Машината на времето ни пренесе в точка нула, сега е моментът да сменим стрелката на влака

Като репортер заек през 90-те си мечтаех с машина на времето да се пренеса в някоя социалистическа редакция. Бях слушала само легенди от колеги какви еквилибристики са правели, за да се прокара някоя истина, облечена в езоповски засукани фрази. Постоянен брейнсторм как да се надхитри властта.

По странен начин машината сега ни прати в началото на 90-те - най-свирепото противопоставяне. Който не го е преживял, сега може да го усети с почти всички детайли, патологии, характеропатии и особености на народопсихологията ни. И тогава периодът бе критичен, както и сега. Всички сме

пред пропаст,

но на никого не му пука. Важното да има спор и егото да е над всичко. Точно така беше и през последните 30 години. При всеки по-опасен завой нечие его изпъкваше и ни блъскаше в поредната пропаст, без да му мигне окото. Поотупвахме се след сблъсъка и потегляхме ядосани и намръщени до следващия. Така преходът ни аха да свърши и...

пак изтегляхме

късата клечка

Този път обаче е различно. Сякаш, има някакъв шанс, защото май отново сме в нулева точка, а според известния физик и близък приятел на Айнщайн - Дейвид Бом именно там се случват нещата и се задава посоката на генералните процеси, които след това се проявяват във видимия свят.

Ако приемем, че Бом е прав, очевидно е, че този път трябва да реагираме различно. Между впрочем и здравият разум го изисква. Ясно е, че нещо трябва да променим най-малкото защото вече знаем къде ще ни отведе безкрайният

аутобан на ожесточението

и неистовата омраза.

Големият въпрос днес е дали като нация сме способни на такова интелектуално и духовно усилие? Дали можем да направим рязко обратен завой и против цялата ни балканска природа да поемем в друга посока.

Така както е било след Освобождението. Тогава също е имало безкрайни спорове и противопоставяне, но са се намерили и духовни титани, които залагат в Търновската конституция два центъра, около които народът да се обедини и да спре с безумните вражди и разделения. Това са Бог и царят. Те нарушават дори завета на Левски, който е против идеята да сме царство, само и само да се сплотим около един безспорен център на съгласие - тук в България. Другият център е Бог. Онези хъшове, децата им, завършили в чужбина счупват матрицата и се сещат да заложат две опорни точки, които ще държат народа и бъдещите поколения на

правилния път към

великите цели и постижения

Идеята е те да помнят, че най-важното е единението, и да не допускат никой да ги разделя. Резултатите, както знаем от историята, са феноменални. Опустошената от турското робство страна въпреки всички войни до 30-те години успява да се нареди сред 10-те най-бързо развиващи се икономики в Европа. За сравнение, без никакви кръвопролития през нашия 30-годишен преход успяхме да влезем в ЕС и се радвахме всеки пък, когато изпреварим по някой показател дадена страна, която също като нас рие в дъното на класацията.

Така идваме до най-трудната част - да си спомним корените и заветите на онези легендарни фигури от миналото,

създали всичко,

което обичаме

и да се опитаме днес да бъдем като тях. Възможно ли е? Не, разбира се. Че кой на Балканите е способен? Цялата ни история крещи, че това няма как да стане. Но някога са открили начин и за това, като са приели богоцентричния модел - всеки се отчита пред Бог лично. Никой на никого не му е виновен, никой не може да те принуди да направиш нещо, което не искаш, защото отговорността е лична. Всяка секунда. Там не вървят обяснения от рода - аз не исках, но ме накараха или така стана, че...

Да, някога е било по-лесно, защото този модел е бил естествен, част от ДНК-то ни. Българите 500 години сме отстоявали с кръв вярата си и сме я запазили. Близо 100 години преди Освобождението сме се борили за самостоятелна църква и образование. Всички са участвали в това неимоверно духовно усилие на нацията. А и то не е било възможно без критична маса хора, които да го подкрепят. Те са

преодолели страховете

за собствения си живот

и благополучие и тогава се е случило чудото - разликата между духовния и физическия свят е изчезнала. Човек е едно и също и в двата. Не може да си мислостив в единия и да си агресивен в другия. Всичко е едно. Тогава по естествен начин идват смирението и пътят в една посока, а тя е духовното израстване и благоденствието на нацията.

Дано сега вземем верния завой и повторим примера на онези титани, които не са се молели само за себе си, а за всички.