Градоначалникът Антон Прудкин обвинява комунистите, но свидетели го посочват като главен организатор

По покана на дружеството на столичните журналисти в началото на март 1920 г. в София пристига Пьотър Рис, който трябва да изнесе лекция на тема “Стара и нова Русия”. Той е емигрирал през 1919 г. отначало в Берлин, а после се е установил в Париж.

За място на сказката е определен най-модерният за времето си кинотеатър “Одеон”, на кръстовището, ограничено от улиците “Цар Симеон” и “Мария Луиза”, с начало 10,00 часа в четвъртък, 3 март.

Предварително е разгласено, че в нея той ще говори на тема “Болшевизмът и последствията от него в Русия”. Допълнено е, че Рис не споделя всеобщото възхищение на бедните руски слоеве от революцията, а защитава теорията, че тя е събрала 300-годишното негодувание на руснаците срещу династията Романови, но това не е целият народ, защото по тази причина трябва да се намери ново тълкувание, при което да се обясни как заради “радостта от свободата” се преминава през кървавото отмъщение на народа.

В рекламните съобщения се казва още, че той ще обоснове мнението си, че както Френската революция е преминала през жестокия режим на якобинците, така трябвало да направи и руската, но понеже тя не била на всички, не можела да избегне “известни безумия”, както се изразява Рис.

Поканени са цар Борис III и бивши министри от опозиционните партии,

които пък заедно с управляващите в 9,00 са на литургия в катедралния храм “Света Неделя” по повод Освобождението на България и се очаква да пристигнат малко по-късно.

Пьотър Рис е един от редакторите на в. “Реч”, създаден от А. П. Милюков, който пък е един от сподвижниците на Чернишевски. Обявите вървят няколко дни из печата, препредават се от уста на уста сред столичните интелектуалци и по тази причина интересът е твърде голям. В деня на лекцията в салона вече са проф. Иван Шишманов, Стефан Бобчев, все бивши министри, както и бившият министър-председател Александър Малинов, проф. Янаки Моллов, който е участвал като експерт при подписване на Ньойския договор и тепърва ще се включи в правителство, и други опозиционни политици.

Близо до тях е също бившият министър Йосиф Фаденхехт със съпругата си, както и д-р Русев, писателят Т. Г. Влайков, Иван Михайлов, все още секретар на Тодор Александров от ВМРО, през няколко места пък е тогавашният секретар на ЦК на БКП Васил Коларов, а наоколо и публицистите Велко Велчев и вече бившият издател на вестниците “Балканска трибуна” и “Заря” Владимир Икономов, едва 31-годишен.

Под строй са докарани и чиновниците от външно министерство и членове на Касационния съд, а

сред желаещите да чуят лекцията са и много търговци, индустриалци, учители и студенти

Очаква се да дойде и управляващият руската легация Петраев – дипломатическите отношения с Русия по това време са прекъснати, посланици няма, но руска легация в София все още има. Същия ден обаче той присъства и в “Света Неделя”, та Рис решава да започне лекцията след неговото идване в “Одеон”.

В 10,20 ч салонът е разтърсен от гръм, който е разцепил пода на първите редове.

Залата се покрива с прах и бетонови отломки, присъстващите панически се опитват да избягат навън. В настъпилата паника вратите са задръстени от хора и в блъсканицата някои от тях получават леки травми. Съпругата на Рис, обезумяла от ужас, е загубила чантата си с пари и бижута.

Още в първите часове след атентата започнава следствие, което се води от военносъдебния следовател Никифоров и подпоручик Луков. Първоначално свидетели, избягали на улицата, твърдят, че бомбата била хвърлена през прозореца. Разследващите пък се затрудняват да установят категорично от какъв вид е тя и дали е била взривена с фитил, или с часовников механизъм. Скоро ситуацията се изяснява. Адската машина била поставена в основата на първата колона, която е на няколко метра от сцената. От частта ѝ, която е в мазето, били извадени няколко тухли и на тяхно място е поставен взрив, който при експлозията си е пробил на няколко места пода, тавана на салона и е причинил разрушения на покрива. Свидетелски показания установяват, че вечерта преди лекцията на Рис вратите към мазето и салона са били заключени с катинари, които са останали цели. Това повежда следствието по следата, че бомбата е поставена със съдействието на вътрешен човек.

