трябва да е бил сред тях. Може тогава да е знаел кой е Гоце Делчев и че македонските българи не са малцинствена общност, а основно население в Повардарието и Беломорието. Ама пътят до Канада е дълъг, забравя се... И като сега няма съветници, които да му опреснят знанията от училище или да попълнят основните му дефицити по родна история – сътворява гафове. И то в държава, която оспорва същата тази история – общата ни история, отрича общата ни памет и перманентно засяга националното ни достойнство. В такава държава, особено когато очаква помощ от теб, изискваш и се държиш като държавник с достойнство и чест. Не отиваш на крака, а каниш, ако имат нужда – да дойдат при теб. Иначе заклинанието, че българо-македонските отношения вече ще зависят само от нас, а не от Великите сили, звучи като оправдание – пред същите тези Велики сили, заради хатъра, на който си готов да поставиш на заден план собствената си история и памет.