Много съм критична и самокритична в търсене на истинността, казва режисьорката

Ако в началото с Христо сме спорили, вече сме по-стиковани, обяснява тя

“Не е за телефон.” Чували сте го, нали?! Не, не онази типична проява на сякаш наследствената и неизчерпаема мнителност около нас и у нас самите. Да, става дума за представлението, което в Хасково вече имаха удоволствието да аплодират. Там по време на фестивала “Театър, обичам те” се случи премиерата на моноспектакъла на Христо Шопов, който за първи път е сам на сцената, и то в изцяло комедийна роля - нетипично за вещия в драматичните персонажи артист.

Автори на “Не е за телефон” са драматургът и писател Елин Рахнев и Лиза Шопова, която също така режисира своя брат за четвърти път. Зрителите ще се забавляват с опитите на един герой да оцелее през един негов ден, като в непрестанните му разговори по телефона ще научат, че обещавайки да изпълни всяка фантазия, животът му е на лизинг и той е на кръстопът, а любовта му се изплъзва.

Сценографията е на Анелия Райкова, музиката - на Светлин Къслев. С гласовете на Иванка Шекерова, Николета Малчева, Димитър Атанасов, Лиза Шопова и Стелиян Николов. Звук и музика - LP studio.

Моноспектакълът тепърва ще се играе из цялата страна. Идеята е също така да има турне в чужбина в зависимост от световната здравна ситуация от есента. Повече за артсъбитието споделиха пред “168 часа” главните виновници за него.

Интервю с Христо Шопов четете тук. Ето и какво разказа Лиза Шопова.

- Как се роди "Не е за телефон"?

- Идеята всъщност е на Христо и на Елин. Докато работихме по пиесата на Рахнев “Тест” в Пазарджишкия театър, като екип много се харесахме. По време на репетициите те двамата много си допаднаха като хора и между тях в разговори възникна тази идея. Брат ми се почувства готов за моноспектакъл. Ключът е на Рахнев. Аз се включих на втория етап, когато трябваше да разработя текста, за да пасне като ръкавица на брат ми.

- Лесно ли се работи с роднини? И как се режисира по-голям брат?

- Винаги го има усещането, че той е по-големият. Но ние работим за четвърти път заедно и някак си става все по-лесно. Ако първия път сме спорили повече, сега вече нещата са по-стиковани. А и когато гледаме в една посока, няма място за конфликти, защото сме обединени около идеята и възможно най-доброто нейно изпълнение. Мисля, че така се и получи.

- Критична ли сте като режисьор?

- Аз съм изключително критична и самокритична. Дотолкова, доколкото гоним и търсим истинност, защото този спектакъл е направен с идеята да е комедия, на места и черна комедия, но ние по никакъв начин не търсим смеха в лековатата му форма. Критична съм, когато нещо не е взето от живота. Намислено просто да е смешничко. Това не е нашата бира. Та в този смисъл съм критична - в преследването на истинността.

- Откъде черпите вдъхновение?

- От живота. От опита, който съм натрупала - емоционален, житейски. От всичко, което мога да открадна от случващото се около мен. Дори една хубава идея в някой филм, който съм гледала, а пък нещо не ми е харесало как са я развили, провокира любопитството ми и съм готова да опитам да я надградя. Този вид взаимно крадене в изкуството аз го уважавам, когато провокира артиста. Но животът е нашият учител и няма по-голям драматург от него.

- Пасва ли според вас сега тази комедийна роля на вашия брат?

- Пасва според мен като ръкавици. Особено защото комедийното произтича от проблемите на героя и това, че той ги възприема съвсем сериозно и не се забавлява с тях. Тоест колкото повече се мъчи героят, толкова повече се забавляват зрителите. Така че Христо не се прави на маймуна, за да е смешен, а се опитва да реши едни житейски проблеми, които са близки до всеки един от нас. Пиесата е за един българин, който се опитва да подреди живота си, защото всичко му е на лизинг. Любопитното е как се справя с главоболията си.

- Как очаквате оттук насетне публиката да приеме моноспектакъла? Какво е посланието му?

- Текстът е така построен, че трябва да се следи каква е интригата. Останах с впечатление, че за зрителите в Хасково беше много интересно. Хората се смееха точно там, където бе заложено да се смеят, бяха любопитни точно там, където бе интригуващо какво ще се случи. Посланието е, че когато затъваме много в бита, забравяме сърцата си. Да, ние се борим всеки ден, теглим заеми, изплащаме дълговете си, но това, за което наистина се борим, е за нас самите - малко свобода, малко любов, малко усмивка.