Нацистите гилотинират 21-годишната Софи Шол и брат й, дръзнали да се опълчат срещу човеконенавистния режим

През 1983-а бяха едни от най-горещите дни на Ледената епоха. Европа беше изтръпнала от грозящата я опасност да бъде гъсто насадена с натовски и съветски ракети. Тъкмо тогава и заради това ме бяха "маршрутирали" в Западна Германия. Моят не съвсем аспирантски интерес бе насочен най-вече към набиращото сила Движение за мир и по-точно към партията на зелените, която току-що бе проходила в Бундестага. Буквално се бях залепил за групата на Петра Кели и то не само заради поставените ми задачи по тяхното изучаване. Тази дама ме очарова от първата минута, ако ми се прости

обяснението в любов

Вече беше си завоювала заедно с авторитета и прозвището "Орлеанската дева на движението за мир". Мъкнех се с нея и екипа й от митинг на митинг. За разлика от нейните агитатори не разхвърлях пропагандни материали, а ги събирах в торбичката, та после, когато си ги отнесох в Москва, ми стигнаха и за дисертацията, и за съпътстващите "научни" изследвания.

На един от митингите Петра намери момента и почти екзалтирано се провикна: "Не забравяйте Бялата роза! В позивите си те написаха: Ние няма да мълчим! Ние сме вашата гузна съвест! Помнете, че

първата жертва на всяка война е истината!"

Аз, разбира се, на момента чинно си отбелязах новото за мен название и така се "допрях" до чудната приказка за "Бялата роза" и за ледената принцеса в нея – София Магдалена Шол.

Софи Шол, както я наричат и до ден днешен, е родена на паметна, алегорично свързана със съдбата й дата – 9 май 1921 година. Израства в семейство, нека така да го кажем, на либерални пацифисти. Майка й, Магдалена, е дълбоко религиозен човек. Баща й, Роберт Шол, е убеден и активен пацифист, научен да отстоява възгледите си при всякакви обстоятелства. Това той показва още на млади години, като се отказва от военна служба по времето на Първата световна война.

При Софи родителското се проявява по малко по-особен начин. Младото момиче иска само да намери своя път. Още в гимназията тя силно се увлича по идеите на националсоциализма, които, трябва да признаем, в "девствената" си възраст наистина са били привлекателни с идеите за светлото бъдеще на нацията. Това е повод за постоянни кавги вкъщи. Бащиният опит лесно е разпознал опасността от увлеченията на дъщеря си, но неговото възпитание всеки да отстоява идеалите си му изиграва лоша шега.

Софи става

активен член

на нацисткия Съюз на немските момичета. Не след дълго е повишена дори в звание "шарффюрер" и определена за водач на група. По същия път тръгва и по-големият й брат Ханс, с когото тя е особено близка и на когото безгранично вярва. Тъкмо при него идва първото разочарование от националсоциализма. През 1936-а, още 17-годишен, той е изпратен за участие в известния с помпозността си конгрес на НСДАП, откъдето се връща съсипан и потиснат от видяното. Нито Ханс, нито Софи смятат да мълчат и открито заявяват несъгласието си с всичко, което се опитват да им втълпят нацистките агитатори. Което пък е причина да загубят постовете си в младежката организация. Не след много те се завръщат в лоното на религиозността и се увличат по августинските течения в протестантската църква. Нещо повече, следвайки съветите на духовния си патрон, те се включват още през 1937 година в забранения от нацистите Студентски съюз. За участие в акциите му са арестувани. Сестрата им, Инга, си спомня как баща им вбесен заявява: "Ако им сторят нещо, ще отида в Берлин и ще го очистя…". Инга споделя, че тогава е разбрала, че те, децата, имат "здрав гранит под краката си". През 1939-а се случва още едно знаменателно събитие в семейство Шол. Приятел на по-малкия им брат Вернер не е допуснат до матура заради отказа си да влезе в Хитлерюгенд – нацистката младежка организация. Своя протест срещу това Вернер демонстрира, като отива до Съдебната палата и слага през очите на статуята на богинята на правосъдието

