l Импровизацията, ако не е естествена, е излишна, сигурен е артистът

l С Лиза работим за четвърти път заедно, първия изобщо не се разбирахме, признава той

“Не е за телефон.” Чували сте го, нали?! Не, не онази типична проява на сякаш наследствената и неизчерпаема мнителност около нас и у нас самите. Да, става дума за представлението, което в Хасково вече имаха удоволствието да аплодират. Там по време на фестивала “Театър, обичам те” се случи премиерата на моноспектакъла на Христо Шопов, който за първи път е сам на сцената, и то в изцяло комедийна роля - нетипично за вещия в драматичните персонажи артист.

Автори на “Не е за телефон” са драматургът и писател Елин Рахнев и Лиза Шопова, която също така режисира своя брат за четвърти път. Зрителите ще се забавляват с опитите на един герой да оцелее през един негов ден, като в непрестанните му разговори по телефона ще научат, че обещавайки да изпълни всяка фантазия, животът му е на лизинг и той е на кръстопът, а любовта му се изплъзва.

Сценографията е на Анелия Райкова, музиката - на Светлин Къслев. С гласовете на Иванка Шекерова, Николета Малчева, Димитър Атанасов, Лиза Шопова и Стелиян Николов. Звук и музика - LP studio.

Моноспектакълът ще се играе из цялата страна. Идеята е също така да има турне в чужбина в зависимост от световната здравна ситуация от есента.

Повече за артсъбитието споделиха пред “168 часа” главните виновници за него. Интервю с Лиза Шопова четете тук. Ето и какво разказа самият Христо Шопов.

- Как се чувствате в полето на комедията в първия ви моноспектакъл?

- Това е първото представление, в което участвам и чийто жанр е определен като комедия. Случвало се е да участвам в такива, които могат да се определят като романтична комедия, като например “Догодина по същото време” и “Всяка година по същото време”, но това сега е доста различно. А най-различното е, че съм сам. Това е усещане, което всеки актьор трябва да изпита на сцената, когато му дойде моментът. Няма нищо общо с познатото.

- Какви са негативите и преимуществата от липсата на партньор?

- Генерално негативите са, че трябва да разчиташ единствено на себе си. Няма кой да те измъкне. Защото добрият партньор може да те измъкне, когато е необходимо. Позитивите - като се има предвид, че идеята е представлението да пътува доста - ще се съобразявам само със своята програма.

Тук не може да говорим за типичен моноспектакъл, това е много важно. Защото аз имам партньори. Неслучайно се казва: “Не е за телефон”, защото час и тринайсет минути един човек непрестанно говори по три телефона. Имам партньори, които много променят усещането. И невидимият партньор, чрез когото се осъщестяват всички тези телефонни разговори, неговата отговорност е огромна, за да се случи всичко както трябва.

- Кога разбрахте, че е дошло времето за моноспектакъл?

- Последните 5-6 години се опитвах да търся някакво заглавие, но все не попадах на нещо, което да ми хареса достатъчно. Идеята всъщност е на Елин Рахнев. След това се включва Лиза, с която доразвиха текста.

Това не е комедия, в която някакви хора си показват средни пръсти. Различно е. Има страшно много неочаквани ситуации и обрати. Смятам, че сме си свършили работата. Съдейки по това как мина представлението в Хасково, където имаше много хора и реакциите им показваха, че наистина се забавляват. Публиката там винаги е страхотна. Много театрален град.

- Как оценявате работата на вашия режисьор, а в случая и ваша по-малка сестра?

- С нея работя за четвърти път. В началото беше трудно. Първия път особено. Не се разбирахме много, но нещата се промениха. Вече работим добре заедно и вероятно това няма да е последният ни общ проект. Времето ще покаже.

- Обичате ли да импровизирате?

- Не харесвам много импровизациите. Но понякога се случва, когато нещо се промени и човек трябва да реагира. Лично за мен всяка една импровизация, ако не е естествена, е излишна. Има колеги, които много обичат, но аз не смятам, че е окей.

- Не мислите ли, че всъщност днес хората по-лесно си казват повече неща по или чрез телефона, отколкото очи в очи?

- Най-лесно се говори по телефона, пишейки. И аз усещам понякога, че ми е по-лесно да напиша на някого някакви неща, отколкото да ги кажа. Макар че и до ден днешен хората повтарят: “Това не е за телефон, като се видим, ще ти кажа”. Има някаква подозрителност у мнозина, че ги подслушват. Даже ми дават примери: “Когато затворих, чух и усетих еди-какво си”. Има някакъв такъв фолклор.