Още при първия оглед е установено, че авторите на атентата са работили през нощта, за да поставят взривното устройство. В следващите дни са извършени нови арести на заподозрени и се установява, че става дума за голям заговор. Най-подозрителен се оказва машинистът на централното отопление и именно от него започват разпитите. После пред следователите се явяват прислугата и домакинът. Установява се, че между 9 и 10 часа се е усетил мирис на изгоряло в салона и директорът на “Одеон” Спиро Якимов и един прислужник обикалят залата, слизат в мазето, но така и не установяват откъде идва миризмата. Якимов се оправдава, че бил хремав и затова не можал да установи посоката.

Доказано е, че адската машина не е била по-тежка от 10 килограма, но

взривът е бил достатъчен да разруши театъра

и само мястото между няколко околни сгради, на което е построен, го спасява от подобна участ. Кинотеатър “Одеон” почти се допира до сградата на тогавашния Окръжен съд.

Два дни след атентата Пьотър Рис дава изявление, в което казва: “Кого е искал да убие той? Ако е мене – той може да ме намери и убие. Това е глупаво, но все пак би имало логика.”“И после пита: „Нима убиецът не разбираше, че на едно публично място ще има жени, младежи, деца?”.

След това дава и своя версия: “Не мога да допусна, че извършеното в “Одеон” може да бъде само индивидуален акт”. И завършва: “Резултатът. Аз съм свикнал с полемиките. В словесната борба и по времето на комунистите полемизирах с Ленина, със Зиновиева и с Балабанова, и с други – тяхното име е легион. Убиецът не може да ми отнеме правото да мисля и говоря това, в което съм убеден. Аз исках да разправя истината, да направя някои обобщения.” Тези му разсъждения обаче насочват следата към комунистите.

При разпитите веднага след атентата той признал, че два дни преди лекцията си, вече в София, получил заплаха, че ще бъде убит. По това време в столицата ни се е установил и писателят Иван Бунин, също емигрирал след революцията. Към него няма подобни заплахи и се отървал по-леко – багажът му бил откраднат по време, в което той не е бил в хотел “Континентал”, но отвратен той напуска България и заживява във Франция.

Три дни след атентата софийските улици осъмват с разлепени позиви, в които

комунистическата партия съобщава на своите съмишленици, че ще бъдат арестувани нейните ръководители

Георги Димитров, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Тодор Луканов и др., за чието освобождаване под гаранция прокурорът щял да настоява да се платят 300 000 лева. От комунистите се искало да съберат нужната сума. Всъщност тези позиви само подкрепят това, което се мълви из София: “Атентатът е дело на комунистите.” Това е казал още когато е видял полуразрушения театър “Одеон” софийският градоначалник – началникът на полицията Антон Прудкин, и веднага е подето от обществената мълва.

На 11 март 1920 г., в четвъртък, цар Борис III издава указ за прекратяване на дейността на Народното събрание. Това се говори повече от месец в политическите среди и става факт. Той се обосновава с това, че настъпилите промени след подписване на Ньойския договор - политически и икономически обстоятелства, изисквали от народа да даде своята суверенна воля и да се изкаже при новите условия кои да изпрати в Народното събрание. Изборите са насрочени за 28 март. Както винаги, царски указ се коментира и в търсене на това, което е зад думите в него, пресата се обединява, че вотът съвсем не бил “лесна работа, защото всичките политически дейци сега са се разделили на два лагера – комунистически и антикомунистически. Даже и некомунисти подкачаха да правят блокове с истинските комунисти, за да им дойдат повече гласове – явление, което по-рано би се счело за аномалия.” Печелят ги земеделците на Ал. Стамболийски с 39 на сто, втори са комунистите с малко над 20 на сто, а всички останали партии са под 10 процента.

На фона на тези събития атентатът в “Одеон” минава на заден план, преди окончателно да заглъхне. Разследването месеци наред тъпче на едно място.