превръзка с пречупен кръст

В началото на 40-те Ханс, а след него и Софи започват следването си в Мюнхенския университет, специалност биология и философия. Тук със свои приятели и съмишленици Ханс Шол и Александър Шморел създават студентската група "Бялата роза", в която се включва и Софи. Бялото и розата са символи, които едва ли се нуждаят от тълкуване, особено на фона на кафявото през онези години. Събрали са ги християнските и хуманистичните убеждения, сплотила ги е лютата ненавист към националсоциализма и загрижеността за бъдещето на тяхната родина. Съответен на възгледите им е и инструментариумът, който те използват в борбата си – позиви, приканващи съвестта на техните съграждани за съпротива срещу нацистите и за изграждането на "нова, одухотворена Европа". Най-добре ще е да ви цитирам написаното в само един от позивите им, за да чуете гласа на Бялата роза.

Позив на

"Бялата Роза"

"Нищо не е по-недостойно за един културен народ от това да се остави без съпротива да го "управлява" една безотговорна и подчинена на тъмни сили властническа клика.

Не е ли вярно, че всеки честен немец се срамува днес от своето правителство, и кой може да предвиди величината на този срам, който ще ни споходи нас и нашите деца, когато пелената падне от нашите очи и излязат на дневна светлина най-ужасните, прекрачващи всякакви граници престъпления? Ако немският народ вече до най-дълбоката си същност

се е корумпирал

и е пропаднал

до такава степен, че без да си мръдне пръста се е отдал на някаква привидна закономерност на историята, изменил е на най-висшето, което притежава човек и което го извисява над всяко друго същество, а именно свободната воля, отрекъл се е въобще от свободата, свободата сам да завърти колелото на историята и да я подчини на своето разумно решение, ако немците наистина са изгубили своето лице и вече напълно са се превърнали в бездуховна и страхлива маса, то тогава, да тогава те заслужават своето падение и край."

Ако имах възможността да чуя вашия отговор, щях да ви запитам, скъпи читатели, дали този текст ви напомня за нещо от нашето ежедневие.

И така – младите антифашисти от Бялата роза успяват да отпечатат на пишещи машини шест позива. Само шест позива! Техни съмишленици пренасят техния Студентски манифест в Англия и текстът му е излъчен по Би Би Си. Това вбесява хитлеристката върхушка. Най-вече заради това, че позивите са дело не на комунистически групи, което би било обяснимо, а на хора с чисти, "бели", християнско-хуманистични убеждения. Доколко са били засегнати в яростта си, се вижда от мигновената разправа с младежите.

На 18 февруари 1943 година Ханс и Софи лично разпръскват от емпорето над залата при входа на Мюнхенския университет своя шести позив. Озаглавен е "Комилитонен! Комилитонен!", което означава "Колеги! Състуденти!". Арестуват ги веднага. Ханс с извити зад гърба си ръце извиква: "Долу Хитлер!".

От най-високо място е заповядано да се проведе бърз, "ускорен", както пише в заповедта, процес. По време на съкратената

следствена процедура

Ханс и Софи спокойно и без да се притесняват за последиците заявяват позициите си, поемат цялата отговорност за извършеното. Не предават никого.

