Между другото не съм се изоквал за филма “Голата истина за група Жигули”.

Та да се изокам сега.

Признавам си, че познавам филма още от времето, в което Ваня Николова го замисляше. Чел съм сценария, знаех дори какъв ще е избора на актьорите. Ваня ми е приятелка и се опитах и аз да дам някакви чисто музикантски съвети за сценария на “Голата истина за група Жигули”. Дано да съм и бил полезен.

Ваня знае какво прави и във филма това си личи. Всеки, който го гледа, ще се посмее, после ще му стане малко тъжно.

Впрочем това май е един от българските филми (малко на брой), който няма да ви накара да си срежете вените по дължина и после за всеки случай да се обесите.

Историята на неслучилата се кариера на едни млади музиканти ще заеме достойно място в историята на българското кино заедно с “Оркестър без име”.

И като се замислим, че академичните старци бяха отказали финансиране на филма преди няколко години, за да финансират високоинтелектуални ленти, чиито имена няма да запомнят дори авторите им, картинката става все по-тъжна.

Браво на Ваня и екипа.

Въпреки, че на моменти звука не е перфектен, въпреки, че Рачков по никакъв начин не напомня на кийбордист, въпреки, че аз бих заложил на доста по ъндърграунд звучене на музиката на бандата, филмът е великолепен.

Жигулито не стана Ролс Ройс.

И именно заради това контракултурата умря някъде през 1994 - 1995 година.

Но това е нашата гузна тайна.

Заради нея ще горим в ада до един.

Ъпдейт по темата със звука.

Звукът е дело на моя приятел Мишо Дичев. Което значи, че няма начин да не е перфектен.

Давам си сметка, че често в някои киносалони сараунд системата е настроена така, че не всичко можете да чуете перфектно, дори да е такова. Личен опит.

На Мишо се доверявам на 200 процента, той е на световно ниво.

От фейсбук