След година, през април 1921 г., обаче се публикува изненадващата новина, че

един от атентаторите е заловен в Букурещ

Той е Димитър Патамански, избягал през август 1920 г. от Централния затвор със своя съучастник Стоян Луков – Попето, който обаче е заловен и върнат в затвора, докато Патамански преминава Дунав. В Букурещ е арестуван, подложен на инквизиция и разпит и признал, че с Луков поставили бомбата в кинотеатър “Одеон”.

Преди приключване на следствието се е появила и нова версия – атентатът в кино “Одеон” е организиран от земеделците с цел да бъдат убити както цар Борис III, така и представителите на опозиционните партии преди предстоящите избори. И тя е спорна.

Колко са жертвите

Когато ситуацията временно се успокоява и започва полицейското разследване на място, с разкъсани от взрива тела са намерени прокурорът от Касационния съд Иван Хадживълков, Вл. Икономов и още два трупа - на един млад и добре облечен човек и друг, по-възрастен, облечен в кожух, на които лицата са обезобразени и първоначално не могат да ги разпознаят. Тежко ранени и с обилно кръвотечение са полк. В. Кърджиев и Лазаров, касиерът на Св. синод Димитров, началникът на Земеделското отделение в Министерството на земеделието и държавните имоти Брестнички, учителят Станислав Барбар, син на известния за времето си лекар Барбар, и други, които веднага са откарани в Александровска болница. Там Кърджиев и Лазаров умират. На следващия ден почива и учителят по руски език в Първа мъжка гимназия Лазар Цунев.

С това жертвите общо стават 7, а ранените - 25 души.

Три дни след взрива е погребан прокурорът Хадживълков. На гробищата присъстват всички членове не само на Касационния, но и на Апелативния и Окръжния съд. Траурна реч държи министърът на правосъдието Ал. Радолов.

Версията за участието на Антон Прудкин

Според признанията на Патамански: “Взривното устройство ни бе дадено от Константин Муравиев и Антон Прудкин”. Да допълним, че двамата се сменят като началници на столичната полиция.

При следствието той разказва, че с охрана бил изкаран от затвора и отведен в кабинета на Муравиев, който по това време вече е фактор в БЗНС. Там бил и Прудкин. Двамата го уговаряли да направи атентат в кино “Одеон”, а ако го арестували, те щели да го освободят. Патамански ги убедил, че трябва да му помага Стоян Луков, и те се съгласили. Вечерта на 2 март 1920 г. му дали взрива, той го отнесъл в Княжево, а на сутринта двамата се промъкнали в мазето на кинотеатъра и поставили взрива в колоната. Не обяснява как са влезли и излезли, а катинарите са останали цели.

Доколко това е вярно? Прудкин вече не е полицейски началник, а с Муравиев са се скарали заради това, че година преди атентата Прудкин е помогнал на лидерите на ВМРО Тодор Александров и ген. Александър Протогеров да избягат от ареста и да се укрият.

И версията на Патамански не е убедителна и следствието се възобновява през пролетта на 1923 г. Прудкин е освободен от всички постове и е привикан на разпит, но на власт все още е неговият приятел Ал. Стамболийски. Прудкин отрича всичко. След преврата през 1923 г. отново е привикан в полицията и пак разпитван. Отрича всичко и казва, че признанията на Патамански са пълна измислица. Разширява тезата си, че това е дело на комунистите, и допълва имената на руския болшевик Макс Голдщайн, на когото помагали Попиванов и Асен Павлов. Полицаите обаче са издирили бояджията Фердинанд Марков, който се явява пред съда, твърди, че също бил съучастник, и подкрепя признанията на Патамански, който го посветил в делото, на което организатор бил Прудкин. Той е осъден на смърт, но през 1930 година присъдата му е заменена с доживотна, а през 1936-а е помилван и се завръща във Варна, където е домът му. След приемане на Закона за защита на нацията през 1941 г. купува кораб и превозва евреи до Палестина.

Осъден е втори път на смърт и този път присъдата, изпълнена през 1942 г. заради организация на взрив на немски цистерни с гориво на пристанището в града, който е неуспешен. Така завършва животът на 62-годишния професионален атентатор, чийто пръв опит е през 1903 г.