Още на 22 февруари започва процесът. Залата е препълнена до последния стол с униформени "посетители". Свидетел си спомня, че всички седели "пребледнели от страх, който идвал откъм трибуната". Напълно обяснимо е, защото от Берлин да ръководи процеса специално е изпратен съдията Рихард Роланд Фрайслер, бесен нацист, "политически войник на партията", както той сам се нарича, "кръволок", както му викали хората, заради издаваните от него по съкратен ред смъртни присъди. Процесът е замислен като важно мероприятие за укротяване на масите. С пяна на уста Фрайслер дамгосва обвиняемите, с най-долни думи ги унижава и обявява за най-опасни престъпници. Всеки опит те да отговорят или вземат думата за изказване се прекъсва от него с крясъци и ругатни. Назначеният им служебен защитник заявява в пледоариите си ни повече, ни по-малко, че се "срамува от своите клиенти", целият тресейки се от ужас и страх. Въпреки това номерът при брата и сестрата не се получава. "Там стояха хора, пише по-късно очевидец, които съвсем очевидно бяха водени от идеалите си. Отговорите им на донякъде безсрамните въпроси спокойно се изговаряха - сдържано, ясно и смело." Запомнени са думите на Софи: "Законът може да бъде променян, съвестта никога!".

В един момент от дъното на залата напред път си проправя баща им. Малко преди това е излязъл от затвора, където е бил четири месеца, защото на публично място нарекъл фюрера "проклятие божие". Той иска думата в защита на децата си. Фрайслер се разкрещява и нарежда да бъде изведен от залата. Роберт Шол вече на изхода извиква: "Има и друга справедливост!".

Последната дума се дава само на Ханс Шол, но и той бива прекъснат на половин дума. Успява да каже така, че залата да го чуе:

“Днес нас ще обесите, а утре

ще сте вие наред!”

После Фрайслер с креслив, митингаджийски глас прочита присъдата. Никой не е учуден от съдържанието, а само от формата на изпълнението й – гилотиниране. Ханс е на 24 години, а Софи – само на 21. Двамата посрещат присъдата спокойни, владеещи се. По-малкият им брат, Вернер, току-що върнал се от Източния фронт, успява да стигне до брат си. Просълзен, не може дума да изговори. "Бъди силен - му казва Ханс и допълва: Никакви признания!"

Между 16 и 17 часа на същия този ден родителите са допуснати да се простят с децата си. Никой не предполага, че това ще е последната им среща. Скриват от тях, че е решено присъдата да се изпълни същия ден. Роберт прегръща сина си: "Вие ще влезете в историята, сине!". Софи ги посреща спокойна, без страх. "Бог ще е с теб, дъще!" изрича през сълзи майка й. "Да, мамо, но и ти също!", отвръща Софи и излиза сама, вероятно да не ги измъчва повече с раздялата. Свещеникът пише по-късно в спомените си, че когато отиват да я вземат, тя "се изправи и без да й мигне окото дори, отправи своя поздрав към брат си, който трябваше да я последва, и тръгна!" А един от оцелелите палачи, след години все още неотърсил се от видяното, е повтарял пред близките си, че не е виждал някой така

смело да посреща смъртта

Приказката свърши. Да, обаче от всяка приказка следва да се извлекат поуките. Софи Шол ни остави не само поука, но и важен за всички времена урок за това как трябва да се отстояват идеите и смело да се защитават позиции. И още нещо изключително важно за нашето време – да си антифашист и антинацист невинаги е равно да си комунист. Маса хора с всякакви други религиозни убеждения и обществена ориентация, от най-широк спектър морални подбуди‘ са се опълчвали през онова ледено време срещу злото. Защото като хора са били РЕДОВНИ. Често я чувах тази думичка в детството си. Чак наскоро обаче осъзнах значението й. Още от стари времена по нашите краища деляха хората на две групи – на редовни и на други всякакви. И забележете, нямаше значение богати ли са или бедни, от какъв цвят, сой и джинс са, какви политически, религиозни и идейни възгледи изповядват. За нашите здраво стъпили на земята хора беше важно дали човекът е РЕДОВЕН ли не, тоест дали е порядъчен, честен, общителен, съпричастен и още много подобни качества, които бяха събрани в тази една-единствена дума. Следвайки дядовите ми традиции, аз бих казал, че Софи Шол е била независимо от младостта си и краткия си живот РЕДОВЕН човек.